минали само секунди, когато рязко се сепнах от съприкосновението на самолетните гуми със земята.
Пристигнах по време на влажния, дъждовен сезон. Постоянно прогизнал от дъжд и пот, аз пътувах със старинни таксита, рикши, автобуси и влакове. Крачех по кални пътища и шумни тържища, където индуски факири демонстрираха необикновени способности, сурови изпитания на плътта и аскетизъм.
Големи и малки градове, селца и паланки; цветове и миризми; подтискаща жега; тамян и говежди тор. От Калкута през Мадрас и после към Бомбай. Навсякъде — народ, пътуващи човешки множества, въртящи се в кръг тълпи. Свещената Индия, гъмжаща от хора, безброй души, събрани на всеки квадратен километър, на всеки квадратен метър, на всеки квадратен сантиметър.
Непознати гледки и ухания атакуваха сетивата ми. През половината време аз зяпах като омагьосан, а през другата половина се носех като насън. Но не бях дошъл тук на почивка.
С непоколебима настойчивост и затрогващи разпитвания, аз търсех пътя си през многобройните школи по йога, където изучих многобройни пози, системи за дишане и медитация, като онези, които ми бяха показали Сократ и Джоузеф.
В Калкута видах най-бедните сред бедните, тънещи в нищета. Накъдето и да се обърнех, срещах просяци — мъже и жени, сакати деца в парцаливо облекло. Дадях ли някому монета, протягаха се десет нови ръце, което беше в рязък контраст с великолепието на Тадж Махал и другите храмове на красотата и вътрешното съвършенство, а също и по-малко известните религиозни убежища, заредени с духовна сила.
Направих поклонническо пътуване до ашрамите2 и се срещнах с мъдреци, изпълнени с недуалистичната мъдрост на Адваита Веданта, която учи че
Седях в краката на гурута, които изричаха простата си мъдрост и излъчваха любов и духовно могъщество. Чувствах дълбоката набожна страст на светите мъже и жени. Пътувах дори с водачи-шерпи из Тибет, Непал и Памир, където се запознах с аскети и отшелници. Дишах разреден въздух, седях в пещери и медитирах.
Но с всеки изминал ден все повече падах духом, защото така и не открих учител като Сократ, нито пък научих нещо, което не може да се намери в коя да е книжарница по Западния бряг. Имах чувството, че съм отишъл да търся загадъчния Изток, само за да открия, че той е твърде далеч и вместо това съм отишъл на гости на някакви роднини в Калифорния.
Изпитвах огромно уважение към духовните традиции на Индия. Благоговея пред нейното културно наследство и човешките й съкровищници. Но където и да отидех, имах усещането, че оставам отвън, надничайки вътре. Никой и нищо не ме докосна. Индия нямаше вина. Причината беше у мен. Осъзнавайки това, обезсърчен, но изпълнен с непоколебимост, аз реших да се прибера у дома и да се опитам да си върна семейството. Взех правилното решение, отговорното решение.
Планирах да пътувам по източния маршрут, директно до Хаваите, където възнамерявах да почина няколко дни, и оттам обратно в Охайо — при Холи и Линда. Те и двете ми липсваха. Може би нещата все пак щяха да се оправят.
Навярно неуспехът ми да открия нещо истинско в Индия беше знак, казах си аз. Вероятно беше писано духовното ми обучение да приключи с времето, прекарано със Сократ. Но ако това беше вярно, защо безпокойството ми ставаше все по-силно?
Самолетът ми излетя през нощта. Светлините на крилата проблясваха като малки звезди, докато летяхме над спящия свят. Опитах се да чета, но не можах да се съсредоточа. Опитах се да се унеса, но ме връхлитаха неспокойни сънища. Лицето на Сократ току изникваше пред мен заедно с негови откъслечни думи, казани някога много отдавна. Когато кацнахме в Хаваите, усещането, че съм пропуснал нещо много важно, бе станало вече непоносимо, подобно на огън, който пламтеше в стомаха ми. Аз горях! Идваше ми да изкрещя: „Какво да направя?“
Когато слязох от боинга и се протегнах под яркото слънце, влагата на Хавайските ветрове за кратко ми донесе утеха.
