— Не съм го водила там — отгатна подозрението му Магда. — Срещнахме я в една градинка, наблизо. Много се зарадва на Николчо, изглеждал чудесно, рече. А като надникна в блокчето му, изуми се: „Дар Божи!“ — възкликна.
Никола се успокои. Доразгледа рисунката и се засмя:
— Ама как ги е изтипосал — същите! — И погали русите къдри на момчето. Но то си остана замислено, затворено в себе си.
Освен безжизнената му лява ръка, напоследък Никола се тревожеше повече от тази негова затвореност, недетска, но корава като лешник. Не бе нито свян, нито страх, нито защита към нещо отвън, а… сякаш пазеше нещо вътре в него!
— Дали не му е останало от приюта…? — попита Никола.
— Не е — поклати глава Магда. — У другите деца защо го нямаше? Има си нещо в себе си, което пази. Дарба ли е, що ли, не знам, но си има. Божа работа! — заключи. И добави успокоително: — Като е здрав и читав, не го мисля. Виж как се източи и наля за една пролет и едно лято!
Николчо наистина бе видимо „отхвръкнал“. Вече ясно му личеше, че има яките кости на баща си и дядо си и че ще гони и ръста им. От Зорница бе взел само русите къдри и очите, и иконната удълженост на лицето й. Нещо Богородично имаше в детското му личице, докато раменете, шията и всичко останало подсказваха бъдещия силен мъж. Силен, но с дълбока, спотаена сила, бистра до дъното чак, където обаче лежеше онзи корав лешник…
— Дано да е за добро — рече на себе си Никола.
Магда не чу думите, но се досети какво си орисва този състарен само в очите и лицето петдесетгодишен мъж. Усойна мрачина лежеше там, толкова усойна, че никога не се вдигаше, дори сега, когато се бе малко поразвеселил. Но тя знаеше мъката му, непомерната му мъка от непомерно зло, ала си мислеше: „Защо да няма на тоя свят непомерно добро!“ Като гледаше Никола, като гледаше малкия Николчо…
Е, туй не е лъжица за нейната уста, тя не е Кемерката! От нея се иска тези двамата да са здрави, читави и сити — толкоз.
Същото казваха и съселяните му.
Веднъж в месеца Никола минаваше през онзи пазар — вест да чуе, вест и армаган да изпрати — и съселяните му го успокояваха в един глас:
— Здрави и читави са твоите! — казваха.
А сетне изреждаха и всичките селски новини, като не отминаваха и Кемерката. Подир нея, обаче, винаги питаха:
— А ти пълниш ли твоя кемер тук, Никола?
— За туй съм дошъл — отвръщаше той късо.
— Личи си…
Оглеждаха го любопитно, но и малко стъписани. Градските дрехи го правеха друг, а и той самият бе станал, някак, друг. Мрачината в очите му бе мрачина на заможен човек, силата му бе по градски лустросана, суров по градски, и дори прошарен по градски. Гледаха бялото в къдрите му и не пропускаха да отбележат:
— Николица и тя побеля, съвсем…
Знаеше. Нали пръв видя внезапно побелелите й коси в нощта на второто раждане на Зорница. Но кимваше:
— Стареем.
Можеха ли съселяните му да не споменат Николица: „Кого да упрекнеш — човеци, за какво да ги упрекнеш — хубост!“
Връщаше се от пазара успокоен, но с размисъл за Кемерката.
В ръката му тегнеше пълната с плодове и зеленчуци кошница, които купуваше от съселяните си. Така хем им помагаше в бедняшката търговийка, хем се разтъжваше със селото: знаеше кой плод от чия градина иде, та дори от кой край на градината; какво слънце го е греяло, каква вода го е поила, какъв вятър го е оплождал, чии пчели… Носеше всичко това в кошницата, попоглеждаше го навремени, а навремени сякаш чуваше и гласове, останали между плодовете и зеленчуците, и селския вятър, и бълбукането на селската вада. Но, накрая, сянката на нощта винаги припадаше над селото и всичко това стихваше, погасваше, заспиваше. Тогава той чуваше потракването на броеницата на Кемерката и усещаше, като далечен дъх, непомерното й будуване — помислите и промислите й по непомерното.
