Свещеното пътуване на мирния воин

готов да зарежа всичко.

Докато пътувах с автобуса към летището, изпаднах в нещо подобно на вцепенение и не забелязвах нищо наоколо. След известно време установих, че стоя пред билетното гише. И след това когато чух в чакалнята да съобщават полета ми, някакъв вътрешен глас в мен каза: „Не!“ Разбрах, че не мога да се откажа. Не и сега, никога. Независимо от всичко. Трябваше да я открия.

Отмених резервацията си, купих си карта на града и се качих на следващия автобус до Хонолулу. По пътя отбелязах местонахождението на всички банки.

Когато се озовах в първата банка, отличаваща се с типичен банков декор, с облекчение открих, че по това време на деня вътре нямаше почти никой. Огледах се наоколо и веднага открих добрата възможност — стройна жена, спортен тип, може би на четирийсет и няколко години. Тя се обърна и ми се усмихна за миг. Когато очите ни се срещнаха, веднага почувствах някакъв интуитивен проблясък — това беше невероятно! Защо не се доверих на себе си още от самото начало?

Тя свърши разговора си с един от банковите служители и се върна на гишето си до сейфовете под купола. Изчаках търпеливо подходящия момент и след това, поемайки си дълбоко въздух, тръгнах към нея.

— Извинете — казах аз с най-лъчезарната, най-искрената и най-внимателната си усмивка, за да не изглеждам като пълен идиот. — Търся една жена — не, нека да се коригирам, — търся някой, който всъщност е жена, но не зная името и. Нали разбирате, един възрастен джентълмен — е, той не е точно джентълмен, — ъ-ъ… един стар човек на име Сократ ми подхвърли идеята да я открия. Това име означава ли нещо за вас?

— Сократ? — откликна тя. — Не беше ли той някакъв древен грък или римлянин… от историята?

— Да, така е… — отвърнах, попарен. — Може би не го познавате под това име. Той е мой учител. Срещнах го в една сервизна бензиностанция — натъртих аз, — бензиностанция в Калифорния. — И след това зачаках със затаен дъх.

Очите й бавно се разшириха и видях там да проблясва нещо.

— Да! Някога имах гадже, което работеше в бензиностанция в Калифорния. Но се казваше Ралф. Мислите ли, че вашият човек би могъл да се казва Ралф?

— Ъ…, не — отговорих аз разочарован. — Не мисля.

— Да-а, е трябва да се връщам на работа. Надявам се, че ще успеете да намерите Архимед…

— Сократ — поправих я аз. — И аз не търся него. Търся жена.

От нея изведнъж повя хлад и тонът й се промени.

— Извинете, трябва да вървя. Надявам се да намерите тази жена скоро. — Почувствах погледа й на гърба си, когато тръгнах към друга касиерка, за да изпълня почти същата процедура. Това беше жена на около петдесетте, със сериозно напудрено и начервено лице. Малко вероятно беше да е моят човек, но не биваше да пропускам никого. Тя размени поглед с първата касиерка и след това се извърна към мен, изпълнена с подозрение.

„Вероятно са усвоили някаква форма на банкова телепатия“, помислих си аз.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената.

— Търся една жена, която работи в банка — обясних аз, — но съм забравил името й. Случайно да познавате някого на име Сократ…

— Може би по-добре да поговорите с някой от служителите — прекъсна ме тя. В първия момент си помислих, че говори за някой от сигурността, но тя ми посочи трета жена в тъмен костюм, на бюро, която току-що затвори телефона пред себе си.

Кимнах в знак на благодарност, тръгнах към банковата служителка, погледнах я в очите и й съобщих:

— Здравейте, аз съм мирен воин и търся една приятелка на Сократ.

— Какво? — отвърна тя и погледна неспокойна към охраната.

— Казвам, че съм потенциален клиент, който иска да вложи парите си в някакъв сигурен фонд.

— О — каза тя, сетне се усмихна и пооправи сакото си. — В такъв случай можем да ви помогнем.

