Свещеното пътуване на мирния воин

Дан МилманСвещеното пътуване на мирния воин

На жена ми, Джой,

за постоянната й подкрепа и напътствия,

и на дъщерите ми Холи, Сиера и Чайна,

които ми напомнят за важните неща.

Предговор

Какво би станало, ако заспиш, и като заспиш, започнеш да сънуваш; какво би станало, ако започнеш да сънуваш, че си отишъл на небето, и там откъснеш едно необикновено, красиво цвете, и какво би станало, ако се събудиш и откриеш това цвете в своята ръка? О, какво би станало тогава?

Самюел Тейлър Колридж

Моята първа книга „Пътят на мирния воин“ е разказ за преживяванията ми, които отвориха очите и сърцето ми и разшириха житейския ми кръгозор. Читателите на тази книга си спомнят, че през 1968 г., след период на изпитания и обучение със Сократ — старият „воин от сервизната бензиностанция“, който стана мой наставник — аз бях изпратен в продължение на осем години да усвоя ученията му и да се подготвя за окончателния сблъсък, описан в края на тази книга.

„Свещеното пътуване на мирния воин“ в известен смисъл е продължение на първата ми книга, но за разлика от повечето продължения, то не започва в края на предишната част, а вместо това се фокусира върху един период от предишната книга, след като Сократ ме изпрати да пътувам по света, за да бъда посветен в пътя на мирния воин.

Аз споменавам накратко за тези години в „Пътят на мирния воин“, но реших да не разказвам всичко, преди да осъзная истински значението на онова, което се беше случило.

В разказа си наричам този период „изгубените години“, защото те започнаха с мои вътрешни конфликти и разбити мечти — период на объркване и разочарование, отпратил ме на едно пътуване, в което открих себе си и пробудих визията, прозрението и вярата, открити със Сократ, и след това по някакъв начин изгубени.

Тази книга разказва за първите стъпки на пътуването. Историята започва през 1973 година. Тогава бях на двадесет и шест години. Аз действително пътувах по света, преживях необикновени неща, срещнах забележителни хора, но в разказа си смесвам фактите с въображение, вплитайки всички нишки на живота си в една канава, която се простира в други нива на реалността.

Представяйки мистичните учения като разказ, аз се надявам да вдъхна нов живот в древната мъдрост и да напомня на читателя, че всички наши пътувания са свещени, и че животът на всички ни е едно приключение.

Дан Милман

Сан Рафаел, Калифорния

Зимата на 1991 г.

Благодарност

Изразявам най-дълбоката си признателност към следните хора, които помогнаха пряко или косвено за създаването на този ръкопис: на Майкъл Букбайндър — за неговите практични мъдри съвети, ясен поглед и силен дух; на Сандра Нел, моята асистентка в проучванията, хаитянския историк Ричард Маркс; Карел Фарел, Девъди Бърман, доктор по медицина, и Том Макбрум за техните вещи насоки; на Уейн Гътри и Бела Кориш за това, че осветиха пътя ми; и на Серхе Кахили Кинг, градския шаман.

Специални благодарности на моя редактор и понякога съветник Нанси Гримли Карлтън. Благодаря също на Линда Крамер, Джой Милан, Джон Кайфър, Ед Келог, Жан Шели и Майкъл Гуенли за това, че вдъхнаха живот на третата редакция. И най-накрая изказвам най-дълбоката си признателност на Хол и Линда Крамер за тяхната подкрепа и ентусиазъм.

ПрологПредложението на Сократ

Свободната воля не означава, че определяш програмата, а само, че ти решаваш с какво да се заемеш през даден период.

„Курс по чудеса“

Късно през нощните смени в една стара сервизна бензиностанция на „Тексако“ по време на подготовката ми, която варираше от медитация до чистене на тоалетни, от дълбокото самопроникване до подмяната на автомобилни свещи, Сократ понякога споменаваше за хора и места, които може някой ден да посетя с оглед на „настоящото ми обучение“.

Веднъж той отвори дума за жена-шаман в Хаваите; друг път говореше за някаква специална школа за воини, скрита някъде в Япония. Той още разказваше за някаква свещена книга в пустинята, която хвърляла светлина върху смисъла на живота.

Естествено тези неща будеха любопитството ми, но когато го помолех да ми разкаже повече, той обикновено променяше темата и затова никога не узнах със сигурност дали жената, школата или книгата действително съществуват.

През 1968 г., точно преди да ме изпрати на път, Сократ отново отвори дума за жената-шаман.

Аз й писах преди около година и и споменах за теб — рече той. — Тя отговори на писмото и каза, че може и да се заеме с обучението ти. Това е голяма чест — добави той и подхвърли, че трябва да се срещна с нея, когато му дойде времето.

— Но къде да я намеря? — попитах аз.

— Писмото й беше написано върху бланка на някаква банка.

— Коя банка? — продължих да го разпитвам.

— Не си спомням. Някъде в Хонолулу, струва ми се.

— Мога ли да видя писмото?

— Не е у мен вече.

— Тя има ли си име? — попитах аз, изгубил вече търпение.

— Тя има няколко имена. Не зная кое точно използва в момента.

— Е добре, кажи ми поне как изглежда.

— Трудно е да се каже. Не съм я виждал от години.

— Сократ, помогни ми, моля те.

Старецът махна с ръка и рече:

— Казах та вече, Дани — тук съм, за да те подкрепям, а не да правя живота ти по-лесен. Ако не можеш да я намериш, значи още не си готов.

Поех си дълбоко въздух и преброих до десет.