— „Свята, сговорна тишина“ я нарекох — отвърна Дуков. — Но сега по ми харесва „Светая светих“. В тези две думи се съдържат и светостта, и тишината, и избягват опасното афиширане на сговорността, която е винаги съмнителна категория. Абсолютна сговорност няма.
„Така е…“ — потвърди с продължително кимане Никола.
Дуков го наблюдаваше с проницателните си, различно-виждащи очи. Накрая реши да върне приятеля си към въпроса, за който бе дошъл:
— Та?… — рече той.
Никола разбра въпроса на Дуков, но му бяха необходими няколко мига, докато излезе от платното и от състоянието си — от мястото, където светлинният сноп почти се стопяваше и попиваше в чернилката на отвъдното, на вечния фон… На абсолютната самота.
— Мисля да строя — рече. — Искам да оставя нов дом на младите, но да не е безлична каменна кутия с два забучени отгоре й комина. Посъветвай ме как да го направя, насочи ме към архитект, който…
— Ясно — спря го Дуков, — искаш дом, най-простото и най-трудно нещо! Разбирам… разбирам те и още сега ти подсказвам, че в този твой дом трябва да има място за двама самотници: за тебе — приземието, за внука ти таванския етаж, ателие! А архитект ще ти намеря.
— Сериозно ли мислиш, че ще му потрябва ателие? — попита хем с надежда, хем с тревога Никола.
— Натам върви — отвърна Дуков. Никола се замисли и замислено изрече:
— Благодаря…
— За орис не се благодари — няма на кого. Тя се носи! — Кокалената му лула сякаш изпука между зъбите му.
В края на лятото Никола започна строежа на новата къща.
Архитектът, който Дуков му препоръча, се оказа амбициозен и способен младеж. Негов олтар бе възрожденския български дом, обогатен с най-доброто от съвременния стил в архитектурата: и той се опитваше да събере разполовеното в своето изкуство! Още един…
Когато донесе готовия проект, с приложена към него цветна рисунка на къщата, спря пред работилницата и преди да разгърне рулото шумоляща хартия, рече на Никола:
— Държа да използвате материалите, които съм посочил! — Каза го настоятелно, но изведнъж се смути и продължи смутено: — Моля ви, сам знаете, материалът е душата. Освен това, вашият дом ще бъде визитната ми картичка в столицата и много държа на него, до сега съм строил само в провинцията. Постарал съм се да събера в него възрожденския дух и съвременното рационално мислене. Ето, вижте!
И той сръчно, но припряно разгърна рулото хартия. Очите му горяха, дългите му пръсти леко потрепваха, от което и хартията потрепваше, сякаш и тя се вълнуваше.
Зорница и младият Никола също бяха излезли от работилницата и любопитно заничаха към разгъващото се руло. Когато то се разстла върху масата и младежът затисна двата му края и се отдръпна, цветната рисунка прикова очите на всички.
Зорница ахна:
— Нима ще е такава?… — възкликна. И след дълги, дълги мигове на мълчалива възхита, вдигна сиянието на сините си очи към лицето на младежа.
Той пламна. Освен всичко останало, той бе запленен от непомерната и заедно с това естествена хубост на младата жена, която го бе поразила още при огледа на мястото на бъдещия строеж и, дълбоко в себе си, всъщност бе проектирал дом само за нея, дом, в който поне да я наподоби!
— Дори ще бъде по-хубав, госпожо — изрече смутено младежът. — С вас… искам да кажа с вашата дърворезба, интериорът ще бъде далече по-хубав и одухотворен от външния изглед на къщата.