Повече от сигурен бе, че тези нейни помисли и промисли пак се въртят над непомерно хубавия му дом и над Николица, там бе непомерното в селото, там бе паднало и проклятието над него, и… още нещо имаше — най-отдолу: под най-тъмната сянка на нощта, под най-тъмното на дома му, под най-дебелия лед в очите и душата на Николица! Но какво?…
Повече от сигурен бе, че този въпрос, измъчващ Кемерката в дългата сянка на нощите, стои над дома му, както кукумявката стои на всеки покрив, под който витае нещастието — приближаващо, дошло, или отминало. Стои, но отговор не може и не може да намери, премного е скрит отговорът, пренадълбоко, пренатъмно, под предебел лед. Отговорът е в кукумявката, ала можеш ли отгатна какво крие неподвижната топка от сиви пера, застинала на покрива, какво крие безшумният й летеж, или зловещият й крясък, като глас на тъмната доба? Не можеш, непосилно е, непосилно дори за промисъла в непомерното будуване на Кемерката. Дано да си остане непосилно, дано никога да не го провиди — нито тя, Кемерката, нито някой друг!
При тази мисъл Никола тръсваше глава, пропъждаше я, пропъждаше и всички други, и си влизаше във варосаната къщурка само с пълната кошница.
Подаваше я мълком на Магда, мълком вечеряше и си лягаше.
А на заранта, рано-рано, все така мълком се нахвърляше на работа в работилницата, и мълком посрещаше и изпращаше пребогатите си клиенти.
— Златни ръце и заключени уста! — чуваше да казват някои от тях.
— Но и цените му златни… — добавяше друг по-тихо. „Златни, разбира се, отвръщаше мислено Никола, за злато се плаща със злато!“. Той нито съжаляваше, нито щадеше пребогатите си клиенти, гледаше само работата му да е добра и все по-добра. Тя, работата му, повишаваше цените и цената му. Защо да съжалява тези престолни и извънпрестолни „Сидеровчета“, повечето от които носеха в претъпканите си портмонета немъчени бащини пари. Щом с тях плащаха, скъпо и прескъпо, мърсуванията си из шантаните, защо да не плащат със злато златните му ръце — ще плащат!
И те плащаха все по-скъпо. Никола бързо схвана къде се крие болния гъдел на богатите му клиенти и започна да добавя на файтоните лъскави бронзови и пиринчени дрънкулки, лайсни и сгъваеми кадифени стълбички, или сгъваеми масички, с гнезда за бутилките и чашите, за пепелниците и пурите, за огледалца и пудриери. Неговите файтони за миг се превръщаха ту в сепарета, ту в будоари, ту в малки, интимни спални, които се откриваха или скриваха, пак за миг, според желанието на жадните за показ и прикритост „Сидеровчета“. Тези добавки почти не му струваха нищо, но високо вдигаха цените на файтоните. Скъпо плащаха, само за добавките, и бившите му клиенти, които идваха да им постави само тях, добавките.
Ще плащат! Той се е врекъл да плати бъдещето на сакатия си внук с измъчените си ръце и душа, те ще плащат с немъчените си пари. И се нахвърляше с удвоена и утроена стръв на работата. Започна да става още по-рано и да си ляга още по-късно. В „тъмните“ часове на утрините и вечерите свършваше всичката тиха работа, за да не пречи на никого. Отдавна бе надвил на харчовете си и парите му в банката се множаха всеки месец.
— Преуморяваш се — мъмреше го Магда. — Прекаляваш, някой път ще заспиш със залък в устата.
Вместо отговор, той се поваляше неразсъблечен в леглото и мигом заспиваше. Тя хвърляше завивка отгоре му и клатеше глава хем недоволно, хем удивено:
— Да бях умряла, нямаше да знам, че има и такива на тоя свят — часовник, пружина!…
Гледаше изострените черти на лицето му, полусвитите и потръпващи пръсти на ръцете му и, някак, гладното му за сън дишане, но гладно по-скоро да се наспи, та по-скоро да се надигне, и пак поклащаше глава над него:
