— Ами онези
— Да ти приличам на туристически агент? Просто следвай интуицията си. Довери се на инстинктите си. Открий първо нея и след това всяко нещо ще води до следващото.
По-късно, докато крачех към апартамента си в тихите сутрешни часове, си мислех какво ми беше казал Сократ и какво не.
Докато лежах в леглото си тази нощ, ми се искаше да тръгна направо към летището и да хвана самолет за Хонолулу, но бях ангажиран с някои по-неотложни неща. Предстоеше ми да се състезавам за последен път в Националния академичен шампионат по гимнастика, след това да се дипломирам и да се оженя. Моментът едва ли беше подходящ да отпрашвам към Хавайте в преследване на празни блянове. Взимайки това решение, аз потънах в сън, продължил в известен смисъл цели пет години. И преди да се събудя, в момента когато изскочих от тигана на Сок и се озовах в огъня на ежедневието, аз щях да открия, че въпреки цялото ми обучение и духовно усъвършенстване, съм неподготвен за предстоящите събития.
Книга първа
Накъде води духът
Ето кое е най-важното: Всеки миг да бъдеш готов да пожертваш онова, което си, в името на онова, което можеш да бъдеш.
Направо от тигана
Просветлението не се състои просто в това да имаш видения и да виждаш сияйни форми, но и да хвърлиш светлина в мрака. Втората процедура е по-трудна и по тази причина непопулярна.
Плаках през нощта на сватбата си. Спомням си всичко ясно. Линда и аз се оженихме, когато бях последна година в университета в Бъркли. Събудих се необяснимо подтиснат малко преди зазоряване, измъкнах се изпод изпомачканите завивки, докато светът навън все още тънеше в мрак и излязох навън в хладната утрин. Дръпнах зад себе си плъзгащата се врата, за да не събудя спящата си съпруга и почувствах гърдите ми да се надигат. Плаках дълго без да знам защо.
„Как беше възможно да се чувствам толкова нещастен при положение, че трябваше да бъда щастлив?“, питах се аз. Единственият отговор беше дълбоко тревожното предусещане, че съм забравил нещо важно, и че някак си съм се отклонил от предначертания курс на живота си. Това чувство щеше да хвърли сянка върху целия ми брак.
След дипломирането си аз се разделих с блясъка и хвалебствията, съпътстващи живота на една спортна звезда и се оттеглих в относителна анонимност. Линда и аз се преместихме в Лос Анжелис, където за първи път се изправих лице в лице с отговорностите на реалния свят. Разполагах с колоритно минало, колежанска диплома и бременна съпруга. Време беше да си намеря работа.
След непродължителни опити да продавам застраховки живот, да се подвизавам като каскадьор в Холивуд и да стана поръчков писател, накрая аз успях да си намеря работа като треньор по гимнастика в Станфордския университет.
Въпреки тази сполука, след раждането на дъщеря ни Холи, непрекъснато ме спохождаше мъчителното чувство, че пропускам нещо важно. Неспособен да обясня и дори да споделя за това чувство с Линда и останал без напътствията на Сократ, аз пропъдих колебанията си и се опитах да играя ролите на „съпруг“ и „баща“, напомнящи ми на длъжностни характеристики, които така и никога не ми станаха по мярка, подобно на твърде тесен костюм.
Изминаха четири години. Войната във Виетнам, кацането на Луната и аферата Уотъргейт бяха фон на моя по-малък свят на университетски интриги, професионални аспирации и семейни отговорности.
Животът в колежа ми изглеждаше много по-прост: учене, тренировки, развлечения и любовни истории. Знаех правилата на играта. Но сега те бяха различни. Самото ежедневие ме подлагаше на изпити и по никакъв начин не можех да надхитря този учител въпреки цялата си изобретателност. Можех да надхитря само себе си и аз продължавах да правя това с твърдоглава непоколебимост.
Отдаден на видението си за къщата с бяла ограда и двете коли в гаража, аз продължих да отричам смътните си духовни копнежи и бях твърдо решен да осъществя целите си. В края на краищата в много отношения Линда беше чудесен човек и щеше да бъде глупаво от моя страна да захвърля всичко това. Освен това трябваше да мисля и за дъщеря си.
Моето окопаване в „реалния свят“ продължи да се втвърдява подобно на бетон, а уроците и преживелиците ми със Сократ започнаха да избледняват като носталгични снимки в албум за изрезки — серия от неясни образи от друго време, от друг свят, един блян от миналото. С всяка следваща година думите на Сократ за жената в Хаваите, училището в Япония и книгата в пустинята ми се струваха все по- малко реални, докато накрая съвсем забравих за тях.
Напуснах Станфорд и постъпих на работа в колежа „Оберлин“ в Охайо, надявайки се, че тази промяна би могла да заздрави отношенията ми с Линда, но новата ни среда направи още по-ясни различията в нашата ценностна система. На Линда и допадаше да готви и обичаше месо. Аз предпочитах сурови зеленчуци. Тя харесваше изисканите мебели, а аз бях привърженик на простотата на Зен-будизма и дюшекът на пода ми беше достатъчен. Тя обичаше да общува с хората, а аз да работя. Тя беше типичната американска съпруга, а в очите на приятелките й аз бях някакъв метафизичен чудак и прекарвах повечето време сам. Тя живееше комфортно в един свят на условности, който ме отблъскваше. И въпреки това аз й завиждах.
Линда усещаше недоволството ми и чувството й за безизходност се засилваше. Преди да измине една година, личният ми живот беше в руини, бракът ми рухна пред собствените ми очи и вече не можех да прикривам това.
Бях си мислел, че времето със Сократ ще направи живота ми по-лек, но нещата все повече се объркваха. Приливите и отливите на служебните и семейните ми задължения, срещите в колежа и личните ми грижи отмиха почти всичко, на което Сократ ме беше научил.
Въпреки думите му, че „воинът трябва да е съвършено открит като дете“, аз живеех в мой собствен, затворен свят. Смятах, че никой, включително и Линда, не ме разбира истински. Чувствах се изолиран — вече не бях добра компания, дори и за самия себе си.
И въпреки, че Сократ ме беше научил „да освобождавам съзнанието си и да живея за настоящия миг“, умът ми кипеше от гняв, чувство за вина, угризения и дълбока тревога.
Пречистващият смях на Сократ, който някога отекваше в мен като кристален звън, сега беше само глъхнещо ехо, далечен спомен.
Пренапрегнат и психически смачкан, аз почти нямах време и енергия за малката си дъщеря. Качих килограми, изгубих и проницателността си, и самоуважението си. И по-лошо от всичко — бях изпуснал нишката на живота си, дълбоката цел на моето съществуване.
Оглеждах се в огледалото на моите взаимоотношения и онова, което виждах, не ми харесваше. Винаги
