преградиха пътя и едната викна прегракнало:
— Стой! Парите!…
Николица изтръпна. На туй място и по туй време ни гърмеж, ни вик ще се чуе.
Но Никола се подаде пред чергилото и фенерите осветиха двата пищова в ръцете му. А гласът му прозвуча страховито спокоен:
— Чуйте, хора, баща съм, а детето ми ражда в каруцата! Пари нося, при докторите отивам, ала посегнете ли… Баща съм!
Гласът му така преряза бученето на вятъра, че онези изглежда разбраха: Този не за парите си, за чедото си е готов на всичко! И както внезапно бяха преградили пътя, така отскочиха встрани, в тъмното. Може би се уплашиха конят да не ги връхлети, или куршуми, ала Никола подкара бавно и бавно ги отмина.
— Сполай ви! — рече им. — За мене добро, и за вас добро. Но отпусна ръце и прибра пищовите под сеното, едва когато съвсем разсъмна и се провидиха окрайнините на престолния град. Едва тогава и Зорница прошепна:
— Чак аз се уплаших от татко.
— Баща… — въздъхна облекчено Николица. — Имало Бог, дано и занапред има!
Навлязоха в синкава от утринния хлад улица, и пуста, и не разбудена, а трябваше да попитат за болницата. Изминаха доста от нея, докато срещнат възрастна, богато облечена дама, с излъчващо благост и благородство лице. Едър пес, нетукашна порода, вървеше пред нея. Колкото старата дама излъчваше благост, толкова песът изглеждаше свиреп. Докато тя ги упътваше, песът не сваляше свирепите си очи от Никола.
— Ама, че звяр! — цъкна той подире им. — И само защото му прекъснахме разходката.
Бързо намериха болницата.
Отвори им едра, кокалеста жена, която мълчаливо отстрани Никола и поведе Зорница и Николица по коридора.
— Стой наблизо! — заръча жена му.
Не щеше заръка той. Нищо не би го отместило от тази врата, зад която затвориха чедото му. За миг бе надникнал в сградата, но особената й, тревожна тишина, която я изпълваше, го порази. Сега му се струваше, че тази особена тишина се изливаше и навън, по улицата. Не случайно минувачите, които взеха да се мяркат, минаваха покрай сградата тихо и забързано.
Но улицата оживяваше все повече. Запристигаха каруци и файтони и Никола неволно се залисваше с тях. Гледаше младите жени с наедрели кореми, които идваха за едно и също тук, а слизаха различно и различно влизаха в болничната сграда. Едни се усмихваха, други гледаха уплашено, трети се превиваха.
— Тук пречиш — рече му същата едра и кокалеста жена, която въведе Зорница, и му посочи оградата от другата страна на улицата, където дошлите По-късно бяха навързали конете си.
Той кимна виновно и също поведе коня си натам. Но докато прекосяваше улицата забеляза, че прекосява и открито любопитните погледи на неколцината файтонджии, които го сподиряха с очи. Сподиряха го с очи и двамината богато облечени мъже, възрастен и млад, застанали встрани от файтонджиите. „Простотията ми ли заглеждат, или какво?“ — намръщи се Никола. И намръщен отведе коня си по-далече от файтоните. Завърза го за оградата, даде гръб на любопитните очи и се загледа във входната врата на болницата.
Но след малко и с гърба си усети, че нахалниците идват при него. Омрачня и се приготви да ги отреже изкъсо, ала те благоразумно и мълчаливо спряха зад него. Един, все пак, се осмели да го приближи и поздрави:
— Здрасти, друже! — Бе възрастният, богато облечен мъж. Поздравът му наистина бе дружелюбен, но и малко покровителствен, което не се хареса на Никола. Затова го погледна така, че онзи се стъписа. Мина доста време, докато мъжът се окопити и измърмори примирително:
— Искахме… само да попитаме кой е майсторът на каруцата ти?
