бях центъра на собствения си свят. Никога не се научих да обръщам внимание на другите, а вместо това исках да получавам тяхното. Продължавах да не желая и да не мога да пожертвам собствените си цели и приоритети за тези на Линда и Холи или на който и да било друг.
Обезпокоен от все по-ясното осъзнаване, че съм най-егоцентричният човек, когото познавам, аз се вкопчих още по-здраво в разпадащия се образ на собственото ми аз. Стъпвайки на моето обучение и постижения от миналото, аз се виждах като рицар в бляскава броня, но бронята сега бе ръждясала и самоомерзението ми достигна ненадминати величини.
Сократ веднъж беше казал: „Въплъщавай онова, на което учиш другите и ги учи само на онова, което си въплътил.“ Макар да се правех на разумен и дори мъдър учител, аз се чувствах като шарлатанин и глупак. С течение на времето това чувство стана болезнено и натрапчиво.
Със съзнанието, че съм неудачник, аз се отдадох на треньорските и преподавателските си занимания, които ми създаваха усещането за успех, изоставяйки в същото време обезсърчителната арена на личните ми взаимоотношения, които в най-голяма степен изискваха да им се посветя.
Линда и аз все повече се отдалечавахме. Тя завърза нови познанства, както и аз, докато накрая тънката нишка, която ни свързваше, най-сетне се скъса и ние решихме да се разделим.
Изнесох се през един студен мартенски ден. Снегът стана на киша, докато отнасях малкото си вещи в караваната на един приятел. Сетне си намерих стая в града. Умът ми казваше, че съм взел най-правилното решение, но тялото ми си имаше различен език — започна да ме мъчи стомах и мускулите ми често се схващаха. Дори леките порязвания от лист хартия или обелените кожички около ноктите се инфектираха.
През следващите няколко седмици, благодарение само на инерцията си, аз продължих да живея както преди, ходех всеки ден на работа и вършех нещата отгоре-отгоре. Но моята идентичност и животът ми, какъвто си го представях, се разпаднаха. Изгубен и нещастен, аз не знаех накъде да тръгна.
И така, един ден, докато проверявах пощенската кутия на кабинета по физическо възпитание, от ръката ми се изплъзна някакъв факултативен бюлетин, който падна на пода. Навеждайки се да го взема, аз хвърлих бегъл поглед на едно от обявленията: „Всички членове на факултета се приканват да гласуват за «Пауърс Травъл Грант», субсидия за сравнителни културологични изследвания в различни области по професионални интереси“.
Изведнъж ме обзе едно инстинктивно чувство, че се случва нещо съдбоносно. Знаех, че щях да кандидатствам за този грант1, и че по някакъв начин ще спечеля конкурса.
Две седмици по-късно получих отговора на комитета в пощенската си кутия, скъсах плика и прочетох: „Изпълнителният комитет на управителния съвет има удоволствието да ви съобщи, че вие спечелихте гранта «Пауърс Травъл» на стойност от две хиляди долара за пътни разноски и проучвания във вашата академична област. Пътуването ви може да се осъществи през лятото на 1973 г. или ако решите, по време на предстоящата ви шестмесечна академична отпуска.“
Пред мен се беше отворил прозорец. И аз отново имах посока.
Но накъде да пътувам. Отговорът на Сократ дойде по време на един от уроците ми по йога, където се бях записал, за да възстановя физическата си форма. Някои от упражненията по дишане и медитация ми напомняха за техниките на Джоузеф, един от старите ученици на Сократ, който имаше малко кафене в Бъркли. Колко ми липсваше буйната му брада и кротката му усмивка.
Джоузеф бе ходил в Индия и беше разказвал хубави неща за преживяванията си там. Самият аз бях прочел няколко книги за индийските светци, мъдреци и гурута, а също и трудове по йогистка философия и метафизика. Несъмнено в Индия аз можех да изуча тайните учения и практики, с които да получа свобода или най-малкото правилна посока в живота си.
Да, трябваше да отида в Индия. Несъмнено това беше правилният избор. И щях да тръгна без много багаж, взимайки само малка туристическа раница и билет без уточнена крайна дестинация, за да бъда възможно най-мобилен. Заех се да изучавам карти, направих някои проучвания, извадих си снимки и паспорт.
Когато всичко беше планирано, съобщих новината на Линда и й обясних, че от време на време ще се опитвам да пращам на Холи по някоя картичка, но за дълги периоди от време няма да могат да поддържат връзка с мен.
Тя каза, че това не било нищо ново.
През една топла пролетна утрин, точно преди края на учебната година аз седях на моравата с моята четиригодишна дъщеря и се опитвах да й обясня решението си.
— Миличка, налага се да замина за известно време.
— Къде ще ходиш, тати?
— В Индия.
— Където има слонове?
— Да.
— Може ли мама и аз да дойдем с теб?
— Този път не, но някой ден ще заминем заедно, само ти и аз. Става ли?
— Става — отвърна тя и после замълча. — Накъде е Индия?
— Ето натам — посочих аз.
— Дълго ли няма да те има?
— Да, Холи — отговорих аз честно. — Но където и да съм, аз винаги ще те обичам и ще си спомням за теб. А ти ще си спомняш ли за мен?
— Да. Трябва ли да заминеш, татко? — Точно този въпрос си бях задавал и аз много пъти.
— Да.
— Защо?
Опитах се да намеря най-верните думи.
— Има неща, които няма да разбереш преди да пораснеш, но аз просто трябва да замина, въпреки че ще ми липсваш много, докато съм далеч от теб.
Когато Линда и аз решихме да се разделим и напусках къщата, Холи се вкопчи в крака ми, отказвайки да ме пусне и заплака: „Не си отивай, татко!
Сега, когато и казах, че заминавам, Холи не се разплака. Не ме и помоли да остана. Просто гледаше надолу в тревата. Тя току-що се беше предала.
Седмица по-късно учебната година свърши. След едно горчиво-сладко сбогуване с Линда аз прегърнах малката си дъщеричка и излязох навън. Вратата на таксито се затвори с трясък. Когато колата потегли, аз погледнах в огледалото за обратно виждане, за да зърна моя дом и познатия ми свят, който започна постепенно да се смалява, докато накрая остана да се взира в мен само собственото ми отражение. С някаква смесица от дълбока жал и трепетно предчувствие аз се обърнах към шофьора: „Летище «Хопкинс»“.
Имах лятото и шестмесечната си академична отпуска — общо девет месеца — време, през което щях да търся и да очаквам нещо да се случи.
Пътуването
Корабът е в безопасност в пристанището, но корабите не се правят, за да стоят там.
Настанен удобно някъде между земята и рая, аз се взирах през люка на „Боинг 747“ надолу към булото от облаци над Индийския океан и се питах дали отговорите, които търсех, бяха някъде там.
Докато тези мисли прелитаха в главата ми, клепачите ми бавно се затвориха. Стори ми се, че бяха
