преградиха пътя и едната викна прегракнало:

— Стой! Парите!…

Николица изтръпна. На туй място и по туй време ни гърмеж, ни вик ще се чуе.

Но Никола се подаде пред чергилото и фенерите осветиха двата пищова в ръцете му. А гласът му прозвуча страховито спокоен:

— Чуйте, хора, баща съм, а детето ми ражда в каруцата! Пари нося, при докторите отивам, ала посегнете ли… Баща съм!

Гласът му така преряза бученето на вятъра, че онези изглежда разбраха: Този не за парите си, за чедото си е готов на всичко! И както внезапно бяха преградили пътя, така отскочиха встрани, в тъмното. Може би се уплашиха конят да не ги връхлети, или куршуми, ала Никола подкара бавно и бавно ги отмина.

— Сполай ви! — рече им. — За мене добро, и за вас добро. Но отпусна ръце и прибра пищовите под сеното, едва когато съвсем разсъмна и се провидиха окрайнините на престолния град. Едва тогава и Зорница прошепна:

— Чак аз се уплаших от татко.

— Баща… — въздъхна облекчено Николица. — Имало Бог, дано и занапред има!

Навлязоха в синкава от утринния хлад улица, и пуста, и не разбудена, а трябваше да попитат за болницата. Изминаха доста от нея, докато срещнат възрастна, богато облечена дама, с излъчващо благост и благородство лице. Едър пес, нетукашна порода, вървеше пред нея. Колкото старата дама излъчваше благост, толкова песът изглеждаше свиреп. Докато тя ги упътваше, песът не сваляше свирепите си очи от Никола.

— Ама, че звяр! — цъкна той подире им. — И само защото му прекъснахме разходката.

Бързо намериха болницата.

Отвори им едра, кокалеста жена, която мълчаливо отстрани Никола и поведе Зорница и Николица по коридора.

— Стой наблизо! — заръча жена му.

Не щеше заръка той. Нищо не би го отместило от тази врата, зад която затвориха чедото му. За миг бе надникнал в сградата, но особената й, тревожна тишина, която я изпълваше, го порази. Сега му се струваше, че тази особена тишина се изливаше и навън, по улицата. Не случайно минувачите, които взеха да се мяркат, минаваха покрай сградата тихо и забързано.

Но улицата оживяваше все повече. Запристигаха каруци и файтони и Никола неволно се залисваше с тях. Гледаше младите жени с наедрели кореми, които идваха за едно и също тук, а слизаха различно и различно влизаха в болничната сграда. Едни се усмихваха, други гледаха уплашено, трети се превиваха.

— Тук пречиш — рече му същата едра и кокалеста жена, която въведе Зорница, и му посочи оградата от другата страна на улицата, където дошлите По-късно бяха навързали конете си.

Той кимна виновно и също поведе коня си натам. Но докато прекосяваше улицата забеляза, че прекосява и открито любопитните погледи на неколцината файтонджии, които го сподиряха с очи. Сподиряха го с очи и двамината богато облечени мъже, възрастен и млад, застанали встрани от файтонджиите. „Простотията ми ли заглеждат, или какво?“ — намръщи се Никола. И намръщен отведе коня си по-далече от файтоните. Завърза го за оградата, даде гръб на любопитните очи и се загледа във входната врата на болницата.

Но след малко и с гърба си усети, че нахалниците идват при него. Омрачня и се приготви да ги отреже изкъсо, ала те благоразумно и мълчаливо спряха зад него. Един, все пак, се осмели да го приближи и поздрави:

— Здрасти, друже! — Бе възрастният, богато облечен мъж. Поздравът му наистина бе дружелюбен, но и малко покровителствен, което не се хареса на Никола. Затова го погледна така, че онзи се стъписа. Мина доста време, докато мъжът се окопити и измърмори примирително:

— Искахме… само да попитаме кой е майсторът на каруцата ти?

