парцали! — След това вдигна миниатюрната чашка и кимна към Никола: — Наздраве!
— Наздраве — отвърна той. Но прозвуча като: „Здравето ти никакво го няма“.
— Карай… — замахна с празната чашка Дуков. Жестът му спря точно пред жената: — Налей, де, какво чакаш! Конякът е мой и аз съм си мой. Или защото си сменихме ролите, сега аз позирам! Но пък си и плащам, така че — наливай!
— Да бяхте вечеряли? — предложи жената.
Дуков се разгневи, кресна:
— Човек нито вечеря, нито обядва, нито закусва, той яде! А яде, защото е гладен, ясно?
„Ясно“, откимна му жената и като се завъртя на пета, разпервайки циганската си рокля, прибра се зад паравана.
— Чувам, станала къща за чудо и приказ? — обърна се Дуков към Никола.
— Стана — отвърна му Никола. — И, най-важното — цяла е, неразполовена.
Дуков се замисли. Прихвана кокалената си лула и започна да очуква с нея предните си зъби. Звукът наподобяваше зърната на броеницата на Кемерката. Когато тракна и последното зърно, Дуков рече:
— На разполовяването, приятелю, нищо не може да му се опре. Единствено орисаните, но те само събират разполовеното. А в твоя дом има и ще има такива.
Никола си спомни аристократичния дом на Дуков, богат и удобен, и попита:
— Защо не си седиш в хубавата къща, ами идваш в тоя зимник, поне през зимата?
От коняка землистият цвят на лицето на Дуков бе започнал да порозовява. Припламваха въгленчета и в очите му. Но всичко това бе някакъв нездрав отблясък от предишния Дуков. Подобен отблясък бе и развеселяването му, с което отговори на въпроса на Никола:
— Хе, не се ли сещаш защо идвам тук? Заради миризмите. Идвам, за да вдишвам собствените си миризми. Идвам, за да мириша себе си. В края на краищата, в самия край, всички ние го правим, щем не щем, друго не ни остава — седим или лежим и дишаме миризмите си. Чудесно занимание!
Дуков понечи пак да се засмее, но се заслуша в някакъв шум навън и подвикна към паравана:
— Хей, момиче, чувам тромбата на файтона! Виж… — След което се обърна към Никола: — Ще се прибирам, а ти идвай. Лека нощ!
Никола и жената излязоха заедно от ателието. Когато вратата зад тях се затвори, той я попита:
— Няма ли близки? Лекар…?
— Има някакъв племенник, развейпрах. А за лекар не дава и да се издума, нали го чуваш: „Човек живеел със себе си и умирал от себе си“! Да, файтонът е — кимна към улицата жената и се върна да приготви художника за път.
Резливият, вледеняващ ветрец бе стихнал, нощта — омекнала, и цялата беззвучно пърхаше от снежинки. Зимна нощ. Разстилаше бял саван дори над гипсово-мраморното гробище пред ателието на Дуков, пред „Работилницата на Твореца“.
И… над самия Творец.
От този ден нататък състоянието на Дуков ту се влошаваше, ту се подобряваше, но независимо от това един файтон всяка заран го докарваше в ателието му и го откарваше обратно късно вечерта.
— Бягам! — хихикаше с хитри пламъчета в разновиждащите си очи той. — Играя си… Нямаш представа — казваше на Никола, — какъв кеф е, какво удоволствие е да бягам и сам да крия от лешоядите собствените си тленни останки! Едва сега започвам да разбирам младите жени — малките им флиртове, малките им бягства, кокетството им… Че то било велика игра!
— Защо те преследват? — недоумяваше Никола. След което хвърляше предпазлив поглед към паравана и вадеше от джоба си поредната бутилка с коняк. Това също се бе превърнало в игра, ала жената на мига ги улавяше и мърмореше зад паравана:
— Дърти грешници…
— Защо ме преследват ли? — млясваше след първата глътка Дуков. А хитрите пламъчета в очите му пак се разгаряха, сякаш мислено преживяваше удоволствието от играта си. Едва след това обясняваше:
— Защото вече съм почти труп, приятелю — леш… Като моите герои в „Пред работилницата на Твореца“. А цената на един художник започва истински да расте именно от този миг нататък, когато започне да трупясва, вдига се още повече в деня на пълното му трупясване, и все повече от там нататък. Велик миг за търговците на картини, удар — да купуваш изгодно от полутруп, а след месец или година да продаваш със стократна печалба картините на един вече истински труп. За това ме преследват, тази е играта. Само че — и той смигваше, — аз съм намислил да ги поразигравам доста дълго. Че как иначе, удоволствието ми е двойно: хем се крия от лешоядите, хем от оная… с косата!
— Но твоите картини и сега се търсят, тук и в чужбина…? — учудваше се Никола.
— Да, но сега струват грош. Колкото струва един жив художник, а той не струва повече от залъка си. Цената му расте сетне и става толкова по-голяма, колкото той е по-мъртъв. Цената му е най-сигурната гаранция, че няма никакъв шанс да се вдигне от гроба, като надгробна плоча, върху която отливат все нови и нови — да тежат! Ха-ха-ха… — смееше се с истинско удоволствие Дуков.
След няколко мига, обаче, омрачняваше и казваше мрачно:
— Само зад тази игра да не стоеше и войната.
— Война ли? — трепваше Никола. Не бе чул от никого нищо подобно. А клиентите му, заможни и влиятелни хора, би трябвало първи да знаят.
— Война — потвърждаваше Дуков. — Усещам приближаването й по моите лешояди, те имат безпогрешен инстинкт за нея, както животните пред земетръс. Втурнат ли се търговците да влагат парите си в произведения на изкуството, чакай война! Защото произведенията на изкуството са най-сигурните банки, най-добрите капиталовложения с най-висок лихвен процент, когато капиталът трябва да се замрази. А той се замразява единствено в навечерието на големи превратности.
— Превратности… — повтаряше Никола. — Малко ли са им на хората превратностите в мирно време, та…?
Дуков кимваше разбиращо, но не спестяваше и останалото:
— Трагедията на този свят, приятелю — казваше, — не са самите превратности, а безсилието дори на превратностите да го променят към добро — подменят само едно зло с друго зло, едни злодеи с други злодеи.
Преди да изрече последното от останалото Дуков млъкваше, сякаш му предстоеше да изповядва дълбока лична болка, която трябваше да преглътне:
— А най-трагичното е, че милиони вярват в тези превратности и умират за тях, за да умрат после още толкова милиони… от същите тези превратности. Но така си върви тая човешка гмеж от край време — превратно! Вместо да наслагва, тя разрушава, и пак започва отначало. Сякаш гмежта е обладана от неизличимата лудост на първотворец, не просто творец, а първотворец — тя да сътвори всичко, днес. Лудост… лудост… лудост… — повтаряше дълго и все по-вгорчивено Дуков.
Така превали зимата.
След разходите около новата къща Никола се почувства почти така необходим, както на времето, след вземането на малкия Николчо от Дома за сираци. Мрачната му затвореност изчезна, а енергията му сякаш се удесетори и той не отказваше нито една поръчка. А поръчките валяха една през друга, архитектът Каров препоръчваше на своите клиенти майстор Никола — той да изпълни мебелите и дърворезбата в новите домове на богатите столичани!
Никола приемаше изгодата от това сътрудничество, след като самият архитект Каров никога повече не разтревожи дома му с присъствието си. Верно, скиците му с интериора на сградите бяха постоянно пред очите им, по тях изработваха мебелите и дърворезбата, но те бяха само скици. Зорница спокойно вземаше
