— За малко да го убиете.
— Още ли е жив?
— Да, но не благодарение на вас.
Благодарих на стареца и на неизвестните му богове и излязох от болницата.
Вдигнах очи към слънцето, което преди бях възприемал като нещо естествено, и го погледнах с благоговение.
След четири дни, когато вече бях в Айова, телефонът иззвъня. Беше правителственият служител от резервата. Обаждал се, защото си помислил, че ще искам да знам. Тази сутрин старият индианец починал.
Обърнах се към Гейл и Джеф. От настинката им нямаше и следа. През топлите слънчеви седмици на моето отсъствие тенът им се беше възвърнал. Изглежда бяха забравили, че кошмарната буря едва не ни бе съсипала — не само нашия живот, но и нашата любов. Сега бяха скептично настроени към цялата история и твърдяха, че е било безсмислено да ходя при индианеца, защото дъждът така или иначе щял да спре от самосебе си.
Но те не бяха в болницата. Не видяха неговия танц. Не разбираха.
Затворих телефона и преглътнах тъгата си. Излязох от къщата ни — тя се намира на хълм, — и погледнах с възторг великолепното небе на изток.
Обърнах се на другата страна и изтръпнах.
От запад се приближаваше цяла армада от гъсти, тъмни, заплашителни облаци. Задуха смразяващ вятър.
Дванайсти септември. От трийсет и шест градуса температурата падна на двайсет и три, после стигна до нулата.
Дъждът беше спрял. Старецът беше направил това, което го бях помолил. Само че не бях оценил чувството му за хумор.
Беше спрял дъжда, така е.
Но имах ужасното чувство, че снегът никога нямаше да свърши.
Информация за текста
© 1999 Дейвид Морел
© 2001 Иван Атанасов, превод от английски
David Morrell
1999
Издание:
Дейвид Морел. Черна вечер
ИК „Хермес“, 2001
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15880]
Последна редакция: 2010-04-10 11:00:00
