— Непомерно… Непомерното на онази, Кемерката, изглежда се е вселило и в него. Уж, за добро, ама…!
През зимата работата на Никола сама намаля. Едно, че секнаха клиентите му от близките и далечни градове, до които бе стигнала славата му на първи майстор на файтони, и, друго, че файтоните в престолнината започнаха да се търсят по-малко — заможните му клиенти се бяха хукнали към новите моторни возила, автомобилите. Но тогава, пък, в него се всели друга треска, треска по друго…
Тази треска му я донесе един странен мъж в един късен зимен следобед, когато мъжът влезе в работилницата на Никола. Този мъж бе странен всякак и във всичко: в облеклото, в походката, в начина, по който бе захапал кокалената си лула, в начина, по който гледаше, в начина, по който присъстваше в работилницата — наистина всякак и с всичко бе странен този непознат мъж. Непозната порода, която Никола виждаше за първи път.
Мъжът влезе свойски, сякаш лулата, която го водеше, го правеше свой на всяко место, но не натрапчиво и нахално свой, а по един естествен начин, като присъствието на всичко естествено на този свят. Бе облечен дебело, а разгърден до пъпа. Окото му над лулата жумеше присвито, докато другото гледаше широко отворено. Единият му крак стъпваше право, другият леко странеше. И устата му, една уста, а двете й половини бяха различни — едната непрекъснато дъвчеше лулата, с другата поздрави:
— Здрасти — рече непознатият с простуден и опушен глас. Естествено, помисли Никола, както се е разгърдил на тоя сняг и както не изпуска нито за миг опушената си лула! И, кой знае защо, едва сега обърна внимание на дългата лъскава грива на непознатия, която преминаваше в къса, широка брада. Той целият бе къс и широк, несиметричен и естествен, друг не би могъл да бъде. Присъствие и толкоз!
Много по-късно, когато двамата с непознатия бяха обходили десетки антикварни магазини, частни домове, ателиета и галерии, когато опозна един друг свят и стотиците обитатели на този друг свят, той научи и другата дума на присъствието на непознатия — личност!
— Здрасти, съседе — поздрави повторно непознатият.
„Съседе?…“ — повдигнаха се малко веждите на Никола.
— Точно така, съседи сме! — потвърди непознатият.
А у Никола се прокрадна усещането, че двете очи насреща му имат различно предназначение: широко отвореното го оглеждаше отвън, а присвитото — отвътре.
— Само ей този пчелен кошер ни дели — кимна към отсрещната жилищна кооперация непознатият. Кооперацията наистина приличаше на пчелен кошер с нейните пренаселени пет етажа. — Съседи и почти колеги! — подчерта мъжът. — Защото, чувам, постигаш изкуство в занаята си. А аз съм художник. Бараката ми е от другата страна на кооперацията. Казвам се Дуков, Христо Дуков — художник.
— Никола — рече простичко Никола.
— Те, това е! — възкликна художникът. — Никола и толкоз. В моите среди се убиват да притежават тази простичка краткост — име!
Като каза това, Дуков изтръгна лулата от дясната половина на устата си и кимна:
— Та, дошъл съм при тебе, майсторе, да ми сковеш два статива. Проста работа, ако искаш, ще ти ги начертая, или ела да хвърлиш едно око на стария ми статив. Хем и ти ще видиш моята колиба.
Последното Дуков изрече като най-естествената покана между двама отдавнашни познати.
— Ще дойда — отвърна Никола. Този странен мъж бе предизвикал любопитството му и той поиска с очите си да види обстановката, в която работеше. Освен това, нали тази обстановка може да се окаже бъдещият свят на Николчо, ако… дарбата на детето е истинска дарба! Той трябва да знае какво иска и какво дава тази дарба.
Изтупа ръцете си и дрехите си, сложи в джоба сгъваемия метър и последва Дуков. Когато се изравниха, се оказа, че макар да бяха много различни и Дуков стъпваше по неговия странен начин, стъпката им бе еднаква. Вървяха, без никой от тях да се насилва или сдържа. Току-що се бяха запознали, а Никола имаше усещането, че са отдавнашен впряг.
— Ще си допаднем — измърмори Дуков с половин уста, захапал отново кокалената си лула. — Когато вървиш с един човек и не се насилваш, не те притеснява и не ти пречи, означава нещо много!
