дискусия. Родителите, които най-отдавна са пострадали, се опитват да помогнат на онези, които още не могат да повярват какво се е случило. Дават ти телефонните номера на хора, на които можеш да се обадиш, ако смяташ, че повече не можеш да понасяш болката от загубата. Тези хора правят всичко възможно, за да те окуражат да не се предаваш на отчаянието. Напомнят ти, че трябва да се грижиш за здравето си, да не се отдаваш на пиянство или да лежиш по цял ден в леглото, а да се храниш, да поддържаш силите си, да излизаш от къщи, да се разхождаш, да намираш позитивни начини за запълване на времето си, като се занимаваш с обществени дейности например и други такива неща.
Крейн се почеса по тила.
— Караш ме да се чувствам неловко.
— Защо?
— Дойдох на погребението на жена ти. После само веднъж идвах до вас. След това… Ами, не знаех какво да кажа или си казвах, че не трябва да те безпокоя. Предполагам, мислил съм си, че предпочиташ да бъдеш сам.
Чувствайки огромна празнота, Грейди сви рамене.
— Това е обичайната реакция. Няма нужда да се извинямаш. Ако не си изгубил собствените си жена и дете, не можеш да разбереш болката.
— Моля се на Бог никога да не ми се налага да преживявам това.
— Повярвай ми, и аз се моля за теб.
Стигнаха до голямата постройка от пенобетон.
— Момчетата от лабораторията вече провериха за отпечатъци.
Крейн отвори вратата и Грейди надникна вътре. Край стените бяха наредени походни легла със спални чували, имаше две дълги чамови маси, пейки, няколко шкафа и печка с дърва и въглища.
— Очевидно не само Брайън и Бетси са използвали това място — каза Джеф. — Имаш ли представа кои са били другите?
— Казах ти, никога не съм идвал тук.
Крейн затвори вратата и се запъти към съседната, по-малка постройка.
Този път, когато той дръпна резето и отвори вратата, Грейди видя готварска печка с дърва, консерви и щайги с хранителни продукти, тенджери, тигани, паници, чинии и други кухненски прибори, наредени върху лавици край стените.
— Предполагам — обади се Крейн, — че кътът за барбекю се е използвал през лятото, а това тук — през дъждовните дни, есента или може би през зимата.
Грейди кимна.
— В другата сграда имаше дванайсет походни легла. На закачалките видях дъждобрани и зимни палта. Които и да са били, често са идвали тук. През цялата година. И какво от това? Мястото е красиво. Чудесно кътче за отдих през лятото. Ловен лагер през есента. Място, където Брайън, Бетси и приятелите им са се събирали през уикендите — даже и през зимата, когато пътищата не са били затрупани от сняг.
— Да, хубаво местенце. — Джеф затвори вратата на кухнята и поведе Грейди към последната и най- малка постройка. — Това бе единствената заключена сграда. Ключът за нея беше на връзката с ключове за колата на Брайън. Намерих я в джоба на панталона му.
Той отключи вратата и Бен се намръщи.
Подовете в другите къщи бяха дъсчени, освен участъците под печките, които бяха от тухли. А тук подът бе застлан с гладки сиви шистови плочи. За разлика от голите пенобетонни стени в предишните постройки, тук стените бяха облицовани с дъбова ламперия. Вместо печка с дърва и въглища имаше красива каменна камина с дървена полица, от двете страни на която бе закачен по един национален флаг, а над тях, строени в права редица, блещукаха, поставени в рамка, снимките на осем усмихнати младежи — момчета и момичета. Грейди прецени, че бяха от шест до деветнайсетгодишни, а едно от момчетата — русо, със скоби на зъбите, с очила, от които явно се чувстваше неловко, въпреки решителната усмивка — печално му напомни за неговия собствен син, за когото така копнееш.
Различи повече детайли: църковна пейка, поставена срещу стената с фотографиите, керамични свещници на полицата на камината и… Пристъпи по-наблизо и се смути, като осъзна, че две от усмихнатите лица на снимките — прекрасни момичета на около десет години, с рижави коси и лунички — бяха почти еднакви. Близначки. Другото нещо, което забеляза, накара челото му да се набърчи — две от по-големите момчета някъде около осемнадесет — деветнадесетгодишни — бяха много ксо подстригани и носеха военни униформи.
— Е, какво мислиш за това? — попита Крейн.
— Прилича на… — Грейди усети тежест в гърдите. — на параклис. Няма религиозни предмети, но въпреки това има излъчването на светилище. Нещо като гробница. Тези две близначки. Виждал съм ги и преди. Имам предвид снимките им. Брайън и бетси носеха такива в портфейлите си. Показвали са ми ги няколко пъти, когато са ме канили у тях на вечеря. Имаше и уголемени, сложени в рамка, на стената в гостната им. Това са дъщерите им. — Стомахът на Бен се сви. — Те са починали преди десет години, когато едно увеселително влакче дерайлирало насред пътя си близо до Питсбърг. Брайън и Бетси не можеха да си простят, че са ги оставили да се качат на него. Вина. Това е другото нещо, от което страдат скърбящите родители. Голяма вина.
Грейди пристъпи още по-близо до снимките и се съсредоточ върху русото, лъчезарно десетгодишно момченце с очила и скоби на зъбите, което толкова блезнено му напомняше на неговия син. Приликата не беше пълна, но все пак бе поразителна.
„Вина — помисли си той. — Да, вина. Какво щеше да стане, ако не бях останал да работя до късно онази вечер? Ако си бях у дома, Хелън и Джон нямаше да решат да отидат да ядат пица, а после на кино. Онзи пиян шофьор нямаше да блъсне колата им. Щяха да са още живи и вината е изцяло моя, защото реших да се заема с онзи куп доклади, които спокойно можеха да почакат до сутринта. Но не, трябваше да се покажа съвестен и заради това индиректно убих жена си и сина си.“ Сърцето му се сви от страх. От дълбините на изстрадалата му душа се изтръгна мълчалив вопъл на непоносима болка.
Зад него Джеф каза нещо, но Грейди не разбра какво.
Крейн го повтори по-високо:
— Бен?
Без да откъсне напрегнатия си поглед от снимката на русото момченце, Грейди прошепна:
— Какво?
— Разпознаваш ли някое от другите лица?
— Не.
— Това е само предположение, но може би е някаква следа.
— Следа?
— Ами, щом тези две момиченца са мъртви, не допускаш ли… Може ли
Сърцето на Грейди прескочи един такт. Той рязко се обърна към звука от плясък във вода.
— Какво има? — попита Крейн.
— Плясъкът. — Грейди тръгна към вратата. — Някой падна в басейна.
— Плясък? Не чух никакъв…
Слънчевата светлина прободе очите на Грейди, когато излезе от сумрака на малката постройка. Той впери поглед в щатските полицаи, застанали на брега на плувния басейн. Съдебният лекар тъкмо се качваше в колата си. Линейката вече потегляше.
Но водната повърхност изглеждаше спокойна и ако някой бе паднал вътре, то явно полицаите не ги бе грижа за него. Те продължаваха да разговарят помежду си и не бяха обърнали внимание.
— Какво имаш предвид? — запита Крейн. — Нямаше никакъв плясък. Виж сам. Никой не е паднал в басейна.
Грейди невярващо тръсна глава.
— Но аз мога да се закълна, че го чух.
Объркан, той направи всичко възможно да отговори на още въпроси и най-после час по-късно — някъде малко след пет — напусна лагера, докато Крейн и хората му се готвеха да заключат постройките и портата
