Дейвид Морел
Бурята
Гейл я забеляза първа. Тя излезе от мотела и тръгна към паркинга, където двамата с десетгодишния ни син Джеф товарехме багажа ни в колата. Всъщност аз товарех, а Джеф вещо ме надзираваше, като ме съветваше с развълнуван глас къде ще е най-добре да поставя този куфар или онази раница. Като приключих, вдигнах поглед към мургавото му, обсипано с лунички личице и изсветлялата от слънцето коса и казах с усмивка, че без неговата помощ никога не бих могъл да се справя.
Беше осем часа сутринта, вторник, втори август, но въпреки че денят едва започваше, термометърът, сложен отвън до прозореца на мотелската ни стая, показваше черийсет градуса. Цареше страшна задуха. Само от усилието да натоваря багажа, ризата и дънките ми бяха подгизнали от пот и вече съжалявах, че не си бях обул късите панталони. На изток слънцето се издигаше, пламтящо и ослепително бяло, на фона на потискащото бледосиньо небе. През този ден климатикът в колата ни нямаше да бъде просто удобство, а необходимост.
Затворих багажника с лепкави от пот ръце. Джеф кимна, доволен от свършената работа, после се усмихна на някой зад гърба ми. Обърнах се и видях Гейл, която вървеше към нас през изсъхналата и пожълтяла тревна площ. Щом обутите й в сандали крака стъпиха на размекнатия от горещината асфалт, тя се намръщи.
— Свършихте ли с товаренето?
Тесните бели шорти и синьото бюстие подчертаваха тена й. Беше стройна, елегантна и красива. Не знам как го постигаше, но горещината сякаш не я засягаше. Имаше меки руси коси. Лекият й грим караше деня да изглежда някак по-свеж.
— Свършихме. Благодарение на Джеф — отговорих й аз.
Джеф се усмихна гордо.
— А аз платих нощувката. Върнах ключа. Така че можем да тръгваме — каза Гейл. — Само че…
— Нещо не е наред ли?
— Онези облаци. — Тя посочи зад рамото ми.
Обърнах се.
И се намръщих. В контраст с ясното синьо небе на изток, от запад се задаваха черни като катран буреносни облаци. Докато ги наблюдавах, проблесна светкавица и се чу далечен тътен.
— По дяволите,
— Как мислиш, няма ли да е по-добре да изчакаме бурята да отмине? — попита Гейл.
— Тя е далече. — Свих рамене.
— Но се приближава бързо. — Жена ми прехапа долната си устна. — И изглежда, ще бъде силна.
Джеф се вкопчи в ръката ми. Погледнах разтревоженото му личице.
— Това е просто една буря, синко.
Но се оказа, че съм изтълкувал погрешно изражението му.
— Искам да се прибираме вкъщи — каза той. — Не искам да чакаме повече. Липсват ми приятелите. Моля те, не може ли да тръгваме?
Кимнах.
— Добре, и аз съм за. Това означава двама срещу един, Гейл. Но ако чак толкова те е страх…
— Не. Аз… — Тя въздъхна и поклати глава. — Глупаво е да се страхувам. Просто не обичам бурите и ти го знаеш. — Разроши косата на Джеф. — Но и на мен ми е мъчно за дома, така че по-добре да тръгваме.
Бяхме прекарали последните две седмици в Колорадо, като ловяхме риба, лагерувахме на палатка и обикаляхме отдавна изоставени градчета. Чудесна ваканция. Но както в началото горяхме от нетърпение да тръгнем на път, така сега ни изпълваше копнежът да се върнем вкъщи. Предишната вечер бяхме спрели да пренощуваме тук, в Норт Плат — малко тихо градче край междущатската магистрала 80, по средата на пътя ни през Небраска. Надявахме се днес привечер да пристигнем у дома, в Айова Сити.
— Да потегляме тогава — рекох аз. — Бурята може би ще обхване само този район. Ще я изпреварим с колата и няма да видим дори капка дъжд.
Гейл се усмихна колебливо.
— Дано да си прав.
Докато се качвахме в колата, Джеф тихо си тананикаше.
Щом излязохме на магистралата, вдигнах максималната позволена скорост от петдесет и пет мили в час. Утринното слънце проблясваше през предното стъкло. Спуснах сенниците, включих климатика, после радиото. Местният синоптик съобщи, че през деня времето ще бъде горещо и задушно.
— Чухте ли? — обърнах се към спътниците си аз. — Не каза нищо за буря. Няма защо да се тревожим.
Само че грешах. От време на време поглеждах в страничното огледало и виждах, че облаците зад нас ставаха все по-гъсти и по-черни и ни настигаха. Отпред слънцето продължаваше жестоко да препича. Джеф избърса с ръка потното си лице. Усилих докрай климатика, но това не помогна особено.
— Джеф, бръкни в хладилната чанта и ни дай по една кока-кола.
На лицето му грейна доволна усмивка. А аз веднага съжалих за думите си, защото се сетих, че за да отвори хладилната, трябва да се обърне към задната седалка.
— Леле — прошепна със страхопочитание синът ми.
— Какво има? — попита Гейл и, преди да успея да я спра, също се обърна. — Боже, какви облаци!
Черните като катран буреносни облаци ни гонеха по петите. Проблясна светкавица. Гърмът, който последва, беше оглушителен.
— Все още не са ни настигнали — опитах се да ги успокоя аз. — Ако искате, ще се помъча да им избягам.
— Направи
Увеличих скоростта на шейсет, после на шейсет и пет мили в час. От усилието да се взирам в нажеженото до бяло небе пред нас ме заболя главата. Сложих си слънчевите очила.
Но след малко те станаха излишни. Облаците ни настигнаха. Изведнъж цялото небе почерня. Шосето потъна в мрак. Включих фаровете.
— Седемдесет. Карам със седемдесет. Но облаците се движат по-бързо.
— Прилича ми на ураган — обади се Гейл. — Но това не е възможно. Не и в Небраска.
— Страх ме е — каза Джеф.
Не беше единственият уплашен. Заслепи ме нова светкавица. Колата се разтърси от гръм. После небето придоби зловещ мръснозелен оттенък и аз си помислих, че ни връхлита торнадо.
— Спри някъде! — изпищя Гейл.
Но нямаше къде. Вече бяхме подминали отбивката за следващия град — Кърни. Огледах се за аварийна лента, но крайпътният знак указваше, че такава има след трийсет мили. А не можех да спра насред пътя. Видимостта беше лоша и някой шофьор можеше да се блъсне в нас и да ни убие. Нямах друг избор, освен да