Нещо в Никола, внезапно и дълбоко, приболя. Той ли не познаваше мига на всеобсебващото желание да наподобиш, нещо повече, да постигнеш непомерното! И заедно с болката в душата му тракна едно от зърната на броеницата на Кемерката: „Колкото по-малко очи пришпорват една непомерна хубост, толкова по-добре — за нея по-добре, и за света по-добре!…“
Докато младият Никола все още заничаше в цветната рисунка, а Зорница се бе извърнала, смутена от пламтящия поглед на архитекта, той остана така възхитен от чистия й профил, че притвори очи. Но не за да се защити и не за да се скрие, дългите му мигли се спуснаха, по-скоро, обсебващо този непомерно чист профил: леко изпъкналото чело под златистите къдрици, политналите вежди, топлата синева на очите, устните, овалът, грациозната шия и, особено, пулсиращата артерийка в сянката на нежната ключица, която сякаш предопределяше всичко останало. На младежа му се струваше, че само тази малка артерийка да бе видял, би отгатнал и пресъздал младата жена от върха на косите до стройните й, боси нозе; дори длетото в ръката й би отгатнал, длетото, чийто наточен и блестящ резец той усещаше дълбоко в душата си…
„Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!“ — рече си Никола думите на старата Кемерка. Но предишното приболяване се обади повторно и с двойна сила. Припомни си възхищението на Зорница от цветната рисунка, събудила интереса й към младежа, неговия ответен, пламенен и пришпорващ поглед, и Никола потъмня.
— Елате да си уредим сметките! — каза той хладно.
Младежът се сепна, смути се, но го последва. Имаше нещо властно и непоклатимо в мрачната хладина на този човек, и нещо проникващо в тежките му очи, което покоряваше. Но след разплащането младежът набра смелост и каза:
— Ако не възразявате, ще наминавам често. Точното изпълнение на проекта ме интересува много, обясних ви…
Тежкият поглед на Никола го спря. Не бе онзи притискащ и прогонващ поглед, а поглед преграда, стена, който така се възправи пред младежа, че той почувства непристъпността му — и непристъпността към всичко зад тази стена!…
Затова пък думите на стареца го отпратиха при Дуков:
— Това е ваше право, но… — натежаха още повече очите на Никола — съветвам ви да поговорите с Дуков! Той еднакво познава и нас, и вас, и, сигурен съм, ще ви даде най-добрия съвет. Довиждане!
След час — след като Дуков бе разказал всичко, което знаеше, за своите приятели, и всичко, за което се досещаше — младежът все още седеше превит, блед и изгърбен. Пред очите му, бе недовършената „Светая светих“, която продължаваше разказа на художника с отчайващата си близост и с отчайващата си недостъпност.
— Жестокостта на късните срещи… — промълви младежът.
— Хайде, хайде — размърда кокалената си лула Дуков, — в този свят има къде по-големи жестокости!
— Но и тя, не се лъжа, би казала същото — простена младежът. — Не: каза го… казва го… — избъбри, омагьосан от пулсиращата и на платното малка артерийка в нежната сянка на ключицата на жената, приведена над резеца и фината дърворезба.
— Естествено, и тя носи дарба, дарбата на баща си — каза равно Дуков. — И тъкмо ще има какво да вдълбава по пътя си към непомерното. Както и ти, млади момко! Нас ни мами непостигнатото, непостижимото. Работи!
Без да подозира, накрая, Дуков изрече съвета на Кемерката.
Преди да си отиде, младежът, пак обсебващо спусна дългите си мигли и пред картината.
— Великолепна е, маестро! — рече тихо.
Дуков се засмя:
— Но ти не вземай само първия план, драги, вземи и разполовения свят в ръцете и по лицето на стареца. В него е силната и зла орис на художника — твоята.
— Самотник.
— А какво друго? Но и какво повече! — погледна го строго Дуков.
Но строгостта на големия художник бе напразна. Младежът съумяваше да си подари, макар и дискретно, мигове около дома на Никола. Денем тези мигове бяха по-кратки и по-тревожни, ала във вечерите си позволяваше разточително дълги минути. И понеже с напредването на строежа на новата къща растеше и любопитството на случайни минувачи или съседи, присъствието му не правеше впечатление. Спираше в
