Дейвид Морел
Светилището
Бен Грейди беше в мавзолея, когато бипкането на пейджъра прекъсна риданията му.
Мавзолеят беше просторен и светъл, с блестящи мраморни плочи, които покриваха нишите, където бяха поставени ковчезите. В един алков, близо до високите до тавана прозорци, разположени отстрани на главния вход, блещукащи стъклени витрини даваха възможност на скърбящите да виждат доста по-малките ниши с урните, които съдържаха пеплата на любимите им хора. Имената и датите на раждането и смъртта на покойниците бяха изписани с бронзирани пластмасови букви, залепени върху стъклените витрини, и именно към тези витрини и урните зад тях се взираше Грейди, въпреки че очите му бяха премрежени от сълзи. Беше избрал кремация за жена си и десетгодишния си син отчести защото те вече бяха обгорели — в запалената при сблъсъка с пиян шофьор кола, — но най-вече, защото не можеше да понесе мисълта, че телата на любимите му същества ще се разлагат в ковчези в някоя ниша на мавзолея или още по-лоши — в гробището отвън, под земята, където дъждът или лютият студ щяха да карат сърцето му да се свива от безпокойство за тях, макар малкото здрав разум, който му бе останал, да признаваше, че това няма да има никакво значение за близките му, които така ужасно му липсваха, защото те вече не чувстваха нищо.
Но
Беше изминала година от смъртта им, а това се счита за дълъг период, но на него му се струваше, че бе изтекла невероятно бързо. Мъката му бе все така силна, както в деня, когато му съобщиха, че са мъртви, празнотата в душата му — все така голяма. Отначало приятелите му проявяваха разбиране, но след три месеца, а особено след шест, повечето от тях взеха да показват учтиво нетърпение, като подхвърляха добронамерено, че Бен трябва да загърби миналото, да се примири със загубата и да изгради отново живота си. Така че той започна да прикрива чувствата си и се престори, че се е вслушал в съветите им, но от това му стана още по-тежко. Тогава осъзна, че само човек, който не е изстрадал това, което му се случи, не би могъл да разбере, че три или шест месеца, или една година не значат нищо.
Ежеседмичните посещения в мавзолея се превърнаха в негова тайна и половинчасовият му престой стана неделима част от понеделничния му график. Понякога донасяше на жена си и сина си цветя или нещо друго, характерно за сезона: тиква за празника на Вси Светии, топка от стиропор през зимата или свежо кленово листо през пролетта. А при това посещение — точно след Националния празник — носеше миниатюрно знаменце и неспособен да овладее болката в гласа си, описваше на Хелън и Джон великолепните фойерверки, които бе гледал и на които някога заедно се бяха любували, докато похапваха хот-дог на ежегодния градски пикник, който се провеждаше в парка на залесения склон на хълма край реката в Деня на независимостта.
— Само да бяхте видели ракетите в небето! — прошепна Грейди. — Не знам как да ви ги опиша… Цветовете им бяха такива…
Бипкането от пейджъра, закачен на колана му, прекъсна задъхания му монолог. Бен се намръщи.
Пейджърът бе едно от многото нововъведения, които бе направил в полицейското управление, чийто началник бе той. В крайна сметка на полицаите често им се налагаше да напускат патрулните коли било при изпълнение на някоя задача или просто за да изпият по едно кафе в някой ресторант. Но докато бяха далеч от радиостанциите си, те трябваше да знаят дали от управлението не се нуждаеха спешно от тях.
Настойчивото бипкане накара Грейди да се стегне. Той избърса сълзите си, изпъна рамене, сбогува се с жена си и сина си, изправи се с усилие и неохотно излезе от мавзолея, като заключи вратата след себе си. Това беше важно. Останките на Хелън и Джон се нуждаеха от защита, а пазачът на гробището се бе оказал не по-малко изобретателен от Бен по отношение на нововъведенията и бе осигурил ключ за всеки от скърбящите, така че можеха да влизат само тези, които имаха право.
Навън юлският ден беше слънчев, горещ и влажен, и ужасно му напомняше за знойния следобед преди година, когато бе дошъл тук, придружен от приятели и един свещеник, за да погребе скъпоценните урни. Грейди тръсна глава, за да прогони мислите и да потисне чувствата си, после отиде до черно-бялата патрулна кола, седна на шофьорското място и грабна микрофона на радиостанцията.
— Грейди слуша. Дайна, какъв е проблемът? — Отпусна предавателния бутон.
Резкият отговор на диспечерката го изненада.
— Ведомствено съобщение.
Бен свъси вежди.
— На път съм. След пет минути ще ти се обадя.
Напусна гробището разтревожен.
— „Ведомствено съобщение“ означаваше, че онова, което Дайна имаше да му казва, бе толкова деликатно, че тя не искаше някой цивилен, чиято радиостанция е настроена на полицейската честота, да чуе разговора. Щеше да му се наложи да се свърже с нея по телефона. Той спря на бензиностанцията срещу гробището, влезе в кабината до една машина за сладолед, пусна монета и набра номера.
— Полицейско управление Бозуърт — каза отсреща Дайна.
— Дайна, аз съм. Кое е толкова важно, че…
— Няма да ти хареса — отвърна звучният глас на диспечерката.
— Новините никога не са добри, когато ми звъниш на пейджъра. Ведомствено съобщение?
— Имаме случай с кодове 187 и 10–56.
Грейди трепна. Тези кодове означаваха убийство и самоубийство.
— Права си. — Гласът му секна. — Не ми харесва.
— Има и нещо по-лошо. Не е в нашата юрисдикция. Щатската полиция се занимава със случая, но искат да отидеш на местопрестъплението.
— Не разбирам. Защо да е по-лошо, че не е в нашата юрисдикция?
— Шефе, аз…
— Кажи ми.
— Не ми се иска.
— Кажи ми, Дайна.
— Познаваш жертвите.
За момент дошенето на Бен се затрудни. Той стисна още по-здраво телефонната слушалка.
— Кои са?
— Брайън и Бетси Рот.
„По дяволите!“ — помисли си Грейди. — „По дяволите!“ — Брайън и Бетси бяха приятелите, на които разчиташе, след като останалите се бяха отдръпнали от него, когато продължи да скърби.
А сега единият от
И след това убиецът бе извършил
Пулсът му се ускори и му се зави свят.
— Кой какво е извършил на…?
Дайна отговори с пресипнал глас:
