местата, дори сянката на вековните буки не бе се поместила. Непроменен го поведе и усойният планински път, криволичещ и равнодушно тих — път за насам, и път за натам…
„Свършиха земните й дни…“
Те отдавна свършиха, майко-игуменко! Земният ден за човека свършва, когато го помами непомерното. Защото, ако нощта е сянка на Земята, както казва Кемерката, то, непомерното е сянка на отвъдното — и тя никога не се помества, там никога не съмва. Усое.
Никола донесе тежка вест, но и тежка вест го посрещна — бе починал Дуков.
Две смърти в един ден. А той бе вървял — и натам, и насам — към едната и към другата. Изглежда, човекът през целия си живот върви — и натам, и насам — към две смърти: към тази преди раждането си, и към тази след него. Какво разточителство — за един кратък живот, две безкрайни смърти!…
Погребението на Николица бе тихо, малолюдно и, някак, естествено. Сякаш малкото и сенчесто манастирско гробище и късата върволица на монахините бяха извън този свят, и преддверие на отвъдното — естествения кратък преход към небитието — път, единствено за натам!
Път.
Ала погребението на Дуков смая Никола.
Необозрима гмеж: гмеж пред дома му, гмеж подир катафалката, гмеж в гробището на престолния град, и гмеж… от речи — речи, речи, речи…
Най-сетне те хванаха, приятелю, вече няма как да им избягаш! — гледаше гмежта и мислеше с горчивина Никола. — Свърши твоята игралка-залъгалка, стъпи на черта и… И сега гмежта ще ти наговори всичко онова, от което ти бягаше, ще ти се покажат и всички от които ти бягаше, и, щеш не щеш, всички те ще имат твоето погребение, както дамите своите ръкавици…, и ще съхраняват и показват този ден, напарфюмиран със собственото им присъствие и тщеславие.
Никола изведнъж почувства нечий поглед, отправен към семейството му. Леко изви очи и срещна други две очи, пламтящи непомерно върху бледо лице — очите на архитект Каров, отправени в бледото, изопнато лице на Зорница. Отколе ще да са я обгаряли тези пламтящи очи, за да е така бледа и за да притиска двете деца към себе си като упования.
„Кого да виниш — човеци…“ — въздъхна помръкнал Никола.
Ала близък шепот на познат глас заглуши въздишката му:
— Не изпускайте племенника! Да, онзи… Вие първи трябва да го пипнете! Искам картини от този Дуков!
Старият Сидеров вече пускаше „гончетата“ си…
На мнозина ще трябваш, на малцина ще липсваш, приятелю! — погледна отрупания с венци и цветя ковчег Никола. — Е, поне си поигра, игра си с какво ли не: с човешката глупост и суета, със слепотата и прозрението човешко, с тленното и божественото, с померното и с непомерното! Играеше непомерно, и непомерно дълго игра, ала сам носеше проклятието на непомерното, като кръст Божий: „Непомерното, казваше, е за орисаните с Божия дарба, защото само те могат да понесат проклятието му сами, без да прехвърлят нито грам от него върху другите!“.
Над гробището и над гмежта бе легнала необичайна тишина — ни речи, ни шепот, ни святкащи погледи… Ковчегът на Дуков изглеждаше сам, изоставен. Сама и изоставена изглеждаше дори необозримата гмеж. Тогава до Никола достигна пронизващият вик на малкото вестникарче:
— Война!… Войната започна!
Викът му премина над хиляди ужасени очи, над беззвучно отворени уста, над сгърчени лица, през сплетени пръсти и тела — сплетени и далечни едновременно, живи и мъртви едновременно… „Пред работилницата на Твореца“! — сепна се Никола. Всичко това Дуков го бе прозрял и оставил върху страшното си платно. Сега платното оживяваше пред очите на Никола. Доколкото могат да бъдат живи мъртвите и доколкото могат да бъдат мъртви живите. А те могат и едното, и другото, те винаги са били такива — разполовени: тленна плът и нетленни страсти!
— Този Дуков — изшептя някой с омраза, — и от това успя да се измъкне, изпревари, скри се!
„Не, драги — възрази му мислено и уморено Никола, — единственият грях на Дуков е, че живя много преди нас, далече пред нас! Той отдавна, и сам, преживя всичко това, сам го изстрада, за да ни предупреди, но…“
Някой настоятелно побутваше Никола. Той се извърна, бе жената-модел, на която Дуков се бе поверил в последните си години.
— Вземи! — рече жената и пъхна в ръката му кокалената лула на художника. — Да имаме и ние по нещо от него… Аз взех кепето му. — И тя, като стисна ръката на Никола, сякаш да му помогне да не изпусне кокалената лула, тръгна си през смълчаната гмеж.
Той стеснително огледа и опипа неочакваната реликва, но след това спокойно захапа мундщука й. Прилегна точно. В същия миг, обаче, усети горчилката й — непомерна горчилка… Не ти е било лесно, приятелю!
— Дядо, ти пушиш ли? — попита учуден малкият Николчо.
— Не, момчето ми… за тебе е — въздъхна Никола.
След което се изви с намерението да си тръгнат, но застина. Сега и очите на Зорница пламтяха върху бледото й лице, пламтяха натам, към онези две пламтящи очи, а малката артерийка в сянката на нежната й ключица пулсираше на пръсване. Напразно ръцете й конвулсивно притискаха двете деца. Младият Никола, на крачка зад нея, стоеше с невиждащи очи и окаменяло лице.
Напразно! Напразно единият търсеше упование в децата, а другият в окаменялото — срещу непомерното и упованието не е упование, и камъкът не е камък… Той, Никола, го знаеше. Но рече:
— Да си вървим. Повървяхме след Дуков, изпратихме го, но така и няма да го стигнем… Човеци сме! — добави с всичката си горчилка в кокалената лула, в устата си, и в душата си.
Зад тях се разнесе, някак, припряна траурна музика и припряно бумтене на буци пръст върху ковчега на Дуков. Гмежта бързаше — да си отмъсти ли, да събуди големия художник ли?
Напразно — непомерното не заспива.
Информация за текста
© 2009 Велчо Милев
Източник: [[http://geom-bg.com/|Литературен свят]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12215]
Последна редакция: 2009-06-19 21:54:10