Юмруците му все така разпъваха широките джобове на широкия му панталон, кокалената лула стърчеше и го водеше свойски, очите му оглеждаха околния свят отвън и отвътре, а гласът му — простуден и опушен — внушаваше уют, както и димът на комин в снежен зимен ден. Този човек правеше всяка обстановка своя! — удиви се Никола.
Когато минаха по тъмен, приземен проход с две врати през жилищната кооперация, изведнъж се озоваха на дъното на гигантски кладенец, иззидан от всички страни с еднакви пететажни кооперации. Точно в средата на дъното му сивееше неугледна едноетажна къща, като забравена или изпаднала от друго време тук, в кладенеца.
Достъпът до къщата се оказа труден, осеян с препятствия.
Трябваше непрекъснато да прекрачват или заобикалят като че ли безброй гипсови и мраморни торсове, глави, ръце, крака, захвърлени и застинали в невероятни пози, различно потънали и различно стърчащи от снега — гробище, разровено и изоставено от шайка мародери!
— По-рано тази къща е била ателие на скулптор — промърмори обяснително Дуков. — Тези… трупове са от него, брак. Каквото не му харесвало, отварял вратата и го запращал навън — кое както падне, от кое каквото остане — стоят си…
Никола потръпна. Тук студът бе проникващ, пронизващ.
Но в ателието бумтеше грамадна печка-варел и обширното помещение, преградено в дъното със завеса и ярко осветено от две мощни електрически крушки в двата му края, бе изпълнено с топлина и мирис на бои. А цветовете, извиращи от множеството платна, го замая. Сякаш бе попаднал в свят, създаден от силни удари на четка, със силни цветове, излъчващи покоряваща сила. Точно по мярката на Дуков! — помисли Никола.
— Те ти го статива — посочи с кокалената си лула Дуков статива, на който бе положено недовършено платно с гола жена. Ала забелязал, че Никола се вглежда в останалите платна, засмя се: — Цапаници, нали?
— Не са — поклати глава Никола. — Не разбирам, не знам какво са, с метър не мога да ги премеря, но не са цапаници. Щом… хващат с такава сила! — Друга дума не можа да намери, но наистина се чувстваше хванат от яки ръце, яко разтърсван и як дъх дишаше в лицето му, в душата му направо.
Погледа му бе приковало платно, в което разпозна гробището отвън, но на платното то бе станало друго и му казваше съвсем друго: от гипсовите и мраморни глави го гледаха живи човешки очи, торсовете имаха живи човешки крайници, каменните уста издаваха живи стонове, живи викове, жив и страшен смях; каменните фигури се бяха вплели една о друга, една в друга, с живи ръце, крака, бедра и викове — търсеха се и се разкъсваха сякаш… Живи камъни, или вкаменени живи бяха тези трупове, или едното и другото? И гробището отвън ли бяха, или светът навън, целият?…
— Нарекъл съм я „Пред работилницата на Твореца“ — обади се простинало Дуков. — Един бракуван, захвърлен на земята свят, който, напук на своя Творец, живее, плоди се, убива се и възкръсва — с вик на животинска страст и с вик на човешка болка. Камък и плът, плът и камък… по равно!
Никола потръпна и тук, в затопленото ателие, от стократно по-проникващ и пронизващ студ.
— Свят… — изрече тихо. След което въздъхна: — И твоята не е лесна!
Дуков го огледа отвън и отвътре: „Приличаме си, изглежда, щом от пръв поглед позна света. И твоята не е лесна, друже!“ Един човек, за да познае нещо, трябва да го е опознал, преживял.
— И всичко туй иде от непомерното в човека — рече мрачно Никола.
— Непомерното! Добре го рече — кимна Дуков. Присвитото му око се присви още повече.
— Не аз, Кемерката го казва… — понечи да обясни Никола, но млъкна.
Иззад паравана в дъното на ателието се обади женски глас:
— Маестро, готова съм, ще почваме ли? — попита.
Но не дочака отговор, а веднага издърпа завесата. Мощната електрическа крушка заля със светлината си немлада жена, заметнала голотата си с тънко, прокъсано чердже. Жената спря точно под електрическата