— Майсторска изработка! — обади се и един от файтонджиите. — Такава линия и такова окачване не сме виждали. Сигурно вози като лодка.
— Или не е нашенска работа? — попита повторно възрастният. — Да не си бил по гурбет?
— Моя си е — отвърна късо Никола.
— Разбира се, че си е твоя — усмихна се предпазливо господинът. — Но аз питам за майстора й, ако е нашенски, веднага си поръчвам един файтон при него. Готов съм да му броя…
И мъжът назова една сума, от която сега Никола се стъписа: тоя или се шегува, или…! Ами че Никола за месец ще му направи файтона, а ще вземе пари като за цяла година работа…
Мъжът, изглежда, забеляза съмнението му и рече:
— Сидеров ти го казва това, друже! Парите ми са милиони, но думата ми е една. Ако не си ме чувал, питай! — И той с достойнство посочи файтонджиите зад себе си.
— Той, той, самият господин Сидеров ти го казва! — потвърдиха вкупом и с готовност те.
Тогава Никола също изрече с достойнство:
— А майсторът съм аз, Никола от…! — И назова селото си.
— Ха! — засмя се все още предпазливо Сидеров. — Извинявай, не съм разбрал, но щом ти си майсторът… — подаде ръката си той. — Измамих се, вече изплюх камъчето на цената, но няма значение. Приемаш ли?
— Точно сега не ми е до пазарлък — рече Никола и кимна към болницата. — Защото… за по-малко от месец няма да смогна да изпълня поръчката ти.
— Месец — месец! — съгласи се, обаче, Сидеров. Когато си стиснаха ръцете, Никола попита:
— За тебе ли ще е файтонът, или за някой друг?
— Това, пък, за какво! — учуди се Сидеров.
— Защото искам, като правя нещо, то по нещо да напомня сайбията си, та хората и без сайбията му да го разпознават.
— Бре! — удиви се Сидеров. Обърна се към младежа до него и рече: — Чуваш ли, нещо като дискретен родов герб!
Младежът кимна.
— За него ще бъде файтонът, за сина ми! — поясни Сидеров.
След което бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади от там сноп едри банкноти.
— Капарото, майсторе, четвърт от цената — рече. — А удържиш ли думата си, и горница ще има!
— Но ти още не ме знаеш… — дръпна се Никола.
— Вземай, знам те: Никола от…! Видя ли? А мене тук и кучетата ме знаят, нищо че е престолнина. Питай за кантората на търговеца Сидеров и толкоз! — Той потръгна, но спря и пак се обърна към Никола: — Още едно условие, до тогава да не спазаряваш други файтони! Като докараш моят, сам ще ти предложа нови мющерии с… нова цена… — смигна търговецът.
Никола кимна. Но вече оглеждаше с присвити очи сина на Сидеров, който вървеше към файтона така стремително, че файтонджията подтичваше подире му. А полукръгът, който направи, за да скочи във файтона, приличаше на полукръг на млад ястреб, устремил се към жертвата си. Дори когато седна, младият Сидеров седеше, някак, устремено.
— Бърза — изхилиха се останалите файтонджии, когато и възрастният Сидеров се отдалечи. — Бърза да направи следващата пациентка на тази болница!… — Очевидно се хилеха на младия Сидеров, но не пропуснаха да се поклонят, когато файтонът на търговеца потегли. Сетне се прибраха до техните си файтони.
А Никола вече виждаше бъдещия файтон.
— Какви са тези пари? — сепна го жена му. Но той побърза да попита нея:
— Как е там?…
— Още нищо. Докторът каза, че щяло да продължи, затуй ме прати да похапнем. Какви са тези пари? — попита повторно Николица, загледана в едрите банкноти в ръцете на Никола.
— Капаро — отвърна той. — Сега ми ги дадоха. Спазарих се да направя файтон на един търговец. Сам дойде, харесал каруцата…