влезе младият Каров, архитектът, и кимна към бутилката с коняк:
— В настроение сме, значи!
Дуков се прицели в него с кокалената си лула и попита в упор:
— Слушай, ти защо криеш, че големият търговец Сидеров те е молил да му посредничиш за мои картини?
— Защото не ме каниш на коняк и… за да не се главозамаеш — засмя се младежът.
— Маскара — отвърна се от него Дуков.
— Отвръщате се от един поканен на световния конгрес на архитектите, маестро! — съобщи новината, заради която беше дошъл Каров.
— Поканен, ти? — рече с ирония Дуков. — Сигурно ще реставрираш Авгиевите обори, иначе защо ще канят тебе.
— Познахте, маестро — засмя се добродушно Каров.
Но доброто настроение вече бе напуснало Дуков и той рече мрачно:
— Аз винаги познавам. Познавам, например, че е време да разчистя моите Авгиеви обори. — И той с мрачен поглед обходи ателието си. — На далечните ми роднини ще оставя няколко платна, за да имат нещо да се дърпат, иначе бързо ще ме забравят.
Землистият цвят на лицето му съвсем потъмня, върховете на пръстите на широките му ръце посиняха и той изръмжа към паравана:
— Одеало!
В ателието бе топло, но жената бързо притича и загъна нозете му с дебело, мъхнато одеяло. От това ли, или пристъпът сам попремина, но Дуков си възвърна иронията, оглеждайки всички с присмех: „Поставих ви натясно, а?… И не можете «бъкел» да ми речете, както искам така ще мра!“ След което се обърна към Каров и го попита:
— Кога е този твой конгрес?
— След месец — отвърна без настроение младежът.
— Добре… това е добре — измърмори Дуков и посочи вратата на ателието: — А сега, марш от тук, отивай да си гледаш работата!
Когато младежът излезе, Дуков измърмори друго:
— Талантливо момче, дано се опази, след мурабето ще има много работа за такива като него. Има да събират разполовени домове, села, градове… държави. Един разполовен свят ще им се наложи да събират, Никола!
Замълчаха. Заотпиваха от коняка. Но землистият цвят на лицето на Дуков не се промени, остана си потъмняло землист. Мълчанието им се протегна и кой знае докъде щеше да стигне, ако на вратата не бе се почукало. Дуков гневно погледна нататък: На тази врата не се чукаше, който имаше право да влиза — влизаше направо, останалите отминаваха! На второто предпазливо почукване кресна:
— Влизай! — Очевидно, за да може веднага да кресне обратното. Но на вратата се подаде Зорница и той й махна да се приближи. Младата жена идваше с някаква голяма тревога, изписана на богородичното й лице и в ясната синева на очите й. В ръцете си притискаше скицник, който веднага подаде на баща си:
— Тате, виж! — рече развълнувано.
Никола посегна, но ръката му, едва докоснала скицника, падна, като повлечена от неимоверна тежест. Така се оброни и главата му. Така се забиха в пода и очите му.
— Я!… — пресегна се към скицника Дуков. Взе го от безволевата и безсилна ръка на Никола и го вдигна пред очите си. Взира се дълго, присвивайки още присвитото си око и отваряйки по-широко отвореното. След което рязко изтръгна кокалената си лула от устата и попита също така рязко:
— Тя ли е?
„Тя“ — кимна Никола. И едва сега въздъхна с дълъг и дълбок издъх.
Ала Дуков не обърна никакво внимание на въздишката му, дори не я чу. В очите му пламтеше жив блясък, по скулите му изби руменина, ръцете му потръпваха от дълбоко вълнение. Така потръпнаха и устните му, когато изрече разчленено:
— Нах-х-ходка! — Изрече го, сякаш го изтръгна от дън-душата си. — Великолепно видяно, великолепно уловено и великолепно претворено — не разполовен, а разломен образ! И то образ на монахиня, който би трябвало да излъчва покой, примирение, смирение. Каква сурова истина в контраста — чертите на времето, не пощадили дори монахинята!
