от своя дял, дърворезбата, и се заемаше с изпълнението й. Беше спокойна и ведра и не криеше, че се радва на богатите поръчки, но много повече — на трескавата бодрост на баща си, на работливостта и предаността на младия Никола, на задружността на ръцете, очите и ума на тримата, и на здравето на децата си.
Новият дом на Никола стоеше здраво на здравите си темели, а всеки изминал ден го пълнеше с благодат. Всичко, което би могло да предизвика пукнатина в него, или да го разполови, изглеждаше завинаги отстранено. Беше дом-оазис в пренаселената с гмеж престолнина, в който трудът и благополучието излъчваха чистия дъх на благородна дървесина и чисти помисли. Е, някои от разпуснатите богати клиенти не скриваха похотливото си възхищение към Зорница, ала нейното неподправено равнодушие бързо ги охлаждаше, за да ги превърне след това в повод за непринуден присмех, с който разнообразяваха напрегнатия си труд в работилницата. Клиентите им бяха благодатна галерия от образи и за малкия Николчо, който пълнеше скицниците си с тях, наподобявайки ги поразително, макар и окарикатурени до неузнаваемост. Или именно поради това, извеждайки на преден план същинското, същественото в тях. Изглежда имаше в него нещо от присвитото око на Дуков, онова, с което големият художник проникваше надълбоко.
Ала самият Дуков продължаваше да отказва услугите на това свое проникващо око: нови платна не похващаше, недовършените си стояха недовършени, а от готовите продаваше само по едно-две през годината, с хитро-присмехулната уговорка „Последно!“ С една дума, продължаваше да си играе „игричката“ на криеница, разпалвайки апетити и криейки се от тези апетити. Продадените платна мигом поемаха пътя към Европа на все по-висока цена, за да вдигнат цената на следващите още по-нависоко. И апетитите, естествено!
„Игричката“ поглъщаше цялото му внимание и всичките му останали сили, затова пък го възнаграждаваше с удоволствието от играта. Само това удоволствие и чашката коняк променяха за малко землистия цвят на лицето му и палеха в разновиждащите му очи весели искрици:
— Така, така, мръсничета, тичайте подир Дуков, протривайте дебелите си кълки, иначе как ще вложите мръсните си пари в чисто изкуство! — кискаше се Дуков. Но веднага след това добавяше с горест: — Ето ти още една нелепица, създаденото за по-добрата част на човечеството се купува, опакова и пази с мръсните пари на злото. Необходимото за изкуството зло: Ела зло, че без тебе по-зло…! — въздъхваше мрачно Дуков.
— Е, не всички пари са мръсни — обаждаше се Никола.
— Да, но от нейде нататък и… до нейде. Началото на всички пари винаги крие някаква малка мръсотийка, а краят им — голяма. Парите, приятелю, са така заченати. А едно нещо каквото е в зачатието си, такова е и в края си. Само че в края си е умножено многократно. Гледай мене: проклет бях, превърнах се в заклет циник, направо мръсник!
— Няма да ти противоречим… — обаждаше се присмехулно зад паравана жената.
— Млък там, шът! — подвикваше й деспотично Дуков. Жената млъкваше, но дори мълчанието й изпълваше ателието с преданост. Тази жена, замисляше се Никола, бе последният модел на Дуков. Наистина ли бе открил в нея големият художник невъзможното стремление на човешката душа към слънцето, завинаги окована от тромавото си тяло на земята, или й го бе внушил впоследствие с платното си? Възможно, бе от най-силните платна на Дуков от последните му години, но дали само то обясняваше предаността й към капризите на стария мъдрец и грешник, или и някаква корист: „Кого да виниш — човеци…“
Докато Никола се размисляше, Дуков игриво почукваше предните си зъби с мундщука на кокалената си лула и си мърмореше напевно:
— Ала бала ница… пръстена паница! Накрая захапваше лулата и казваше:
— Точно това правя, приятелю, игралка-залъгалка. Само че не я правя, изсилих се, а я играя. Тя си е отдавна направена и начертана на земята, за всички, и всеки я играе по неговому. Докато „стъпи на черта“ и… фюит!
