Кемерката даде съгласието си начаса, ала след не много време влезе в работилницата и попита строго:
— Никола, ще го бъде ли тоя пунгашин?… И не извъртай, че един човек излъже ли се в занаята, излъган е за цял живот, че и людете лъже. Е?
Никола само кимна утвърдително, но това бе достатъчно внукът й да се изчерви, а тя да се позасмее и да отмине, мърморейки си:
— Гледай ти, свят, как се върти, съмне-мръкне, дойде време да завърти и един от моите внуци към хубост!
Така потръгна живота в дома на Никола — жените на една страна, мъжете на друга — всеки с работата си и с грижите си. И понеже тревогата около Зорница бе променила всички, промяната у Никола не личеше много.
Наистина, Кемерката уверяваше, че тревогите им са напразни, че този път всичко вървяло по реда си и по реда си щяло да свърши, ала трябваше да им го казва всеки ден, по няколко пъти на ден. Затуй, когато истинската зима затрупа селото под дебел сняг, Николица й се примоли да се пренесе у тях:
— Къща ли няма, място ли няма! — рече тя на Кемерката. — Защо да се бъхтиш из преспите? Виждаш, Зорница час не може без тебе…
Виждаше Кемерката, Зорница се уповаваше само на нея, но за това спомагаше и Николица — с всеки ден ставаше все по-неспокойна, несигурна, напрегната, сякаш страхът в нея замръзваше и, като всичко замръзнало, напрягаше да разпука съдинката, в която е затворено! Ръцете на Николица ставаха все по- несръчни, нозете й все по-често се препъваха — мислите й, думите й…
— Излез, булка! — отпращаше я вън Кемерката в такива мигове.
Ала не можеше и не можеше да промисли докрай откъде идеше и растеше този страх у Николица. Станалото зло със Зорница миналата година, някак, не го обясняваше съвсем — друго имаше!
Николица излизаше чак на оснеженото стълбище и цялата се подлагаше на ледения вятър, но и той не я успокояваше. Тогава, почти боса, притичваше по снега до работилницата, откъдето се носеха удари на чукове и съскане на ренде, влизаше, но спираше до вратата и стоеше там дълго-дълго, с едничката надежда да срещне погледа на Никола, дума да чуе, или поне знак някакъв — ала напразно! Той, откак се бе върнал последния път от престолнината, имаше очи само за работата — за нея нямаше ни очи, ни дума, ни знак! Дали само тревогата по Зорница го бе направила такъв, или…? — питаше се тя. И излизаше от работилницата дваж по-смразена. Помисълът, че Никола е научил нещо, я отпращаше далече от работилницата, от него.
Но въпреки това, колкото наближаваше времето на Зорница, тя по-често притичваше до работилницата, по-често се питаше и се връщаше от там с по-натежали, препъващи се нозе. Необяснимо за другите, освен за Никола, непомерно хубавата Николица се изгърбваше, помръкваше, прегъваше се сякаш: „Вече едва носи тежкия си грях!…“ — сподиряше я той с тежък поглед.
Ако раждането не бе изпреварило, както често бива с женските рожби, някой ден тя наистина щеше да рухне в снега, да допълзи до ковашкото огнище и да му признае всичко. Ала раждането изпревари.
Изпревари, но мина по реда си, както бе предрекла Кемерката.
Когато новороденото изплака и старата жена го вдигна пред щастливите очи на майката, Николица не можа да възпре греховния си поглед към него: „Има ли си всичко, всичко ли е на мястото си?“. Прекръсти се и, макар останала без сили, изведнъж се изправи и излезе от стаята. Не се препъна нито веднъж, мислите й се избистриха, а ръцете й сръчно стегнаха кърпата на главата й.
За първи път от толкова време насам излезе с лека стъпка и леко сърце на стълбището, и се подложи на ледения вятър с леко притворени клепачи. Затова след време забеляза Никола и зет си, изправени от двете й страни в напрегнато, сковано очакване.
