сняг вали, тра̀-та-та-та̀м, колкото повеч вали.“
— Не каза ли „сняг вали“?
— Да, но това беше първото „тра̀-та-та-та̀м“ — обърна се Пух, — чакай, ще ти я изпея цялата и тогава ще разбереш!
И той запя пак:
Изпя я така, както се пее най-добре, и като свърши, очакваше Прасчо да каже, че от всички Песни на Открито в Снега, които е слушал досега, тази е най-хубавата. Но Прасчо, след като прецени внимателно, каза тъжно:
— Пух, не толкова пръстите, колкото ушите!
Те наближиха Мрачното Място на Ийори, където той живееше. Но тъй като все още беше много заснежено зад ушите на Прасчо — и това много му дотягаше, — те свърнаха към малката борова горичка и седнаха на оградата, зад която беше мястото.
Спасиха се от снега, но не и от студа и за да се сгреят, изпяха песничката на Пух точно шест пъти. Прасчо изпълняваше само „тра̀-та-та-та̀м“, Пух останалото, а двамата заедно удряха в такт с пръчки по оградата. След малко се почувстваха постоплени и можеха пак да разговарят.
— Все си мислех — каза Пух, — все си мислех за това: мислех си за Ийори…
— За Ийори?
— Е, бедният Ийори няма къде да живее!
— Наистина няма! — каза Прасчо.
— Ти си имаш къща, Прасчо, и аз си имам къща — и те са много хубави къщи. И Кристофър Робин си има къща, и Бухала, и Кенга, и Зайо си имат къщи, и дори Зайовите приятели и роднини си имат къщи или нещо такова, а бедният Ийори си няма нищо! И така това, което си мислех, е: хайде да построим една къща за него.
— Това — каза Прасчо — е Велика Идея! Къде ще я построим?
— Ще я построим тук — каза Пух, — точно до тази страна на Гората, за да я пази от вятър, и точно тук, където се сетих за това. Ще наречем това място Къта на Пух. И ще построим Къща на Ийори в Къта на Пух!
— Има цял куп пръти от другата страна на Гората — каза Прасчо, — видях ги. Много, много! И всичките са накуп…
— Благодаря ти, Прасчо — каза Пух. — Това, което сега каза, ще бъде от Голяма Полза и затова мога да нарека това място Пухипрасчов Кът, ако само Къта на Пух не звучеше по-добре, както е наистина, понеже е по-кратко и по̀ прилича на Кът. Тръгвай!
Те скочиха от оградата и отидоха от другата страна на горичката, за да пренесат прътите.
Кристофър Робин прекара цялата сутрин у дома си, като пътуваше до Африка и обратно. И тъкмо слизаше от лодката и се канеше да разгледа наоколо, когато… кой, мислите, почука на вратата, кой друг, ако не Ийори!
— Здрасти, Ийори! Как си? — каза Кристофър Робин, като отвори вратата и излезе отвън.
— Продължава да вали — тъжно каза Ийори.
— Така е.
— И замръзва!
— Така ли?
— Да! — каза Ийори. — Все пак — продължи той малко по-бодро — скоро не е имало земетресение!
— Какво се е случило, Ийори?
— Нищо, Кристофър Робин, нищо важно! Сигурно не си виждал къща или нещо такова наоколо?
— Какъв вид къща?
— Просто къща.
— Кой живее в нея?
— Аз. Или поне така мислех. Но навярно не! В края на краищата не могат всички да имат къщи!
— Но, Ийори, аз не знаех, аз винаги съм смятал…
— И аз не знам, Кристофър Робин, но как с този сняг… и това, и онова, а да не споменавам и ледените шушулки и тям подобни! Не е много Горещо на моята поляна в три часа сутринта, както някои мислят. Оградено, ако разбираш какво искам да кажа, но не дотолкова, че да е неуютно. Не е Задушно! Всъщност, Кристофър Робин — Ийори продължи със силен шепот, — съвсем между нас казано — никому не споменавай, — студено е!
— О, Ийори!
— И аз си казах: другите ще съжаляват, ако наистина. Те нямат Мозък — Сивото вещество, по погрешка натъпкано в главите им — и те не Мислят, но ако продължи да вали сняг още шест седмици или приблизително, някой от тях ще почне да си казва: „На Ийори няма да му е много Горещо в три часа сутринта!“ И това ще се Разчуе. И те ще Съжаляват!
— О, Ийори! — повтори Кристофър Робин, като чувстваше, че вече съжалява.
— Аз не говоря за теб, Кристофър Робин. Ти си друг. Всъщност работата е там, че аз си бях построил къща до моята малка горичка…
— Наистина ли? Колко интересно!
— Най-интересното е — продължи Ийори с най-меланхоличния си глас, — че когато тази сутрин излязох, тя беше там, а когато се върнах — вече я нямаше. Никаква я нямаше естествено, а тя беше къща само на Ийори. Все още се чудя…
Кристофър Робин не остана да се чуди. Той вече беше влязъл в своята къща и колкото можеше по- бързо си навличаше непромокаемата качулка, непромокаемите ботуши и непромокаемия шлифер.
— Ще идем да я търсим веднага! — извика той на Ийори.
— Понякога — продължи Ийори — някои, като свършат с вземането на чуждата къща, оставят по нещо от нея — което не им трябва — и дори се радват, че като се върне човек, ще намери нещо, ако разбираш какво искам да кажа. Затова Мисля, ако веднага тръгнем…
— Тръгвай! — извика Кристофър Робин и те забързаха навън. Много скоро стигнаха до този край на поляната при боровата гора, където къщата на Ийори вече не беше.
— Тук — каза Ийори. — Една пръчка дори не е останала! Е, разбира се, снегът е останал и аз мога да правя с него каквото пожелая. Не бива да се оплаквам!
Но Кристофър Робин вече не слушаше Ийори, той слушаше нещо друго:
