бяха случили миналия път на такъв ден! Е, ще случат…
Повърташе се и оглеждаше улицата нагоре-надолу, но нито за миг не изпускаше входа на болницата, от където щеше да се появи Зорница. Но вместо нея там се появи познатата му едра, кокалеста жена и му направи знак да иде към ъгъла на болницата. Тая пък какво иска? — почуди се. Но тръгна натам, знае ли, може да има друга врата. Оказа се, че има, ала той застана така, че да му е под око и главният вход на болницата. Усети се неприятно раздвоен, с гърба си „наслушваше“ страничната врата, а очите му не се отделяха от главния вход. Въпреки това, кокалестата го изненада, изникна нечуто до него и почти нечуто изшептя:
— Ще ти кажа нещо… — рече тайнствено.
— Казвай — дори не я погледна Никола.
— Май, много пари ти взеха, а?
— Не е твоя работа — намръщи се той.
— А знаеш ли защо ти взеха толкова много пари?
— Знам! — отсече той.
— Знаеш?… — отстъпи жената. Но очите й преценяващо минаха по лицето му и тя поклати конската си глава: — Не знаеш, байно! Виж, ако туриш нещо и в моята ръка, тогава ще научиш…
Никола мигом се врътна към нея, готов да й кресне, но тя вече бе изчезнала, пак така нечуто, като сянка, в страничната врата. Това изведнъж му напомни сянката на вътрешното стълбище на болницата преди седмица, когато се разплащаше с доктора. Тя е била! — досети се.
Ала още един натрапник спря до него, непознат, зализано усмихнат мъж, и той се досети, че неговото появяване бе подплашило кокалестата, а не той, самият.
— Здрасти! — поздрави зализаният. — Нали ти си Никола от…?
— Аз съм — отвърна Никола. Но безцеремонно остави натрапника и се върна на старото си място, до каруцата, срещу главния вход.
Онзи, обаче, го бе последвал.
— Спазарил си се да направиш файтон на Сидеров, нали? — попита със зализаната си усмивка натрапникът.
Този път Никола не му отговори. Не му беше до празни приказки, още по-малко до натрапници, гледаше миг по-скоро да зърне чедото си и миг по-скоро да поемат към дома. Но зализаният не го остави, напротив, приближи се до сами Никола и рече тихо, заговорнически:
— Слушай, един друг, по-паралия от Сидеров, плаща двойно, ако направиш първо нему файтон! По капарото ще разбереш, ето… — И той пъхна в ръката на Никола пачка банкноти.
Никола настръхна, множко му ставаше вече: един протяга ръка за пари, друг — с пари!… Не бе свикнал да дава и взема по чужда воля, към чужд джоб не бе посягал, но и към неговия не бе позволявал да посегнат. Погнуси се, кипна, и с погнуса запрати банкнотите в зализаната усмивка на натрапника.
— Ха… — успя да рече само непознатият.
— Обирай си крушите! — политна към него Никола.
— Чакай — примигна уплашен онзи, — чакай! Парите са за тебе, всякак са за тебе… Изпрати ме Сидеров, да провери държиш ли на думата си. — И, събрал набързо разпилените по тротоара банкноти, изведнъж удари на молба: — Моля те, вземи ги! Ако не ги вземеш, сърце няма да ми даде да му ги върна, Сидеров ще разбере и… Моля те, е, ако ти дадеш нещо за почерпка!
Никола се засмя. След което рече:
— Това са много пари за нищо.
— Ами — много, бълха го ухапала Сидеров! Той, миналия път, когато се видяхте тук, хвърли на доктора пари за два файтона, за да плати сладкия грях на сина си с една госпожица, та тия ли ще са му много. Моля те, вземи ги! — удари пак на молба зализаният.
Никола взе парите, върна му една едра банкнота и рече с погнуса:
— Махай се!
— Благодарско! — ухили се онзи и пое по улицата с вид на човек, спечелил с честен труд своя дял.
Престолнина, сбъркана работа, замисли се Никола, но… доходна!
