Велчо Милев
Непомерното
На А.Н.
Нощта е сянка.
И понеже е сянка на Земята, светът заспива в сянката си. Така той винаги спи само с едната си половина — с едното си око — но спи. Тежко му и горко на оногова или на онова, което сянката не приспива: будуването е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие. Защото е непомерно.
Непомерното е проклятие!
Тъй го проумява и тъй го промисля тоя свят Кемерката, и тъй го реди в сянката на дългата нощ, когато тя падне над селото — с мисъл го реди, с думи го реди и със зърната на броеницата си го реди. Мисълта й се изнизва нечуто, думите — и те, но зърната на броеницата се удрят едно о друго и пукат, пропукват, досущ като заспиващите въглени в огнището.
Боже, въглените заспиват, тя не заспива!
И тя е от проклетисаните. От непомерните. Какво от туй, че непомерното я кара да будува, и то е непомерност — като, да речем, хубостта на Николица…
Щото, спор няма, Николица е непомерно хубава.
На четирийсет и пет е вече, а моми и невести още странят от нея — сянка им е. А де-що мъж има в селото, млад или стар, с годежен пръстен или с бастун, подслажда младата си или стара гозба, с очи и помисли, все подир Николица. Ала за упрек ли са: Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!
Нали и тя, Кемерката, сподиря в будуването си не друг, а Николица. Право, не за подслада, като другите, заради проклятието я сподиря, ала и то, проклетото, слади. Боже, защо си създал човеците такива, та непомерностите да им сладят, когато тези непомерности са проклятия?
Ето и Николица, непомерност непомерна, а непомерно слади. И как няма: сладка вода понесе, кладенчева — по-сладка и жадна от водата се люшка, към грозд от лозницата се протегне — повече от лозница се вие, сред тополите спре — топола съща, сред нива ръжена — клас ръжен, със сянката си — по- лека от сянка… Че как да не потегли и очи, и помисли, ала само ги потегля, защото Николица е далечна. Очите й я правят далечна, две зърна синкав лед, които отпращат далеко от нея всекиго и всичко.
Знайно е, непомерно хубава е Николица, ала и непомерно далечна.
Но за Кемерката е знайно и проклятието над непомерното. И още едно й е знайно — за проклятието далечина няма, ни по земята, нито през времето. Незнайно е само върху кого и как ще удари: върху Николица или върху някой до нея, или и върху Николица, и върху някой до нея. Туй е незнайното и то кара Кемерката да будува — да чака. Макар че тя хем го чака, хем го отпъжда, не ще го. Ала ако чакането е посилно за човека, отпъждането е непосилно. А човек е и тя божи, като всички човеци.
Тъй будува Кемерката, с помисли и промисли, които хем я теглят, хем я отпращат от Николица, ала тя, Николица, от край време е такава. Що женихи потегли и отпрати на времето — хубави и прехубави, богати и пребогати — а избра Никола, нито прехубав, нито пребогат. Премисли и тогава Кемерката, разбра я: самата тя хубост над хубостите, Николица избра този, който можеше да я обгради с подобна хубост. Никола бе тъкмо такъв — златни му ръце, златна му душа!
И той я заобгражда, наподобяваше я с всичко съградено, да е хубост непомерна — къщата и оградите, кладенеца и плочника, портиците и асмалъка, стълбищата… — от най-долната тревка в двора му до най- горната керемида на къщата му, всичко бе от хубаво по-хубаво, непомерно хубаво!
Ала най-много я наподоби с каруцата, която майстори и доизмайсторява цяла година, дорде я извие лека, гъвкава и плавна, и като сянка тиха, но и с нея не стигна младата си невеста, само я наподоби. И безсилен отпусна ръце…
Най-сетне отпусна ръце и Кемерката. В самия край на нощта, малко преди съвсем да се отмести от селото, от тази половина на света. Спряха се зърната на броеницата й, спряха да пропукват и въглените, и тя най-сетне оброни глава. Ала Никола и Николица останаха и в просъницата й, все в онзи далечен залез, когато той безсилен отпусна ръце, а Николица властно го призова от стълбището на къщата…
Нея привечер светът остана без залез. Всичките му лъчи се бяха събрали на стълбището пред дома на Николица и останаха там до последния си светлик. Бе ги потеглила тя, самата, облегната на резбования парапет на стълбището, грееща и дваж грейнала в лъчите на залеза.
Никола, отпуснал ръце пред творението си — невижданата по този край каруца, на която вече не можеше нищо да добави и нищо да отмахне, гледаше младата си жена със сладостна мъка — мъка от непостижимото и сладост от непомерно хубавата му стопанка. И този път не стигна непомерната й хубост, наподоби я само! Усмивката му бе преизпълнена с кротка умора, както и сърцето му, чиито удари караха дъхавите стърготини в тъмната му мъжка пазва и по къдравата му коса — къдрави и те, да потрепват, потрепват…
Помамила всичкия залез, Николица помами и него, без дума и жест, но безпаметно властно, и той се отправи към нея както си бе — с всичките дъхави стърготини по него. И все така властно, призивно и властно, тя го въведе в къщата, в онази тяхна одая, където никой залез не стигаше, и после…
После, през цялата нощ, сладостно уморените му, но силни ръце си проправяха път през една безкрайна ръжена нива, ширнала се по сладостни хълмове и падини, и в знойни долове с гладки тополи, които изцеждаха от него всичката му мъжка влага, но, за миг да зърнеше синкавите ледени зърна в очите на Николица, утоляваше жаждата си и отново тръгваше да броди из безкрайната ръжена нива.
Ледените синкави зърна в очите на Николица поомекнаха чак на заранта. По тях изби тънка, размразена влага и тя прошепна в ухото му:
— Сега вече ще ме постигнеш… Ще си родим втора непомерна хубост!
— Ами ако прилича повече на мене? — пошегува се той с изпръхнали устни.
Но шегата му мигом скова влагата в очите й в твърд лед. Тя, цялата, изстудя и новият й шепот го облъхна със зимен дъх:
— Никога! Искам хубост, непомерна хубост!
Този неин шепот сякаш го прониза, прониза домът им, прониза половината свят и той изстудя, потръпна.
От тогава изстудява и потръпва всяка заран, при всяко разсъмване.
Потръпна и Кемерката. Събуди се.
Откъм огнището идеше хлад. И от сивеещото око на прозореца. И от зърната на броеницата й дори. Отвсякъде.
Тя придърпа завивката до брадата си и пак се размисли — полусънена, полубудна — подир Никола и Николица: Даде Бог, роди им се хубост непомерна — Зорница! И както изгревът прилича на залеза, само че с един ден по-млад, така и Зорница приличаше на Николица. От Никола бе взела само топлото на очите му, а, кой знае защо, всички в селото й викат „Дъщерята на Никола!“.
Николица, пък, и след раждането си остана Николица, непомерно хубава, но само за очи и помисли — като иконите, като статуите.
Кемерката бе обиколила всички манастири и църкви, и престолнината бе обиколила, та отбираше от икони и статуи. От тях бе узнала и разпознала далечната хубост на Николица, непомерна, но далечна, само за погледи и помисли. И друго бе узнала Кемерката — не срещна подобна хубост в цялата царщина, ала туй тя не сподели с никого, стаи го дори от себе си. Защото една непомерна хубост не бива да знае
