— Не съм сигурен. Но жена ми и синът ми вярват. Възможно ли е?
Професорът премести някакви книжа от бюрото си. Наля ни кафе в две чаши. Направи всичко друго, освен да пренареди рафтовете с книги.
— Възможно ли е? — настоях аз.
— Ако кажеш някъде това, което ще чуеш, да знаеш, че ще отрека.
— Не може да е по-налудничаво от…
— През шейсетте, когато бях студент, предприех едно изследователско пътуване до Мексико. Планинските долини имат толкова сложен климат, че са изключително подходящи за написване на дисертация. В някои вали толкова много, че селата се наводняват. В други — отдалечени на десет мили от тях, — не пада нито капка дъжд. В една от долините, които проучих, се бе случило нещо странно. Допреди седем години там валяло редовно, но после настъпила пълна суша. А в съседната долина, която винаги била суха, през тези седем години не спряло да вали. Така и не намерих обяснение на този феномен. А бог ми е свидетел, че положих много усилия. Хората бяха принудени да напуснат домовете си и да отидат там, където имаше дъжд. През онова седмо лято те изгубиха всякаква надежда, че климатът ще стане отново какъвто е бил. И понеже искаха да се върнат в долината си, решиха да потърсят специална помощ. Повикаха един индианец, който можел да докара дъжд с танците си. Човекът твърдеше, че е потомък на маите. Един ден той пристигна в долината и я обходи надлъж и нашир, като отправяше молитви към боговете си. После нареди в центъра й кръг от камъни. Облече се в ритуални одежди. И изигра своя танц около кръга. На следващия ден заваля и климатът се нормализира. Казах си, че индианецът просто е имал късмет, че е успял да разчете предзнаменованията на природата и е танцувал, когато е бил сигурен, че ще вали. Но аз видях появата на дъждовните облаци и те бяха странни. Не помръднаха от мястото си, докато потоците не текнаха отново и кладенците не се напълниха с вода. Съвпадение? Специални познания? Кой може да каже? Но мисълта за онова, което се случи в долината, не спира да ме тормози и до днес.
— Значи индианецът, когото срещнах, може наистина да е предизвикал тази буря?
— Кой знае? Виж, аз съм учен. Вярвам във фактите. Но понякога използваме думата свръхестествено, за да назовем наука, която не разбираме.
— Какво ще стане, ако бурята продължи, ако не спре?
— Тези, които живеят на нейната територия, ще трябва да се преместят. В противен случай ще загинат.
— Ами ако бурята следва някого?
— Наистина ли вярваш в това?
— Но то се случва!
— Чувал ли си за циклоните?
Поклатих глава, разтревожен.
— В редки случаи няколко смерча се наслагват един върху друг, образувайки стълб с височина седем.
Сърцето ми замря.
— А нашата буря вече е надминала тази височина. Сега се извисява на десет мили в небето. Скоро ще започне да изтръгва къщите от основите им. Ще отнесе всичко. Ще се превърне в едно половин миля широко торнадо, което не помръдва от мястото си.
— Значи, ако съм прав, че старецът иска да ме накаже, няма да мога да избягам от бурята. И ако жена ми и синът ми не ме напуснат, ще умрат заедно с мен.
— Да допуснем, че си прав. Все пак трябва да подчертая, че твоята теория е лишена от всякакво научно обяснение.
— Мисля, че полудявам.
Елиминирай възможното, после вероятното. Това, което остава, е обяснението. Налагаше се Гейл и Джеф да ме напуснат, иначе щяха да умрат. А аз не исках да ги загубя.
Знаех какво трябва да направя. След дълга и мъчителна борба с бурята, успях да се добера до вкъщи. Джеф имаше треска. Гейл продължаваше да кашля и да ме гледа обвинително.
Когато им казах какво възнамерявам да сторя, започнаха да ме разубеждават, но накрая се съгласиха от отчаяние.
— Ако предположението ни е вярно, щом тръгна, бурята ще спре. Ще видите отново слънцето.
— Ами ти? Какво ще стане с теб?
— Молете се за мен.
Отново бях на междущатската магистрала, но този път се движех на запад. Бурята, разбира се, ме следваше.
Айова. Небраска. Нужни ми бяха три мъчителни, изпълнени с безумие седмици, докато стигна до Колорадо. Шофирането ми по хлъзгавите от дъжда планински пътища беше истински кошмар. Най-накрая се добрах до западналото пустинно градче. До крайпътната сергия.
Този път нямаше украшения, нямаше огърлици. Докато бурята набираше сила и превръщаше праха в кал, обиколих градчето, като разпитвах за стария индианец.
— Той се разболя — отговори ми един собственик на магазин.
— Къде е сега?
— Откъде да знам? Проверете в резервата.
Резерватът се намираше на петнадесет мили от градчето. До него се стигаше по тесен лъкатушещ черен път. Скалите от двете му страни бяха толкова нажежени от слънцето, че дъждовните капки мигом се изпаряваха от тях. Внезапно колата поднесе и пропадна в някаква дупка чак до картера. Изскочих от нея и хукнах под раздиращото се от светкавици и гръмотевици небе. Тичах, мокър и стенещ, докато не се озовах пред най-голямата постройка в резервата. Тя беше ниска и широка, изградена от камък. Потропах на вратата. Отвори ми мъж в униформа на правителствен служител.
Казах му кого търся.
Той се намръщи и ме изгледа с подозрение. После се обърна и размени няколко думи на непознат за мен език с неколцина индианци вътре в постройката.
След това ми кимна.
— Сигурно ви трябва ужасно много, щом сте дошли дотук в тази буря. Побързайте. Старецът умира.
Открих го в болницата на резервата. Старецът лежеше неподвижно под чаршафа, а към едната му ръка беше включена система. Беше толкова съсухрен, че приличаше на изсъхнала празна грахова шушулка. Докато го наблюдавах, бавно отвори очи. По пламъчетата, които проблеснаха в тях, разбрах, че ме е познал.
— Сега ви вярвам — казах му аз. — Моля ви, спрете дъжда.
Индианецът си пое мъчително дъх.
— И жена ми, и синът ми ви вярват. Не е честно да ги карате да страдат. Моля ви. — Гласът ми се извиси. — Не трябваше да казвам онова. Съжалявам. Спрете го.
Той ми обърна гръб.
Паднах на колене, целунах ръката му и се разридах.
— Знам, че не го заслужавам. Моля ви. Разбрах грешката си. Спрете дъжда.
Старецът се взря в лицето ми, после бавно кимна. Лекарят се опита да му попречи, но силата на стария индианец беше свръхестествена. Той стана от леглото. Пристъпи, като накуцваше. Бавно, със сгърчено от болка лице, започна да танцува и да припява.
Светкавиците и гръмотевиците зачестиха. Дъждът, който плющеше по прозорците, се усили. Старецът се напрегна и затанцува по-бързо. Яростта на бурята нарасна. Гневният й тътен се извиси. Достигна кулминацията си, задържа се така за миг и после спря.
Индианецът се строполи на пода. Зяпнал от изумление, аз се втурнах към него и помогнах на лекаря да го качи на леглото.
Докторът ме изгледа навъсено.
