Смаян го посрещна и ханджията, но не толкова от избора му, колкото от промяната в заможния му клиент — на лицето му бе легнала страшна покруса!
Никола мълком се разплати и с него — за нощувката и за окуцелия си кон, който оставяше на грижите на ханджията. Мълком оседла дребното конче и мълком, с едно кимване само, си тръгна.
Кончето го понесе изненадващо бързо и спорно, с едно равно ситнене по улиците на престолнината, което наподобяваше бяг, но бе сигурно, сякаш не отделяше нито за миг четирите си крака от земята.
Така продължи да го носи и по планинския път извън престолнината. Земята бе твърда, замръзнала, а резливият въздух над нея задавяше, задавяше. На Никола може и така да му се струваше, но този ледено- резлив въздух сякаш само влизаше и влизаше в дробовете му, изпълваше ги до пръсване, а той не можеше да издиша нито грам от него — замразяваше го, сковаваше го отвътре. А тънкият снежец, блестящ с ледената си корица по склоновете на планината, бе сковал очите му: Скреж — скреж по дърветата, скреж в дъха му, скреж в очите му!…
— Тъ-ъ-ъ-й! — издиша най-сетне. Стори му се, че издишва след цяла вечност.
И повтори:
— Тъ-ъ-ъ-й… А сега? Ако всичко туй у вярно?
Но защо се питаше, след като до тук той повторно бе изсънувал онази кошмарна нощ и деня след нея отпреди година? Изсънувал го бе целият — час по час, минута по минута, секунда по секунда — и всичко в този кошмар си отиваше на мястото, точно според казаното от кокалестата:
как смразена и далечна излезе от болницата жена му, как още повече го смрази трезвият й глас: „Сега нищо! Иди да платиш“,
как го порази студената й пресметливост, припряността й, и припряността на доктора,
как се мярна кокалестата сянка на вътрешното стълбище,
как и жена му се опита да побегне час по-скоро от тази проклета болница, че да повлече и него: „Да си тръгваме!“ — рече, и как той тогава наистина я помисли луда!
— Тъй! — потрети. — А сега?
Но планината му отговори с ледено мълчание. Глухият тропот на жилестото конче по замръзналия път бе единственият звук, но и той не нарушаваше мълчанието й, дори скреж не отронваше от застиналите клонки покрай пътя. А трябваше да си отговори на хиляди въпроси: какво да стори и как да постъпи?, какво и на кого да каже — и да казва ли изобщо?, от кого и какъв съвет да поиска — и да иска ли изобщо?, да говори ли, или да мълчи?, но ще може ли, и до кога?…
Отговори си на един-единствен от хилядите въпроси: Сега, точно сега, не биваше да предприема нищо и нищо не биваше да казва на никого! Заради Зорница, заради детето, което носеше в утробата си. Това би било детеубийство, едното, роденото дете би убило нероденото от същата утроба. — Е-ех! — изпъшка.
Как жена му е могла да стори този… непомерен грях. И на сама глава. Как го е побрала в душата си, в дома си. Как е могла да го скрие и заключи, и да го държи заключен досега. Ами до края на живота си как ще го държи там. Нима в непомерната хубост има място и за непомерен грях. Каква е тази нейна душа — непомерна и тя: „Непомерното е проклятие!“, казва Кемерката. А през онази безпаметна нощ, когато жена му го бе пожелала и повикала от стълбището, тя поиска точно това: „Искам хубост, непомерна хубост“! — бе му пошепнала с властен и студен шепот. Дали тази непомерна хубост и непомерният й глад по непомерна хубост не бяха сторили и този непомерен грях: Как така в непомерно хубавия дом на непомерно хубавата Николица ще влезе и расте едно… сакато и не с ума си, може би!…
Никола сякаш изведнъж видя жена си. Падна скрежът от очите му, от крайпътните дървета, и под измамната му красота остана да чернее едничка смразяващата им голота.
— Е-ех, жено, жено! — изпъшка. Диханието му се превърна в бяла струя скреж, който се посипа върху гривата на кончето.
