всеки изминал ден. В сивите й очи се четеше отчаяние. От присъщата й енергия не беше останала и следа. Непрекъснато се навличаше с пуловери и разтриваше отмалелите си ръце, които я боляха.
Джеф си лягаше по-рано от обикновено. Спеше до късно. Изглеждаше отслабнал. Под очите му имаше тъмни сенки.
И сънуваше кошмари. Заедно с трясъка на гръмотевицата ни събудиха виковете му. Токът отново беше спрял. Двамата с жена ми грабнахме по едно фенерче и се втурнахме към стаята му.
— Събуди се, Джеф! Това е само сън.
— Индианецът! — изстена синът ми, като търкаше уплашените си очи. Грохотът на нова гръмотевица го накара да подскочи.
— Какъв индианец? — попитах аз.
— Той те предупреди.
— Виж, не знам…
— В Колорадо. — Гейл се обърна рязко към мен и аз се стреснах колко хлътнали изглеждаха бузите й в мрака. — Танцуващият за дъжд.
— Имаш предвид онзи вещер?
По време на пътешествието ни бяхме спрели в западнало пустинно градче, за да заредим колата с бензин, и бяхме видели малка групичка туристи, които разглеждаха някаква индианска сергия. Колиба, разнебитени маси, по тях — огърлици, тъпани, колани. Присъединих се към неколцината зрители, обзет от скептицизъм. Мършав индианец с вид на столетник, облечен в протрити избелели одежди, напяваше някакви безсмислици, докато танцуваше в прахта около кръг от камъни.
— За какво е всичко това? — попитах една жена, която снимаше с камера.
— Този индианец е знахар. Танцува, за да доведе дъжд и да сложи край на сушата.
Вдигнах поглед към огненото небе. От жегата и дългото потискащо пътуване ме болеше глава. Бях виждал твърде много крайпътни сергии, твърде много индианци, продаващи на туристите лъжливи артефакти на безбожни цени. Дефектни тюркоази, фалшиво сребро. Те бяха обърнали гръб на наследството си, бяха опозорили традициите си.
Не ме интересуваше колко много ни мразят заради това, което сме им причинили. Дразнеше ме, че докато ни мамеха, те сякаш ни се надсмиваха с каменните си физиономии.
От стария индианец, който танцуваше тромаво около каменния кръг и припяваше, се носеше воня на уиски.
— Може ли да го направи? — попита застаналият до мен Джеф. — Може ли да направи така, че да завали?
— Това е номер — отвърнах му аз. — Виж как тези туристи слагат парите си в онази изработена уж от коренните жители на Америка купа, която е закупил от Сиърс.
Туристите ме чуха и на съсредоточените им лица се изписа съмнение.
Старецът спря представлението си и се втренчи в мен.
— Номер?
— Не трябваше да говоря толкова високо. Съжалявам, ако съм провалил танца ви.
— Изработил съм тази купа със собствените си ръце.
— Разбира се.
Той се приближи до мен и миризмата на уиски се усили.
— Значи не вярваш, че танцът ми може да предизвика дъжд?
— Не ме е грижа дали ще измамите тези туристи, но синът ми трябва да знае истината.
— Значи искаш доказателство?
— Казах, че съжалявам.
— Белите хора винаги казват, че съжаляват.
Гейл дойде при нас, като се оглеждаше плахо, и ме дръпна смутено за ръкава.
— Резервоарът е пълен. Да тръгваме.
Отстъпих назад.
— Ще видиш, че ще завали! Ще се молиш да спре! — извика индианецът.
Джеф се ужаси от крясъците му и това ме ядоса.
— Затваряй си устата! Изплаши сина ми!
— Той се чуди дали мога да докарам дъжд? Гледай небето! Сега ще танцувам за
Качихме се в колата.
— Побъркано копеле. Не му се връзвай, синко. Слънцето е изпържило мозъка му.
— Той ме заплаши. И какво от това? Гейл, нали не мислиш сериозно, че индианецът е изпратил тази буря? Като е танцувал? Помисли. Невъзможно е.
— А ти как си обясняваш този потоп?
— Стотина синоптици се опитват да намерят обяснение, но не могат. Та аз ли?
— Бурята те следва. Никога не се отделя от теб.
— Това е…
Щях да кажа „съвпадение“, но думата заседна в гърлото ми. Вгледах се в лицата на Гейл и Джеф на светлината на фенерчето и разбрах, че винят мен за това, което се случваше. И двамата.
— Дъждът, татко. Не можеш ли да го накараш да спре?
Заплаках, когато той добави тихо „Моля те“.
Факултетът по метеорология. Преподавателският състав включваше титулярен професор, доцент и асистент. Преди няколко години се бях запознал с професора на един коктейл. От време на време играехме тенис. Понякога обядвахме заедно. Знаех, че днес имаше лекции, така че излязох в бурята и подкарах към университета.
Паркингът отново беше нашарен с петна от дъждовните капки, които бързо се увеличаваха. Втурнах се към сградата на факултета, като се борех с яростния вятър, и щом влязох вътре, си изтръсках дъждобрана. Бях се обадил на метеоролога, преди да тръгна, и той ме очакваше в кабинета си.
Четирийсет и пет годишен, с лунички, почти плешив. Но в дяволски добра форма, както знаех от многото изгубени сета на тенис.
— Отново заваля — поклати отвратено глава професорът.
— Още ли не сте открили обяснение?
— Предполага се, че аз съм експертът — въздъхна той. — Но твоето обяснение ще е точно толкова добро, колкото и моето. Ако нещата продължават по същия начин, ще започна да гадая по чаени листа.
— Може би това е… — Щях да добавя „начинът“, но се въздържах.
— Какво? — Професорът се наведе към мен.
Потърках челото си, понеже пак имах главоболие.
— Какво предизвиква гръмотевичните бури?
Той сви рамене:
— Две въздушни маси се сблъскват. Едната е гореща и влажна. Другата е студена и суха. Сблъскват се толкова силно, че експлодират. Резултатът са светкавици, гръмотевици и дъжд.
— А в
— Точно в това е проблемът. В случая нямаме две различни въздушни маси. А дори и да имахме, бурята щеше да се премести заради вакуума, който създават ветровете. Но тази буря не помръдва. Премества се най-много с половин миля и пак се връща на мястото си. Кара ни да се съмняваме във всичко, което сме научили до този момент.
— Не знам как да… — Но му разказах. Всичко.
Той се намръщи.
— И ти вярваш на това?