Ала в този момент на входната врата на болницата се появи Зорница и той се втурна към нея. Мигом забрави и кокалестата, и зализания натрапник, и всичко друго. Младото, хубаво лице на чедото му бе тъжно, но дори тъгата не можеше да скрие здравата руменина по него, а това бе най-важното. Прихвана я несръчно и несръчно, сковано я поведе към каруцата. Тя се гушна под силната му ръка и захлипа. Остави я да се наплаче.
А когато престолнината остана зад тях, и суха покруса в очите на Зорница подир сълзите, той заговори:
— Отмина, лошото отмина… И няма да е все лошо…
Кемерката рече… Докторът рече…!
И дума по дума повтори какво бе рекъл докторът, какво бе рекла Кемерката. Сетне заговори за спазарения със Сидеров файтон, за зализания натрапник и за какво ли не, но за злината повече не спомена: „Злото е сляпо, казва Кемерката, ала има четири уши — за четирите посоки на света!“, тъй че, заговориш ли за него, все едно, че го викаш. Никола нито веднъж не го повика, гледаше да отпрати очите и мислите на Зорница към идното и към окъпаната есен на планината, в чиито разточителни багри и миризми каруцата меко плуваше. Полека-лека така заплуваха и очите на Зорница — есента и бащините думи пробудиха в тях млади кълнове, нищо, че бе есен. Права е Кемерката!
То, за какво ли няма права дума Кемерката. Права излезе и приказката й за Николица.
Начаса се вдигна от постелята и разпери криле над Зорница, грижите я съживиха. Дори онзи смразяващ лед в очите й сякаш се нагъна, напука се, натроши се. А подир месец, когато и Зорница стъпи на стъпката си, Кемерката въздъхна:
— Уф!… Май, вече се връзва скъсаната жичка. Сега отгоре й трябва да се натъче хубост, нова хубост, та скъсаното да отмине като лош сън.
Ала Николица продължаваше да тревожи Кемерката, натрошеният лед остана в очите й и ако досега те бяха далечни, само за далечни погледи и помисли, сега бяха студено бодливи — с ледени бодли, отправени навътре в нея, и навън!… Как ще се провре душа между тях, а тъче ли се хубост без душа?
Виж Зорница, в очите й, макар и скръбни още, топлото се върна: „Дъщерята на Никола!“. Да не говорим за самия Никола и зет му, младия Никола, у тях не само очите, те целите се сгорещиха, та чак пламтят около новото возило на престолния богаташ. Похванаха тяхното си, хубост да майсторят, и запламтяха.
Така го майсторят, че новото возило събира мало и голямо пред работилницата — хем го събира, хем го държи издалеч — до отсрещната ограда. Че, с всеки ден, возилото придобива една зла хубост, която хем тегли, хем плаши — една стръвна, хищна хубост, притегляща и притискаща людете о отсрещната ограда!
— Що е такова, бре Никола? — питат.
— Щото е такъв сайбията му — отвръща им Никола.
— Бре! — стъписват се те. И се питат: — Дали всички люде в тая престолнина са такива?
А когато Никола и зет му започнаха да обшиват возилото с черна, лъскава кожа, то сякаш оживя, приклекна и се напрегна за скок връз тях. Те съвсем се стъписаха и заподканяха Никола:
— Карай го по-скоро в престолнината! По-далеко от нас такава хубост…
Но Никола откара файтона в престолнината точно на деня, според уговорката със Сидеров. И изобщо не му се наложи да разпитва за кантората на търговеца.
След прохода пътят се спускаше с широк и плавен завой към престолния град. Точно по средата на този завой Никола съгледа друг файтон, около който се разстъпваха Сидеров и синът му — открояваха се ясно в прозрачния, студен въздух на вече късната есен. „Аха, дошли са да го огледат далече от хорските очи, та ако нещо… да не берат срам!“ — досети се Никола. Много те бива да проверяваш, драги Сидеров, е, проверявай, погледай!…
И Никола леко отпусна юздата на коня. Отпусна я според наклона и завоя така, че файтонът сякаш полетя „на крило“ — хем плавно, хем стремително, хем хищно: „Погледай, Сидеров, наклонът ти дава възможност хубавичко да го огледаш, погледай!“ — жумеше срещу резливата въздушна струя Никола. А след малко ще му даде възможност да види как спира този хищник. И го направи.