— Имаме си момиченце — рече им тихо. — И Зорница е добре.
Младият Никола веднага хлътна в къщата.
Около тях изведнъж се възцари тишината на бялата зимна нощ. И в тази тишина — те, двамата. Откога не бяха оставали двамата заедно, и сами: сами пред дома си, сами в зимната нощ, сами в целия свят сякаш! Сами, или всеки сам поотделно?…
Нищо, притвори пак очи Николица, тя вече пак можеше да остане сама, пак можеше сама да носи греха си — усещаше възвръщането на предишните си сили и увереност. Въздъхна, но въздъхна облекчено и се изви да влезе в дома си с предишната лека стъпка.
Както тогава!… — изтръпна Никола. — И тогава тя излезе от болницата точно такава, и го смрази с ледената си трезвост, а зад себе си бе погребала живо дете… Споменът мина като ренде през болната му душа и той изрече с глуха болка в гърба на жена си:
— Туй… второто, има ли си всичко?
Тежки думи, и тежко я удариха в гърба, но тя не политна, нито се преви, нито дори се изви към него. Помълча само и все така, гърбом, попита:
— Какво си намислил?
— Казах ти го… да знаеш, че знам.
— Нищо друго ли?
— Другото е моя работа, поне докато младите се окопитят. Така че: вие — тук, аз — там… с първия ми внук. Решено е! — добави твърдо.
Най-сетне бе решено, присъдено и изречено гласно!
Жена му още стоеше в рамката на отворената врата, изправена вдървено, в очакване да чуе още нещо, но повече не чу. Той се спусна по стълбището с тежки стъпки и с тях се отправи към работилницата. Дълга е зимната нощ, до заранта ще смогне и надмогне да измайстори първата люлка за… непървия си внук. Ще я измайстори резбована и писана — хубава. Нали тази е неговата орис: хубост да прави, хубост да постига и… злини да поправя!
Зимата се вдигна неочаквано рано.
Към средата на февруари небето се изчисти от облаци и на него грейна слънце, ниско и далечно наистина, но по за няколко часа ледунките по южната стряха на работилницата на Никола спускаха едри капки снежна вода.
Загледан в тях с уморените си и посърнали очи, един ден рече на зет си:
— Очисти ли се пътят от снега, отвори ли се прохода, двамата с тебе ще откараме готовите файтони в престолнината. Ти ще върнеш конете, а аз ще се заема с тамошната работилница, за да похвана истинска работа още тази пролет.
Младият Никола не скри неохотата си:
— Ако питаш мене, никак не ни е изтрябвало да се делим — рече унило.
— Изтрябвало е — погледна го Никола. — Знам, няма да стана втори Сидеров, не ме бива до там, но сам виждаш, с файтоните, които правим, годината е равна на десет години! Защо да не припечеля и да ви оставя повечко. И место в престолнината ще ви остане, а там са науките, един ден децата…
Неволно бе изрекъл „децата“, но младият Никола не обърна внимание и той побърза да заключи:
— Затуй!
Повече не се върнаха към този разговор. Младият Никола разбираше, че тъстът му е прав: сега му бе времето, той тук ще поддържа дома, а в престолнината ще се трупат пари, но не можеше да си представи работилницата и дома без майстор Никола. Сякаш направеното от него, а то бе всичко, щеше да осиротее — и домът, и работилницата, и селото.
А в смутната, притъмняла душа на стария Никола се вмъкна само един светъл лъч — очите на внучката му бяха топли, като очите на майка й: „Внучката на Никола!“. Поне тази радост ще отнесе със себе си, поне тя ще му свети и по нея ще разпознава далечния си непомерно хубав дом през планините и усоите, когато се обръща към него от престолния град в самотата си.
Когато дойде денят да откарат трите готови файтона, той най-дълго остана пред тези детски очи. Стоя