Улови се, че единственото, за което не бе се запитал и замислил, откакто кокалестата го вкопа девет педи в земята, бе какво да стори за онова живо забравено и живо погребано дете, чиято съдба жена му и докторът бяха решили с пари и за пари. Какво има да се пита и мисли: ще го намери, ще се грижи за него и ще го отгледа! Но не още сега, не преди Зорница да даде живот на второто си дете — не бива дете да убива дете. Детето, чувал е, дори чуждото, осиновеното, ражда дете — много жени зачеват, след като си осиновят. А жена му…
Измъчената му мисъл се опита да стигне другия край на пътя, където бе жена му, и той се ужаси от огромното разстояние, което го разделяше от нея. Но повече се ужаси от следващата си мисъл: Това разстояние между тях никога не е било по-малко! Тя, замръзнала в непомерната си хубост, той в мъчителното си безсилие да я постигне. Затуй не бе успял, затуй само я наподобяваше. А от тук нататък никога не ще поиска да я постигне, половин стъпка не би направил към нея, не да измине всичкото това смразяващо разстояние между тях. Но как ще живеят под един покрив? А когато вземе детето, дори под едно небе не биха могли да живеят. Тогава?… Къде ще подслони онова, наказаното от Бога и човека, че и себе си?
— Стой! — рече с хрипкав глас и кончето се закова.
След миг-два на размисъл той бавно се извърна, опря се на топлата конска задница и очите му с болка проследиха изминатия до тук път. След което и изговори с болка:
— Сидеров… Дойде времето на твоя съвет, Сидеров! На мястото, което търговецът му предлагаше, ще построи дом за себе си и за онова сиротинче, нямаше как да избяга от орисията си — с ръце и душа да прави хубост, и злини да поправя!…
Да, така ще стори, така ще бъде добре за всички, отдавна знаят за предложението на Сидеров да отвори работилница в престолнината, така че няма да им дойде изневиделица, а останалото ще научат, когато му дойде времето. Детето ще вземе, след като се подреди, все ще намери някоя стара жена да се грижи за него, докато той работи. Ще го осинови. Никой няма да го знае, в тази престолна гмеж никой никого не знае.
Пак въздъхна, но дробовете и душата му пак останаха затъкнати. Сбута кончето и то веднага заситни, а не усещаше да го носи към дома му, смразяващото разстояние между него и дома му оставаше все така огромно, непреодолимо.
— Е-ех, жено! — рече, но гърлото му мигом се стегна, онемя. От днес нататък той бе прокълнат да мълчи и да работи, да работи и да мълчи: Проклятието на непомерното!
Работа бе спазарил за всичките зимни месеци, защото снегът и виелиците затваряха прохода към престолнината задълго, до късна пролет.
И той ще се затвори, ще се зазида с работа в работилницата, а с мълчание в душата си и… Ех, да можеше да зазида и този черен, изгарящ грях! Но поне това, което можеше, ще зазида. Заяви го още с пристигането си — пред всички:
— Спазарил съм премного работа — рече сурово. — Заран ще ставам рано, вечер ще си лягам късно, така че ще е по-добре да се преселя в работилницата, в преградената стаичка — легло има, печка има… А напролет — в престолнината. Година-две ще поработя там, на место, не е за мене вече да бия път всеки месец натам и обратно, а искам да взема всичко от занаята си, търси се. Докато се търси. Защото се появяват нови, моторни возила, автомобили им викат. Сидеров пази онова дворно место, разбрахме се и с него…
Така, изрече всичко, каквото имаше да изрече! Зет му, младият Никола, го изслуша с наведена глава — мислеше, преценяваше; Зорница бе спряла топлите си очи на лицето му, но заслушана сякаш в нещо в себе си; а жена му бе някъде далече, с далечен поглед и още по-далечни мисли — по-добре! За всеки поотделно по-добре и за всички по-добре, всеки на мястото му.
Денем къщата му и без друго прилича на женски метох, от страх по Зорница Кемерката почти се е преселила у тях и макар всеки ден да казва, че всичко е по реда си, Николица я иска до себе си.
Но в дома на Никола влезе и още един от рода на Кемерката, единият от внуците й — будно, умно и работливо момче, което Никола взе за чирак. Занаятът го теглеше от малък, вреше се из работилницата и ту духалото похващаше, ту някой инструмент, а като поотрасна започна да си майстори от отпадъците какво ли не — и всичко изпипваше с тънко око и сръчна ръка.