От скицника гледаше Николица. Непомерно хубавата Николица. Тя и не тя — непомерна хубост и непомерна белота в непомерно черна дреха; а светлосенките на бялото и черното нарязваха лицето, очите и душата чак на десетки трагични многоъгълници — разломно, на късове.
— Твоят внук вече е художник, Никола — рече с тъга Дуков. — И ще стане голям художник. Нали ме питаше, казвам ти сега.
Ръката му, вдигнала скицника, очевидно отмаляваше, потреперваше, а той гледаше и гледаше ненаситно. Сякаш в собственото си детство, или, може би… в бъдещето. Кой можеше да каже накъде гледат и какво виждат разновиждащите очи на Дуков?
— Къде са се видели? — попита сепнато Никола, замислен за своето си.
— Пред Светия синод — отвърна тихо Зорница. — Седяла отвън, на пейката. За няколко минути, докато игуменката излезе. Дума не са разменили. И не знае кого е нарисувал…
— … и кого е донесъл, кого е въвел в дома си! Ееех! — изпъшка Никола. — А мислех, че никога… Зад планини отпратих злото, в дом-крепост пазих жертвата му, а тя, самата жертва, с единствената си оцеляла ръка поведе и въведе злото в своя дом. Ееех!
Дуков бе отпуснал ръката си със скицника и гледаше Никола съчувствено. Когато срещна погледа му, Никола омрачня и рече с вдървени устни:
— Ще разкъсам тази рисунка, ще я изгоря! И пепелта й ще изгоря — повторно…
— Безсмислено, приятелю — поклати глава Дуков. — Тя вече е влязла в очите и в душата на художник, а те са прокълнати да съхранят всичко, което е влязло в тях.
— Какво да правя? Какво повече да направя?… — стисна юмруците си Никола.
— Нищо, приятелю, ти твоето направи. Както и аз — моето, и… какво? Светът си е свят, човеците — човеци: „Кого да виниш…!“ Най-добре е да кажеш истината на внука си, не се страхувай, казах ти веднъж, щом Бог го е дарил с дарба, дарил го е и със сила да носи дарбата си.
— Преди това, обаче, ще отида и ще говоря с… нея. За да е цяла поне истината, за да я знаят двете й половини.
— Иди, говори — рече вяло Дуков. Вдигна отново скицника пред очите си, погледа рисунката и го подаде на Зорница, казвайки с необичайна за него свенливост и смущение: — Днес ми се роди син, дъще, втори Дуков!
Нищо не бе се променило пред манастира: същите високи зидове, същата тежко обкована врата, същите вековни буки от двете й страни, и същите просяци в сянката им. С непроменен глас бълбукаше и потокът — глас на тишината, и със същия дъх на букова шума, билки и камък.
Раздал милостиня на просяците, Никола търпеливо чакаше игуменката. Тежката врата бе останала открехната и той виждаше част от манастирския двор, застлан с плочи, каменна чешма в дъното му, част от сградите, и малка църквица. Игуменката се появи от църквицата. Скръстила молитвено ръце, високата й, достолепна фигура бавно прекосяваше плочника. Излъчваше смирение и примирение пред всичко земно и пред всичко отвъдно. Спря на две крачки от Никола, вдигна очи към него и изрече глухо:
— Бог е милостив! Тази нощ Той повика при себе си сестра Мария. Свършиха земните й дни, земните й мъки и прегрешения. Отиде си опростена. Нека й простим и ние! — Игуменката се прекръсти и пак сключи молитвено ръце: — До утре ние, грешните нейни сестри, ще бдим и ще се молим за нея. Молете се и вие. Погребението ще се извърши утре, тук, в малкото манастирско гробище. Молете се, Бог ще бди над земната ви мъка!
Игуменката прекръсти Никола и бавно се отдалечи.
Навън нищо не бе се променило. Носеше тежка вест, а потокът си бълбукаше, просяците си седяха на
