крушка, отпусна се на колене и протегна ръцете си към светлината, и лицето си, и очите си — цялата… Тънкото, прокъсано чердже се свлече от раменете й и светлината безмилостно обля голотата й отгоре, смивайки собствената й сянка под нея.
Никола не се смути, той вече познаваше тази жена, но през очите на Дуков, тя бе недовършеното платно на статива, където бяха истинските й форми, измерения и внушения: несъразмерно развита женска фигура — мощна и тежка от ханша надолу, вкопана сякаш, а с мършав, релефно оребрен гръден кош, от който се източваха тънка шия и тънки слаби ръце, устремени към слънцето… Ала то бе отчайващо високо! За да го достигне, жената бе стъпила върху сянката си, но какво е една сянка, а тя е всичко, което човекът има под себе си — всичко останало е по-високо от него!
„Нощта е сянка“.
И човекът е сянка.
Дуков вече бе седнал разкрачен пред статива и нанасяше наистина силни удари с четката върху платното, понякога с дръжката на четката, понякога направо с яките си пръсти, отново бе захапал кокалената си лула, но свободната половина на устата му издаваше едно почти ковашко „Хъ… хъ… хъ…!“
Никола излезе от ателието. Когато притвори вратата зад себе си, от гърдите му се изтръгна дълъг издъх, след който вдъхнатия зимен въздух го замая. Сякаш бе изплувал от дълбока вода. Как този Дуков издържа по цели дни в тези дълбоки води? — запита се. Но тревогата му бе, всъщност, за малкия Николчо!
На другия ден, когато отнесе готовите стативи, художникът го покани на чашка коняк. Разговориха се. И, от дума на дума, стигнаха до замиращия занаят на Никола. Точно тогава Дуков му предложи:
— Защо не се захванеш с направата на мебели? — попита. — Но не с обикновени сандъци и шкафове, каквито всеки може, а с уникати — с произведения на изкуството! Ръка имаш, око имаш, и останалото го имаш, нужно ти е само да видиш подобни уникати, да ги усетиш. А това ще рече да усетиш времето им, защото те носят белезите на своето време. От там нататък, помози Бог, както се казва, и дарбата Божия в тебе — може да оставиш в дървото белезите на днешното време. Опитай!
— Къде да намеря тези… уникати — сви рамене Никола.
— Това е моя грижа — успокои го Дуков. — Заложните къщи и антикварните магазини са претъпкани с мебели от цяла Европа, от различни епохи. Има ги нарисувани и в платната на старите майстори. А навсякъде има хора, от които ще чуеш полезни знания за времето, в което са родени мебелите и платната. Така че…
Така че от този ден Никола започна да отделя по няколко часа, предимно вечер, за да обхожда заложните къщи и антикварните магазини в престолнината, изложби и частни колекции, домове. Пред Дуков вратите се отваряха широко, с готовност и респект, а той начаса ги „присвояваше“ с кокалената си лула, с юмруците в широките си джобове, с разновиждащите си очи, с простудения си и опушен глас — с присъствието си. Личност!… Отваряха се и устите на знаещите. Никола слушаше, гледаше, попиваше и дори опипваше потъмнелите дърворезби, олющените ъгли, скритите сглобки, ключалките. Търсеше и откриваше с какви знаци и белези, с какви форми и цветове е останало времето в мебелите, как са го постигнали старите майстори, къде са успели и къде не да вплетат дори душата на това време.
Ето я разликата! — казваше си мислено Никола. — Докато и най-добрият занаятчия може да вземе „мярката“ на отделния човек, както правеше и той, то художникът, творецът, вземаше мярката на света и времето. Дарба. Но и страшна орис да живееш в дълбоки води — да виждаш до дъното, да разплиташ сплетени корени, а да те тегли слънцето!
— Така-а — проточи един ден Дуков, — повече от това бедната ни престолнина не може да ти покаже. Видяхме почти всичките й антики и уникати. Каквото си взел — взел си от старите майстори и старите времена, сега е време да гребнеш и от днешното. Вярно, в шепата си имаш немалко от него, познаваш беднотията му, но трябва да видиш и местата, където днешното ври и кипи — ферментира… А тези места са кафенетата и кръчмите на художници-голтаци, на писатели-голтаци, на артисти-голтаци, които са голтаци, но и маята на времето.
