продължа да карам.
— Поне не вали — казах аз.
Внезапно небето сякаш се продъни. Заваля пороен дъжд. Просто ей така, без никакво предупреждение. Водните струи се изливаха като из ведро, плющяха по колата и ни обгръщаха с плътна завеса.
— Нищо не виждам! — Пуснах чистачките на най-високата им скорост. Те се размахаха отсечено наляво-надясно, сякаш изпълняваха танц в такт три четвърти. Взирах се напрегнато да видя пътя през вълните от мътна дъждовна вода, които обливаха предното стъкло.
Карах твърде бързо. Когато натиснах спирачката, задницата на колата поднесе. Колелата забуксуваха по хлъзгавия асфалт. Затаих дъх. После спирачката най-после се задейства и колата отново беше под контрол.
Намалих на четирийсет, но дъждът биеше по стъклото с такава сила, че все още не можех да видя нищо.
— Затегнете коланите си.
Така и не стигнах до аварийната лента, но за мой късмет при едно проблясване на светкавица зърнах табела, която сигнализираше за отклонение към град, наречен Гранд Айлънд. Разтреперан от напрежение, слязох от естакадата на второкласен път и не след дълго видях през завесата от дъжд един мотел. Минах през наводнения паркинг и спрях под навеса пред входа. Ръцете ми бяха изтръпнали от продължителното стискане на волана. Раменете ме боляха. Усещах очите си подпухнали и възпалени.
Гейл и Джеф влязоха набегом в мотела, защото вятърът навяваше струите дъжд чак под навеса. Аз останах в колата, за да я откарам на паркинга. Заключих вратите й и пробягах разстоянието до мотела, но докато стигна до входа, вече бях вир вода и се тресях от студ.
Щом отворих вратата, няколко чифта очи се втренчиха покрай мен в бурята отвън — двама администратори, две сервитьорки и една камериерка. Започнах да се отърсвам от водата.
— Вземете тази кърпа, господине — каза камериерката и ми подаде една от купчината върху количката си.
Благодарих й, изтрих мокрото си лице и подсуших косата си.
— Видяхте ли по пътя катастрофи? — попита една от сервитьорките.
Поклатих глава, преметнал кърпата през врата си.
— При такава внезапна буря не може да няма катастрофи — каза тя, сякаш се съмняваше в отговора ми.
При думата „
— Искате да кажете, че при вас току-що е започнала?
По-слабият от двамата администратори мина покрай мен и се приближи до прозореца.
— Малко преди да дойдете. Може би преди минута. Погледнах през този прозорец и небето беше ясно. Наведох се да завържа обувката си. Когато се изправих, то беше покрито с облаци — черни като нощ. Не знам откъде изникнаха, но никога не съм виждал такъв внезапен и проливен дъжд.
— Но… — Потръпнах, озадачен. — Бурята ни връхлетя близо до Кърни. Карахме през нея цял час.
— Сигурно сте се движили по периферията й — каза той, гледайки като омагьосан опустошението навън. — Тя ви е следвала.
Студената мокра риза беше залепнала за тялото ми, но сега усетих, че се смръзвам още повече.
— Май идват други клиенти — каза вторият администратор, като посочи към прозореца.
На наводнения паркинг, вдигайки ветрила от вода, пристигнаха още няколко коли.
— Ще имаме работа, това е сигурно — отвърна първият. Включи лампите, но те не можаха да прогонят тъмнината отвън.
Вятърът страховито фучеше.
Огледах фоайето на мотела, но Гейл и Джеф не се виждаха никъде.
— А жена ми и синът ми къде са?
— В ресторанта — усмихна ми се успокоително мълчалата до този момент сервитьорка. — Минете през онзи сводест вход. Поръчаха ви кафе. Горещо и силно.
— Ще ми бъде необходимо. Благодаря.
Започнаха да влизат мокри пътници, от които капеше вода.
Чакахме близо час. Въпреки че наистина беше горещо, кафето не можа да ме стопли. Мокрите ми дрехи залепнаха за студения стол от хром и пластмаса. Премръзнал до мозъка на костите си, аз се разкихах.
— Трябват ти сухи дрехи — каза Гейл. — Ще хванеш пневмония.
Бях възнамерявал да отида за дрехите, щом бурята спре. Но грохотът на гръмотевиците се чуваше дори в ресторанта. Не можех да чакам повече. Вече започваше да ме тресе.
— Отивам за куфара. — Изправих се вдървено.
— Татко, внимавай — каза Джеф разтревожено.
Усмихнах му се и се наведох да го целуна.
— Обещавам, сине.
При изхода на ресторанта едната от сервитьорките се приближи до мен.
— Искате ли да чуете един майтап?
Не исках, но кимнах учтиво.
— По радиото. Местният синоптик. Твърди, че денят е горещ и ясен.
Поклатих объркано глава.
— Бурята. — Тя се изсмя. — Той не знае, че вали. С всичките му уреди, с радара и метеорологичните му карти, няма достатъчно мозък да погледне през прозореца и да види какво е времето в действителност. — Сервитьорката се изсмя отново. — А най-голямият майтап е, че този празноглавец е моят съпруг.
Изсмях се на свой ред и влязох във фоайето.
То беше претъпкано. Непрекъснато прииждаха нови мокри до кости пътници, като проклинаха времето. От дрехите им капеше вода, докато се тълпяха на рецепцията да искат стаи.
Пробих си път през тях, спрях пред голямата остъклена врата и се загледах в най-поройния дъжд, който някога бях виждал. Дочух воя на вятъра, въпреки шумните възклицания на тълпата.
Посегнах към дръжката.
И се поколебах. Наистина не ми се щеше да излизам навън.
Мършавият администратор, с когото бях разговарял преди час, внезапно изникна до мен.
— Може би това не представлява интерес за вас — започна той.
Погледнах го объркано и се намръщих.
— Наемат стаите ни с такава скорост, че скоро всички ще бъдат заети. Но честното си е честно. Вие дойдохте тук първи. Запазих ви стая. В случай че решите да останете.
— Оценявам загрижеността ви. Но ние смятаме след малко да тръгваме.
— На ваше място бих погледнал пак навън.
Послушах го. Пред очите ми едно дърво падна разцепено от мълния. Стъклото се разтресе от последвалия гръм.
„Парна баня — помислих си аз. — Цвърчаща пържола. Топли одеяла, докато дрехите ми изсъхнат.“
— Промених решението си. Ще вземем онази стая.
Гръмотевици разтърсваха сградата през цялата нощ. През спуснатите пердета проблясваха светкавици. Спах неспокойно и се събудих с главоболие. Беше шест часа сутринта и все още валеше.
По радиото гласът на синоптика звучеше смутено. Въпреки пращенето на станцията, успях да разбера, че Гранд Айлънд преживявял най-лошата буря в историята си. Улиците били наводнени, каналите — запушени, избите преливали. Било обявено бедствено положение, щетите били за милиони. Самата буря била истинска загадка. Обхващала район само от половин миля и стояла на едно и също място. Извън пределите й небето над Гранд Айлънд било ясно и безоблачно.
Това последно изявление бе единственото, което ме интересуваше. Облякохме се набързо и слязохме долу да закусим. Оставихме ключа от стаята си на рецепцията малко след седем.
— Ще пътувате в този дъжд? — Администраторът поклати глава, но прояви достатъчно такт да не
