добави „Вие сте луди“.
— Чухме по радиото, че бурята свършва на половин миля оттук — отвърнах аз.
Нямах нищо против да останем още, но Гейл не се чувстваше добре. Нейният страх от бури — постоянните светкавици и гръмотевици, — я бе докарал до ръба на нервна криза.
— Да се махаме оттук — беше ми се примолила тя.
Тръгнахме.
И за малко да не стигнем до магистралата. Колата беше затънала до тасовете във вода. Делкото беше мокро. Едва не изтощих акумулатора, преди да успея да запаля мотора. Спирачката беше подгизнала и отказа още докато напускахме паркинга пред мотела. Колелата буксуваха. Заслепен от дъжда, завих рязко, за да не се блъсна в неясните очертания на един изоставен камион, и подминах изхода за магистралата. Върнах се назад и едва не паднахме в канавката. Най-накрая се изкачихме на естакадата, като оставихме потопа под нас и продължихме по междущатския път с двайсет мили в час.
Джеф беше пребледнял. Предишните дни му бях купил няколко комикса, но той беше прекалено уплашен, за да ги чете.
— Наблюдавай километража — казах му аз. — Следи числата. След половин миля няма да има и помен от бурята.
Започнах да отброявам изминатите метри заедно с него:
— Сто, двеста, триста…
Бурята се усили и небето притъмня още повече.
— Четиристотин, петстотин, шестстотин…
Числата заседнаха в гърлото ми като парчета стъкло.
— Но, татко, вече изминахме половин миля, а още вали.
— Потрай още малко.
Но вместо да свърши, бурята ставаше все по-лоша. Бяхме принудени да спрем в Линкълн. На следващия ден бурята продължаваше да беснее със същата сила. Побързахме към Омаха. При нормални обстоятелства можехме да изминем разстоянието от Колорадо до дома ни в Айова Сити за два дена мързеливо шофиране.
Но
Дъждът плющеше по прозорците. Барабанеше по покрива. Пречеше ми да заспя. Когато погледнах навън, видях, че от стрехите се лееше същински водопад. Мълния удари електрическия стълб. Отпуснах се на колене и си припомних всяка молитва, която някога бях учил, после започнах да си съчинявам.
На сутринта отново имаше ток. Телефонът все още работеше. Гейл позвъни на една своя приятелка и й зададе въпрос. Докато слушаше отговора, забелязах как лицето й се навъси и очите й се присвиха. Тя промърмори „Благодаря“ и затвори.
— Тук е било сухо — каза жена ми. — До осем часа миналата нощ, когато е започнала бурята.
— Тогава пристигнахме и ние. Господи, какво става?
— Съвпадение. — Гейл се намръщи. — Бурята се е придвижвала в нашата посока. Опитвахме се да я избегнем. Вместо това сме я следвали.
Хладилникът беше празен. Казах на Гейл, че ще отида да купя храна и предупредих Джеф да не излиза от къщата.
— Но аз искам да се видя с приятелите си.
— Гледай телевизия. Не излизай, преди да е спряло да вали.
— Няма да спре.
Замръзнах.
— Защо мислиш така?
— Не и днес. Небето е твърде тъмно. Дъждът е прекалено силен.
Кимнах с облекчение.
— Тогава се обади на приятелите си по телефона. Но не излизай навън.
Отворих вратата на гаража и погледнах пороя. Не бях виждал слънцето от осем дни. Обзе ме униние. Дъждовните струи взеха да падат косо и ме опръскаха.
Изкарах колата от гаража и пороят ме погълна.
Когато се върнах, Гейл не беше на себе си от радост.
— Спря преди четирийсет минути — посрещна ме тя с усмивка на облекчение.
— Но не и където бях аз.
Най-близкият супермаркет се намираше на половин миля от дома ни. Когато се вмъкнах вътре през свистящата автоматична врата, бях мокър като кокошка, въпреки дъждобрана и чадъра си. Докато се борех да си поема глътка въздух и се опитвах да затворя чадъра, бях промърморил нещо на продавача за проклетия безкраен дъжд.
Мъжът ме бе изгледал учудено и бе отвърнал: „Че той започна само преди минута!“
Побиха ме тръпки, но не от водата, която капеше от мен.
Гейл се ослуша и пребледня. На лицето й се изписа ужас, примесен с недоверие.
— Ти си дойде и бурята отново започна.
Внезапно дъното на подгизналата ми торба се скъса и покупките се изсипаха с трясък на пода. Но вместо да събера разсипаните пакети и консерви, аз се втурнах към радиото и потърсих станция, по която съобщават времето. В прекъсвания от статично пращене глас на синоптика звучеше същото недоумение, което бях доловил в гласовете на колегите му от Небраска.
И коментарът му не бе по-ръзличен. Бурята била истинска загадка. Била широка само половин миля и стояла на едно и също място. Навсякъде другаде небето било ясно и безоблачно. Но въпреки малкия си обхват, това била най-страховитата буря в историята на Айова Сити. Улиците били…
Изключих радиото.
Излъгах Гейл, че отивам в кабинета си в университета да проверя дали имам поща. Мотивът ми беше друг, но се надявах, че тя няма да се досети.
Гейл понечи да каже нещо, но в кухнята влезе Джек.
— Ще ме закараш ли до Фреди, татко?
Лицето му беше толкова мрачно, че сърце не ми даде да кажа „не“.
Паркингът на университета беше изпъстрен с мокри петна. Но локви нямаше. Може би защото се намираше точно на половин миля от дома ми. Влязох в сградата на Факултета по английски език и попитах секретарката дали е валяло, преди да дойда, въпреки че много добре знаех отговора.
— Не, господин Прайс. Небето беше ясно през цялата сутрин. Дъждът току-що започна.
Обадих се вкъщи от кабинета си.
— Дъждът спря — съобщи ми Гейл. — Няма да повярваш колко е красиво небето. Ясно и слънчево.
Погледнах през прозореца бурята, толкова черна и грозна, че едва успях да различа бялата пяна по повърхността на сърдитата, разбушувала се река.
Змията на страха се сви на кълбо в стомаха ми, после изсъска и ме клъвна.
Моделът беше винаги един и същ. Бурята ме следваше, където и да отидех. Щом тръгнех нанякъде и тя тръгваше с мен. И не спираше да вилнее. Изминаха девет дни. После десет. Единайсет. Дванайсет. Избата ни се наводни, както и избите на всички съседи в квартала. Настилката на улиците взе да пропада. Имаше кални свлачища. Чакълът бе отнесен. Таваните капеха. Падаха носещи стени. Мълнии удряха електрическите стълбове толкова често, че храната във фризера ни се развали. Палехме свещи. Добре, че печката ни беше газова, иначе нямаше да можем да си готвим. Както в Гранд Айлънд, и тук бе обявено бедствено положение. Щетите бяха толкова големи, че не можеха да бъдат пресметнати.
Но от всичко най-много ме тормозеше въздействието на бурята върху Гейл и Джеф. Понеже постоянно беше влажно и студено, те настинаха. И аз подсмърчах и кихах, но състоянието на Гейл се влошаваше с
