— Добре, ще дойда подир седмица.
— Твоя работа. От дека си?
— От тук — отвърна той.
Тя не му повярва, поклати глава, но нищо не рече и се отправи към малчугана, към когото вече се прокрадваха двама палавника.
— Ида! — заплаши ги тя и те начаса побягнаха. Никола със сила се откъсна от ръждивия парапет на оградата, със сила и болка, сякаш желязото бе обледено и късаше от дланите му живо месо. Тръгна си с невиждащи очи, в гледа им бе останал само къдрокосият малчуган — отиваше си бързо от него, а всъщност вървеше забързан към него — мислите му го носеха все натам: Значи, мога да не го осиновявам веднага! Това е добре… След време майка му и баща му сами ще си го осиновят. Като му дойде времето, за да е всичко по реда си — той само ще изтегли и върже скъсаната нишка, а по-нататък те ще си я втъкнат в тяхното си платно, където й е мястото. Той само ще поправи злото, непомерното зло по непомерна хубост.
Двамата майстори-бояджии го чакаха пред кантората на Сидеров, както се бяха уговорили, но той влезе при търговеца и му кимна:
— Да вървим! Пътем ще оставим майсторите в къщата, да започват, а ние ще идем да уредим покупките.
— Значи, вземаш и двете дворни места?
— Вземам ги — отвърна късо Никола.
Изглеждаше напълно спокоен, с нищо не издаваше онова сдържано кипене в него, което всеки път предхождаше всяка нова работа, с която се залавяше. А сега залавяше нова работа на ново место и със съвсем нови измерения. Беше си дал една седмица, в която да свърши стотиците нови неща: мислил бе и премислил времето до секунда, парите — до стотинка! Повече нито можеше да си даде, нито можеше да даде другиму, повече от седмица не би могъл да остави в гледа си къдрокосия малчуган до оградата, под защитата единствено на тънката жилава пръчка на дебеланата. Не можеше да го остави повече да драска там с керемидата… да драска в душата му, че и в собствената си детска душа — драскотините болят и… остават за цял живот!
— Е-ех, жено, жено! — простена дълбоко в себе си. Но и този стон не му пролича, не се чу. Спокойно крачеше до Сидеров и бе напълно спокоен, докато уреждаха покупко-продажбата. А после…
После, от тъмно до тъмно, че и в тъмното, не си позволи миг покой. Докато двамата майстори-бояджии стягаха отвътре изоставената къща, той разчисти и двете дворни места. Бурените и боклука струпа до оградата, подравни ги и ги почисти до шушка, та светнаха, сетне закърпи и самите огради, измаза ги и им окачи нови врати.
— Сполай! — поздрави го неочаквано на третата привечер непознат каруцар от улицата. Позна го, когато онзи скочи от каруцата и той се вгледа в него — бе собственикът на кончето, което си препродадоха на два пъти!
— На доброто — с добро… — засмя се радостно човечецът и като курдиса каруцата до оградата започна да товари буренака с широка лопата. Навремени спираше да си отдъхне, но радостта му не спираше:
— Сполай на Бога — възкликваше, — даде ми по човешки да се отблагодаря на човещината! Щото тогава, на пазара, така се забърках, че… И не се тревожи, Никола, няма да ме подядеш, покрай кираджилъка, на замин-помен, ще се отбивам да помогна с нещо. Пък и по-нататък, потрябва ли ти превоз, насреща съм!
— Ще ми трябва, Добри — кимна Никола, — тепърва ще ми трябва. Но се огледай за още едно конче и ги охранвай, че за свличането на дървен материал от балкана ще ми трябват яки коне и здрава каруца. Няма да си на загуба!
В края на седмицата Никола се разплати с двамата майстори-бояджии, зад които къщата светна отвън и отвътре, а Добри за първи път не откара, а докара пълна каруца в разчистения двор. След обзавеждането на къщата с най-необходимото, бе дошъл ред и на работилницата — тезгяси, сечива и инструменти бързо намериха местата си и помещението изведнъж се изпълни с приветлив и делови, организиран уют. В празния ъгъл подредиха и материалите за първата поръчка. Едва тогава Добри склони да си тръгне.