Имаше легенда, че тези острови, родени от земя, въздух, вода и огън, са излъчвали могъща лековита енергия дълго преди мореплавателите, свещениците, предприемачите и историята да превърнат Хаваите в туристически курорт. Надявах се, че под лустрото на цивилизацията е останала част от тази лечителна сила и че тя може да утоли болезнения копнеж у мен, който ме измъчваше.
След лека закуска на летището, шумно пътуване с автобус по натоварените улици на Уайкики и час ходене, аз си намерих малка стая в един по-спокоен район. Проверих надеждността на капещата тоалетна и бързо разопаковах малкото си вещи от туристическата раница. Когато надникнах в полуотвореното чекмедже на нощната масичка, видях там един доста окъсан телефонен указател и една почти неизползвана Библия. Стаята щеше да свърши работа за няколко дни.
Изведнъж се почувствах уморен, отпуснах се назад и се люшнах няколко пъти върху твърде мекото легло, което заскърца ритмично под тежестта ми. Сетне сънят изтри всичко от ума ми. Часове по-късно аз отворих рязко очи и почти скочих в леглото. „Жената-шаман!“, извиках високо, като почти не разбирах какво казвам. „Как можах да забравя?“ Ударих се по челото. „Мисли! Какво ми беше казал Сократ?“ Първо изплува един спомен, после друг. Той ме беше подтикнал да намеря някого в Хаваите и беше споменал за някакво училище. Къде беше то? Япония? А също и за някаква свещена книга в пустинята — книга за смисъла на живота.
Исках да намеря книгата и училището, но преди това трябваше да открия жената.
Когато го осъзнах, стомахът ми се успокои и болката вътре бе заменена от приятно вълнение. Едва сдържах напиращите в мен чувства. Мислите ми препускаха: „Какво ми беше казал той за нея?“ Тя му бе писала върху някаква фирмена бланка… банкова фирмена бланка, да, това беше!
Грабнах жълтите страници и прегледах рубриката „Банки“. Преброих двадесет и две само в Хонолулу. „Кого заблуждавам?“, промърморих си аз. Той не ми каза нито името й, нито адреса й, нито как изглежда. Нямах почти нищо, за което да се хвана. Задачата изглеждаше невъзможна.
След това отново ме изпълни усещането, че се случва нещо съдбовно. Не, всичко това не можеше да бъде напразно. Аз бях тук! И някак щях да открия тази жена. Погледнах часовника си. Ако побързах, можех да проверя няколко банки преди края на работното време.
Но това бяха Хаваите а не Ню Йорк; хората тук не бързаха за никъде. И какво все пак щях да направя в първата банка — да вляза вътре с табелка: „Търся един специален човек?“ или пък да прошепвам на всяка касиерка: „Изпраща ме Сократ.“ А може би тази жена дори не го наричаше Сократ,
Взирах се през прозореца в една тухлена стена от другата страна на улицата. Океанът беше само на десет преки по-надолу. Реших да хапна, да отида да се поразходя по плажа и да реша какво да правя. Стигнах на брега тъкмо навреме, за да проследя залеза, но после открих, че слънцето залязва от другата страна на острова. „Страхотно!“, промърморих си аз. „Как щях да открия загадъчната жена, щом не дори не можех да се ориентирам къде е запад?“
Легнах на мекия пясък, все още топъл в падащата вечер и се загледах в палмовото дърво над мен. Наблюдавайки зелените, перести листа, които се люлееха под лекия ветрец, аз се заех да си съставя план.
Добрата идея ми хрумна на другия ден, докато минавах покрай офиса на един местен вестник. Влязох вътре и бързо съчиних обява, която трябваше да се появи в колонката „Лични“. Тя гласеше: „Млад мирен воин, приятел на Сократ, търси служителка на банка със сходни възгледи. Нека заедно да променим нещата.“ Добавих и телефонния си номер в мотела. Вероятно идеята не беше бог знае колко добра и шансовете за успех бяха все едно да пъхнеш бележка в бутилка и да я хвърлиш в морето.
Изминаха седем дни. Посещавах художествени галерии. Плувах с шнорхел и плавници, лежах на плажа и чаках — просто чаках. Личната ми обява удари на кухо и краченето по тротоарите започна да прилича на упражнение по безполезност. Обезсърчен, аз се обадих в летището, за да си резервирам билет за дома. Бях