— О, боже, гледай ти колко часа стана! — рекох аз, хвърляйки поглед на часовника си. — Пак ще дойда при вас. Но първо ще обядвам. Довиждане, чао, алоха, със здраве! — Излязох от банката.

Придържах се към същата двойствена схема на мирния воин и потенциалния клиент до края на следобеда. След това се отбих в един бар и за първи път след доста време си поръчах бира. Дори не обичам бира.

Когато бях оставил осем банки зад себе си, аз се облегнах на стената на поредната девета финансова институция и си напомних: „Никога, ама наистина никога, не си и помисляй да ставаш частен детектив!“ Гърбът ме болеше и имах чувството, че правя язва. Цялата работа изглеждаше откачена. Възможно беше някой просто да е дал банковата бланка на жената. Защо й е на една жена- шаман да работи в банка? Но защо му е пък на един стар воин като Сократ да работи в сервиз?

По-объркан и обезсърчен отвсякога, аз изгубих всичките си илюзии, че по магически начин ще се натъкна на жената-шаман, която незабавно ще види в мен своя блуден син. Остатъците от вяра в моята интуиция бяха смачкани като тенекиената кутия от сода, която хвърлих на тротоара. Наведох се да я взема и я метнах в една боклукчийска кофа — добро дело. Поне нямаше да бъде прахосан целия ден.

През нощта спах като мъртвец, което не беше далеч от истината.

Обиколката на десет банки на следващия ден ме остави изтощен и скован. Бях помолен да напусна на две гишета за спестявания и заеми. В последната банка, когато станах войнствен, едва не ме арестуваха. Бях останал без нерви и реших да сложа точка за този ден.

През нощта сънувах, че минавам точно покрай жената, която търсех, но се разминахме на косъм — подобно на сцена от онези филми, където двамата главни герои, тъкмо преди да се срещнат, си обръщат гръб и се изгубват. Тази сцена се повтаряше в една влудяваща последователност от кадри.

Събудих се изтощен. Бях готов да се заема с всичко този ден — абсолютно всичко, с изключение на това да издирвам някаква безименна служителка на банка. Но някак си — и именно тук ми помогна наученото от Сократ — аз успях да се заставя да стана, да се облека и да потегля. Малки прояви на дисциплина като тази могат изцяло да променят света.

Третият ден от търсенето постави на пределно изпитание издръжливостта ми. В действителност успях да открия един светъл лъч, един оазис сред море от намръщени лица. В четвъртата банка за деня срещнах една изключително красива касиерка, горе-долу моя възраст. Когато й казах, че търся една специална жена, тя се усмихна и на хубавото й лице се появиха трапчинки.

— Аз достатъчно специална ли съм? — попита банковата служителка.

— Ъ-ъ… всъщност вие сте най-специалната жена, която съм срещал от много време — засмях се аз. Определено се съмнявах тя да е жената-шаман, но се бяха случвали и по-странни неща и човек не знаеше какво да мисли, когато Сократ беше намесен в нещо.

Тя ме гледаше в очите, сякаш очакваше нещо. Може би просто флиртуваше. Може би искаше да вложа пари в нейната банка. Или може би знаеше нещо. Помислих си дори, че може да е дъщерята на жената- шаман. Или нещо подобно. „Не мога да си позволя да подмина нито една нишка“, казах си аз. И освен това малко забавление нямаше да ми навреди.

— Познавате ли ме? — попитах аз.

— Изглеждате ми познат — отвърна тя.

По дяволите! Знаеш ли кой съм или не?

— Вижте, ъ-ъ… — Хвърлих поглед на табелката с името на гишето. — Барбара, името ми е Дан и съм преподавател в колеж, на почивка в Хонолулу. Какво да ви кажа, малко е самотно човек да бъде тук сам. Знам, че току-що се запознахме, но бихте ли обмислили възможността да вечеряте с мен след работа? Навярно ще можете да ми покажете къде залязва слънцето или пък бихме могли да си поговорим за бензиностанции и стари учители.

Тя се усмихна отново и това определено беше добър знак.

— Ако това е някакъв стих — рече тя, — поне е оригинален. Свършвам работа в пет. Ще ви чакам