Веднъж точно в този момент жената подвикна откъм паравана:
— Файтонът!
— Ето — изхили се Дуков, — файтонът… катафалката — идват едно по едно, по реда си!
Но когато жената го облече и приготви за път и двамата с Никола го поведоха навън, подкрепяйки го от двете страни, старият художник отново затананика, без думи, игралката си:
— Хъ-хъ, хъ-хъ, хъ-хъ-хъ-ъ…
Останал сам в топлата лятна нощ, Никола изведнъж потръпна и спря, загледан подир отдалечаващия се файтон. Сякаш бе придружил Дуков до границата на абсолютния студ, която нямаше сили да прекрачи — нямаше силата на Дуков. Или не бе му дошъл редът за игралката-залъгалка на Дуков?
Светът наистина отиваше към война: и според вестниците, и според признака на Дуков…
Една вечер, когато Никола бе останал сам в работилницата, довършвайки една бърза поръчка, на вратата изникна старият Сидеров. Бе все така дебел, но отпуснато дебел, с отпуснати бузи и гуша, с отпуснато тяло. Единствени очетата му шареха живи и пъргави, каквито ги помнеше Никола.
Сидеров начаса разпери късите си ръце и се провикна:
— А бе, Никола, аз пък да не знам!
— Аз пък не знам какво не знаеш — охлади възторга му Никола.
Сидеров запремигва.
— Така де, така де, аз… като на стар познат, като… Е, да говорим направо.
„Най-добре“ — кимна Никола. И пак с кимване го покани да влезе. Сидеров отмина стола и седна върху купчината чамови дъски, близо до Никола.
— Убих се да тичам — рече. — Обиколил съм цялата столица. На какви ли не врати чуках, от министри до… проститутки, и все на камък. За да науча, накрая, че ти си бил най-големият приятел на Дуков — художника!
— Е, чак приятел — намръщи се Никола. — Пием си с него коняка веднъж-дваж в седмицата.
— Ха, че малко ли е това! — удиви се искрено Сидеров. — Какви хора искат само да го видят и не могат, а ти… Знаеш ли колко жени на големци пазят ръкавиците си като реликви, защото някога си, някъде си същият този Дуков ги е целунал?! А нашият Никола си пие коняка с него, страшен си! Ей…
— Разбрахме се: направо! — напомни му Никола.
— Верно — плесна оплешивялото си теме Сидеров. — Ама знаеш слабостта ми към тебе и сега, като научих… Спирам, карам направо, помня, че с тебе другояче не може. Ето какво: помогни ми да купя от този Дуков някоя и друга рисунчица, каква да е, или, ако искаш, купи ги от свое име, двойно ще ти платя!
— Няма да стане — попари го Никола.
— Тройно! Чет…
Никола вдигна очите си към Сидеров и четворната му цена изпуфтя като спукан балон. Той самият заприлича на спукан балон, смали се, отпусна се върху чамовите дъски и притихна. Никола го съжали.
— Първо — заобяснява му, — Дуков не продава. Второ, пием си коняка, но нито той продава моите мебели, нито аз неговите картини. И трето, за да ти стане ясно кой е Дуков, ако аз съм страшен, както казваш, при него съм пале. Ясно ли ти е сега?
— Чух бе-е, знам бе-е, Никола — приплака Сидеров. — Затуй съм тук, ти беше последната ми надежда. Като ми рекоха, че този Дуков признавал само тебе, рекох си… а то — край!
Сидеров разпери късите си ръце, но в следващия миг те сякаш сами паднаха, като отсечени.
— Има сбъркани хора в тоя свят — рече отчаяно.
— А може и светът да е сбъркан — поправи го Никола.
— Ами! Светът си е много харен, много харен си е той… Не светът, сбърканите хора са сбъркани — мърмореше Сидеров.
Изпъшка, вдигна се от чамовите дъски и тръгна към вратата на работилницата. Излезе, продължавайки да си мърмори. Забрави да каже дори едно „Довиждане!“.
Светът наистина отиваше към война.
Но същата вечер Дуков доста се посмя на нещастието на търговеца Сидеров. Точно тогава в ателието