„Художници-голтаци!“ — звънна тревожно в Никола простудения глас на Дуков. Но самият Дуков не бе голтак. Вярно, бе сам, пълен самотник, ала домът му, в който веднъж се отбиха, бе тежък, богат дом. Дом, който отвън и отвътре струваше много пари и, като стопанина си, внушаваше присъствие. Отделно, дето Дуков навсякъде харчеше с широка ръка, та в кафенетата и кръчмите го посрещаха с почит и уважение.
— Но ти не си голтак — рече му Никола.
Дуков махна с ръка:
— Късметлия съм. Но късметлиите са малко, единици, един на хиляди. Светът е на твоите Сидеровци, Никола, най-малкият Сидеров е по-богат от най-големия художник, писател, артист. Но какво да се прави — свят!
Свят, но този свят очаква и неговия внук и щом не може да се разчита на късмета, той, Никола, трябва да се залови здраво за мебелите-уникати. Клиентите му пак ще бъдат заможни и презаможни хора, пак ще плащат скъпо и прескъпо, а, от друга страна, и не на последно място, в изработката им имаше сладост, творчество, както казва Дуков. Този странен Дуков само за два месеца му отвори очите, та сега Никола не можеше да се нарадва, че виждаше по-нашироко, по-надълбоко и по-нависоко — уж, прогледна във времето назад, а започна да му се прояснява и днешното време.
Във вечерите, завърнал се от многочасовото мешане из гмежта и кипежа на престолнината, хапнал надве-натри, бързаше да утоли истинския си глад с усвояването на видяното и чутото: докато ръцете и очите му пресъздаваха в макети новите форми, сглобки и дърворезби на мебелите-уникати, мисълта му подреждаше и преподреждаше чутото, наученото, усетеното. Защото, както имаше скрити сглобки и ключалки в мебелите, така и в думите имаше скрит смисъл, скрити белези — думи-ключалки, които можеш да отвориш само ако им намериш отключа.
Тези вечери в дома му бяха от тихи по-тихи. Магда плетеше нещо, малкият Николчо си рисуваше, а той, понесен от мислите си, бродил из широкия свят, отново и отново се връщаше към своя дом: Домът му разполовен и светът разполовен… все от непомерното! Непомерна хубост и непомерна грозота, непомерно богатство и непомерна бедност… „И това е светът двадесет години след последната голяма война, двадесет години след разрухата, рече веднъж Дуков. Материалната разруха и раните отдавна са зараснали, а в човека тази разруха сякаш продължава, продължава… Една кошмарна тиха и невидима разруха, която разполовява, за да разполови той пък, след това, света — в един миг! И всичко пак започва отначало…“
Човекът и светът, ще рече, са направени от две половини, като картините на Дуков: камък и жива плът, душа и купчина месо, стъпило единствено върху сянката си. Студена е тази сянка, хаплива, като змия под камък, но разполовеното няма друго под себе си. Значи… трябва да се събере, да се слепят двете му половини. И на него му е време да събере двете половини на разполовения си дом…
„Ех, жено, жено!“
Ала мълком преглъщаше неизречения стон и бързаше да отпрати мислите си към по-прости, но по-важни засега неща: какви нови машини и инструменти да закупи, колко и какви благородни дървесни видове ще му трябват за скъпите мебели, какви бои, лакове, лепила. Вече е заръчал на Добри, неговият стар познайник и редовен доставчик, да се разгледа за орех, ясен, бук и да уговори всичко. Добри вече не е онзи изпосталял бедняк, който не можеше да изхрани кончето си, чифт каруци с два чифта охранени коне работеха за него. А Никола получи и първата поръчка — библиотечен шкаф от орех — Дуков, разбира се!
Пукне ли се пролетта, започва новата работа.
Но преди това… преди това трябваше да свърши последното и най-тежкото — с двете си голи ръце да събере и слепи разполовения си дом.
„Ех…!“
