други приказки му наприказва. Изстъпи се пред него, огледа го с подозрение и го заяде направо с дрезгавия си глас:
— Сакатото искаш да вземеш, нали? Сетих се аз още миналия път… — Смукна от цигарата, очите й се стесниха до цепки и гласът й изведнъж озлобя: — Пърчовски грях ще поправяш, а? Не клепай, познах по приликата. Господ се грижи тя да личи най-много в мърсуването.
— Не е мой грях — намръщи се Никола.
— Не съм казала, че е лично твой… — А тесните й очи казваха: „Знаем ги тия, ако не е твой, на сина ти е!“
— Не питай — рече с променен глас Никола, който озадачи дебеланата: „Тук работата, комай, е по- дълбока, по-грозна…“ И тя отмести тесните си очи към къдрокосия малчуган, който пак драскаше с керемидка стената на обичайното си место.
Никола въздъхна:
— Един ден сама ще разбереш, ако… приемеш да се грижиш за него?
Дебеланата се сепна. Предложението му я завари неподготвена, най-малко бе очаквала нещо подобно.
— Колко ти плащат тук? — попита той.
— За единия хляб — отвърна безхитростно жената. — Повече не ми и трябва, сама душа съм. А, виждаш ме, да чистя стълбища не е за мене… — И късите й дебели ръце безмилостно очертаха късото й, дебело тяло.
— Ако ти плащам малко повече, и храната — отделно, ще се съгласиш ли? — Но му се стори, че дебеланата се готви да откаже и побърза да добави: — Поне през деня! И аз съм сам, а трябва да работя.
— Тук, в престолнината?
— Тук — потвърди той. — Купих къща, работилница…
— Заради него…? — посочи малчугана тя.
— Заради него.
— Що да не опитаме — рече неочаквано простичко дебеланата.
След което погледна жилавата пръчица в ръцете си, скърши я на две и я пусна в нозете си.
— Иди към входа — рече му, — госпожата вече идва! Аз ще доведа детето там.
Той вдигна вързопа от оградата, в който бяха новите дрешки на внука му, и се отправи към главния вход на Дома. Беше доволен, още първия път бе оценил привидната грубост на тази жена, безцеремонната й прямота и безхитростност, а сега напълно се увери в тях. Освен това, детето я познаваше, бе свикнало с нея, както и тя с него — личеше привързаността й: Защо да търси друга, да налети на някоя фльорца, лъжкиня или крадла?…
Магда — така се казваше дебеланата — остави Никола да се разплаща с файтонджията, а тя поведе детето към прясно варосаната къща в дъното на двора. Вървеше и придирчиво оглеждаше всичко. Детето гледаше право пред себе си. А Никола, припряно разплащайки се, не отделяше очи от детето: То вече бе тук, най-сетне, в своя си дом!… „Внукът на Никола!“ Ала в детските му очи, освен познатата топлина, говореше и непознат за Никола огнец, който го развълнува и смути: Дар Божи ли е, или знак от орис, или…?
Когато влезе в къщата, Магда го посрещна с първите си разпоредби:
— Южната стая, слънчевата, ще е за детето! За мене — кухнята. Само че ще ми трябват… — И тя разпоредително изброи съдовете и продуктите, които й бяха нужни, за да стане кухнята кухня!
— Отивам — кимна Никола. — Днес аз ще пазарувам, но по-нататък тази грижа ще е твоя. Не съм придирчив, искам само здрава и силна храна. А ще спя в предната стая, за да не ви будя, ставам рано.
Усети се, че и той се разпореждаше като Магда — ясно, просто… здраво — думите означаваха точно това, което казваха! Погледна детето и кимна повторно, но само на себе си, то стоеше в новите си дрешки изцяло променено, ала не бе забравило парчето от керемида — стискаше го в здравото си юмруче и сякаш недоумяваше къде би могло да драска по тези снежно бели, варосани стени!…
Но след час, когато Никола се върна с покупките, очите на детето светнаха: между покупките имаше няколко рисувателни блокчета и кутия цветни моливи. Преди да поеме неочаквания подарък, обаче, то грижливо пъхна в джоба на панталончето си парчето керемида.
Магда вече трополеше със съдовете в кухнята.
— Ела… дядовото! — рече тихо и стеснително Никола. — Ела да ти покажа работилницата, после ще си рисуваш.
Детето с нежелание остави блокчетата и моливите, но послушно пое ръката на Никола. Той изтръпна: най-сетне тази малка ръка бе на мястото си и поставяше всичко на мястото му! Въздъхна и поведе детето към работилницата.
А там му рече:
— Сега двамата ще измайсторим нещо…
След миг работилницата се огласи от познатите звуци на триона, рендето и теслата, изпълни се с познат, а странно упойващ мирис на пресни стърготини, сякаш Никола за първи път похващаше дърво и инструмент в ръцете си. Не за първи път, но той за първи път майстореше нещо за първородния си внук! След като не му бе писано да му измайстори люлка, сега майстореше друго…
Към обяд, когато се връщаха в къщата, двамата носеха ниска четирикрака масичка и детско столче. На лицата им бе изписана еднаква гордост и радост.
Детето веднага се настани на огладеното столче, пред огладената масичка, и разположи върху нея блокчетата и цветните моливи. Никола с удивление се загледа в него. Колкото парализираната ръка на детето несръчно притискаше блокчето, толкова по-сръчно здравата му ръка водеше цветния молив по листа. Под него се раждаше и оживяваше какво ли не: къщурки и дървета, кучета и котки, коне и файтони, деца — един неправдоподобен, а странно истински, жив свят!
В края на този първи ден, след вечерята, Никола погледна Магда и рече:
— Май… ще върви?…
Ала тя му отвърна едва в края на първия месец:
— Ще върви… изглежда.
След което се замисли и заизброява:
— Като три кръпки сме тримата, но от здрав плат… А ти си подреден човек, работлив — не пиеш, не скиташ… Работата ти е доходна — богати хора те търсят, богато ти плащат… Но за мене си още не мога да повярвам! За малкия Николчо вече знам, неговият му късмет го е намерил, ами аз… И до кога?
— До когато ти решиш — отвърна й Никола. — И тримата да останем в тази къща, и повече да станем, дай Боже!, пак ти ще решаваш.
Клепките на Магда припърпаха и тя побърза да се скрие в кухнята.
Чудно как тази пълна и на години вече жена успяваше да остане почти невидима, незабележима през по-голямата част на деня в дома му. И как вършеше работата си така, сякаш тя сама се вършеше: късите й ръце като че ли имаха невидими продължения, които стигаха до всичко и смогваха на всичко!
Когато запролети истински, с топло слънце и разлистени квартални градинки, Магда поведе малкия Николчо „на въздух“, но ръцете й пак насмогваха на всичко: къщата светеше, яденето бе готово на минутката, детето бе чисто, облечено, нахранено и здраво. Никола почти не я виждаше, рядко разменяха и по някоя дума, но късно вечер непременно разглеждаше блокчетата на Николчо.
Веднъж, бе вече в края на лятото, разглеждайки пак детските рисунки, изведнъж потъмня и викна към кухнята:
— Магдо, ела тука!
Държеше в ръцете си рисунка, в която разпозна главната надзирателка на Дома за бездомни деца със свирепия пес до нея.