— Наслука!… — пожела. И припадащата вечер бързо го скри от очите на Никола.
Умората сякаш бе чакала този миг на самота, за да се стовари върху него. Първо приведе плещите му, сетне го прекърши и го принуди да се свлече до прясно варосаната стена.
Така го завари Сидеров. Ала удивлението му се насочи към свършената работа. Сякаш не вярваше на очите си и не можеше да познае бившата си собственост: сякаш самият сумрак на вечерта не смееше да докосне чистотата, подредбата и белотата на къщата и работилницата, на дворовете. Когато обиколи и разгледа всичко, спря с извити от почуда вежди пред Никола.
— Дар Божи имаш, Никола, но силата ти е дяволска! — възкликна. — Не знам друг, който би свършил толкова работа за една седмица…
Никола не му отвърна, вдигна само очите си към него и Сидеров разбра:
— Ето ти парите за първата и… последната чрез мене поръчка — въздъхна търговецът. — Вече си им под ръка, сами ще идват при тебе.
Бяха се уговорили клиентът да предплати цялата сума. Никола се бе охарчил до шушка, а трябваше да събере пари не само за себе си — нов дом отваряше, ново семейство…
— Лека нощ! — въздъхна повторно Сидеров и, като откъсна с усилие очите си от Никола, врътна се и си тръгна.
Никола го изпроводи с уморен поглед и уморена мисъл: „Сидеров е там, където са парите! Свърши комисионната му при Никола, свърши интереса му към него…“ Ще си намери друг, други — улиците на престолнината са пълни с гмеж-дивеч за вълци като Сидеров!
Тази гмеж и сега бучеше в съседните улици, сякаш престолният град бе кошер от нощни пчели, които се събуждат и зажужават от първите светнали прозорци. Но и близката гмеж, и близките светлини бяха безкрайно далечни за Никола. Близка и острозъба бе единствено захапката на самотата, която го притискаше и смазваше до прясно варосаната стена. На какво и на кого да се опре, та да се вдигне?… И изведнъж, пред уморените му очи изплува друга стена, стена-ограда, о която самотата бе притиснала къдрокос малчуган, опитващ да си пробие път към широкия свят с парче от керемида. Пред него — стена, в слабата му ръка — керемида, а зад него сляпа детска ожесточеност, възпирана от една тънка пръчка. Но кой ще възпре ожесточеността, когато малчуганът надрасне оградата и прекрачи в широкия свят!
Пред това видение ръцете му несъзнателно се впиха в коленете му, очите му намериха опора в тъмнотата, дъхът му — в земята под него и той бавно, мъчително бавно се заизправя, отривайки с гърба си прясно варосаната стена. Дрехата му стържеше стената, сипеха се люспи от вар, от коленете му — болка, от очите му — сълза… Но се изправи.
И, отърсил сякаш умората и самотата от себе си, прииска му се начаса да похване работа. Ала не можеше. Престолнина е, град, къщите една до друга, людете един до друг, а нощта е една за всички — за отмора и сън. Утре!
Щом светът е малък, както казва Кемерката, какво остава за един престолен град, колкото и голям да е — срещат се човеците в него!
Оказа се, например, възрастната благородна дама със свирепия пес, бе главната настоятелка на Дома за бездомни деца. Тя не позна Никола, ала злопаметният звяр застана между тях и не го изпусна от очи до края на разговора, който водеха. Всъщност говореше настоятелката, след като чу намерението му:
— Правите голямо благодеяние, но поемате и голяма отговорност — рече благородната жена. — Дано Бог ви даде сили да го изведете до край. Защото едно добро дело е угодно Богу, когато стигне добрия си край!
Но докато чакаше главната настоятелка, дебеланата с жилавата пръчица го посрещна по-иначе и по-