— Майсторска изработка! — обади се и един от файтонджиите. — Такава линия и такова окачване не сме виждали. Сигурно вози като лодка.

— Или не е нашенска работа? — попита повторно възрастният. — Да не си бил по гурбет?

— Моя си е — отвърна късо Никола.

— Разбира се, че си е твоя — усмихна се предпазливо господинът. — Но аз питам за майстора й, ако е нашенски, веднага си поръчвам един файтон при него. Готов съм да му броя…

И мъжът назова една сума, от която сега Никола се стъписа: тоя или се шегува, или…! Ами че Никола за месец ще му направи файтона, а ще вземе пари като за цяла година работа…

Мъжът, изглежда, забеляза съмнението му и рече:

— Сидеров ти го казва това, друже! Парите ми са милиони, но думата ми е една. Ако не си ме чувал, питай! — И той с достойнство посочи файтонджиите зад себе си.

— Той, той, самият господин Сидеров ти го казва! — потвърдиха вкупом и с готовност те.

Тогава Никола също изрече с достойнство:

— А майсторът съм аз, Никола от…! — И назова селото си.

— Ха! — засмя се все още предпазливо Сидеров. — Извинявай, не съм разбрал, но щом ти си майсторът… — подаде ръката си той. — Измамих се, вече изплюх камъчето на цената, но няма значение. Приемаш ли?

— Точно сега не ми е до пазарлък — рече Никола и кимна към болницата. — Защото… за по-малко от месец няма да смогна да изпълня поръчката ти.

— Месец — месец! — съгласи се, обаче, Сидеров. Когато си стиснаха ръцете, Никола попита:

— За тебе ли ще е файтонът, или за някой друг?

— Това, пък, за какво! — учуди се Сидеров.

— Защото искам, като правя нещо, то по нещо да напомня сайбията си, та хората и без сайбията му да го разпознават.

— Бре! — удиви се Сидеров. Обърна се към младежа до него и рече: — Чуваш ли, нещо като дискретен родов герб!

Младежът кимна.

— За него ще бъде файтонът, за сина ми! — поясни Сидеров.

След което бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади от там сноп едри банкноти.

— Капарото, майсторе, четвърт от цената — рече. — А удържиш ли думата си, и горница ще има!

— Но ти още не ме знаеш… — дръпна се Никола.

— Вземай, знам те: Никола от…! Видя ли? А мене тук и кучетата ме знаят, нищо че е престолнина. Питай за кантората на търговеца Сидеров и толкоз! — Той потръгна, но спря и пак се обърна към Никола: — Още едно условие, до тогава да не спазаряваш други файтони! Като докараш моят, сам ще ти предложа нови мющерии с… нова цена… — смигна търговецът.

Никола кимна. Но вече оглеждаше с присвити очи сина на Сидеров, който вървеше към файтона така стремително, че файтонджията подтичваше подире му. А полукръгът, който направи, за да скочи във файтона, приличаше на полукръг на млад ястреб, устремил се към жертвата си. Дори когато седна, младият Сидеров седеше, някак, устремено.

— Бърза — изхилиха се останалите файтонджии, когато и възрастният Сидеров се отдалечи. — Бърза да направи следващата пациентка на тази болница!… — Очевидно се хилеха на младия Сидеров, но не пропуснаха да се поклонят, когато файтонът на търговеца потегли. Сетне се прибраха до техните си файтони.

А Никола вече виждаше бъдещия файтон.

— Какви са тези пари? — сепна го жена му. Но той побърза да попита нея:

— Как е там?…

— Още нищо. Докторът каза, че щяло да продължи, затуй ме прати да похапнем. Какви са тези пари? — попита повторно Николица, загледана в едрите банкноти в ръцете на Никола.

— Капаро — отвърна той. — Сега ми ги дадоха. Спазарих се да направя файтон на един търговец. Сам дойде, харесал каруцата…

Вы читаете Непомерното
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату