— Не знае, не исках да го тревожа. И баба Магда не знае.
— Искам тя да остане, тате — рече умолително Зорница. В молбата й прозираше признателност към старата жена и потребност от присъствието й в дома.
— Ще остане — успокои я Никола. — Тя и занапред ще ни е нужна, както и ние на нея — сама душа е.
Магда хлъцна, когато видя двете каруци, пълни с багаж и покъщнина, да влизат в малкото дворче. Подпухналите й очи запримигваха, късите й ръце се засуетиха около пълното й тяло и тя само повтаряше:
— Най-сетне… Най-сетне… Най-сетне!
— Сполай ти, бабо! — докосна я забързано, но с признателност Зорница и хлътна в къщата.
— Сполай ти! — последва я нетърпеливо и младият Никола, сподирил Зорница.
Нека бързат, нека вървят, щяха да намерят първородния си син здрав, сит и чисто облечен, улисан както обикновено с поредната си рисунка върху масичката! Нека са сами в тази първа среща…
Никола се дотътри до Магда с последни сили. На душата му бе леко и празнично, а тялото му сякаш бе покосено.
— Хем хубав, хем тежък ден, Магдо — рече. — Свърши… днес свърших последната си и най-важна работа на тоя свят.
— Не си — рече, след като помълча Магда, — ти имаш още работа, още много работа, Никола. Виж, аз моята я свърших тук. Но съм ти благодарна, Никола, плати ми щедро, спастрих нещичко и няма да доживея старините си на улицата.
— Така ли! — сепна се Никола. — А ние се надявахме да останеш. По пътя за насам тъкмо туй си говорехме със Зорница.
— Ами! — хлъцна този път Магда така, че се задави и закашля.
Кашли дълго, след което пребърса насълзените си очи и рече насилено сърдито и разпоредително:
— Какво стоиш, влизай, гладен си… гладни сте всички, а аз се помайвам тук с тебе, хайде!
Но и двамата се заслушаха в гласовете идващи от къщата, различни гласове, а гласове на един дом. Останаха да им се наслушат.
С идването на младите работата на Никола препусна като с троен впряг.
Добри едва смогваше да доставя благородните дървесни видове, а когато откарваше готовите мебели на заможните клиенти, застилаше каруците си с меки черги и караше товарачите да ги пренасят и внасят с голи и чисти ръце — никакви въжета, никакви ръждиви куки!
— Не видите ли — поучаваше ги, — майсторът е стигнал до душата на дървото, една душа му е оставил само, и вие да посегнете на нея с мръсни ръце, с въжета или ръждиви куки!
Никола наистина се бе домогнал до душата на дървото и тънко я разполовяваше, наподобявайки душата на времето и собствената си душа. Какво ли не събираше и какво ли не противопоставяше в дървото Никола: и форма, и цвят, и резба, но най-вече душата му, изплетена от най-тънките жилки на дървесината, от най-нежните й тонове, от мириса й дори!
Една привечер Дуков влезе в работилницата по обичайния си необичаен начин, пъхнал юмруци в широките джобове на широкия си панталон, с едно присвито и едно широко отворено око, и кокалестата си лула, разбира се.
— Помози Бог! — поздрави разсеяно художникът.
На ответните кимвания на тримата не обърна никакво внимание, ала разновиждащите му очи се спряха на всеки от тях поотделно, проницателно: Никола тъкмо успоредяваше дървесните жилки на две огладени дъски, докато младият Никола оглаждаше трета, а Зорница плетеше най-фина резба, сякаш с дъха си.
— Свята тишина — промърмори на себе си Дуков.
— Какво те води насам, маестро? — попита го Никола.
— Нищо — отвърна Дуков. Но след кратко колебание добави: — Нищо… наминах, но ще наминавам често. Няма да ви досаждам, нали? — В простудения му глас се прокрадна тъга, която попи и в мърморенето му, с което напусна работилницата: — Тишина… с дъх на сговорен труд и душа на дърво. Четириизмерна тишина…
— Съседът нещо е тъжен — отбеляза Зорница. — Такъв голям художник, слава, пари, уважение…?
— И самота — добави Никола.
— Самота? — удиви се Зорница. — При тази навалица около него. Днес за първи път го виждам сам.
— Тази е най-страшната самота, дъще — рече замислен Никола. — Гледаш го, заобиколен от хора, а той е сам — далече пред тях, дълбоко под тях, или високо над тях… Понеже никой не може да го следва. — Никола изрече замислен всичко това и остана замислен.
Зорница и младият Никола се спогледаха. След първите дни и месеци на радостно оживление у баща им, той отново бе завладян от предишната си мрачна затвореност. От нея го изтръгваше само работата, многото и особено сложна работа, и скицника на малкия Николчо. Но, накрая, той винаги въздишаше над поредната рисунка на малчугана:
— Самотник ще бъде и той…
Зорница отново погледна мъжа си, преди да рече на баща си:
— Татко, утре е неделя, защо не отидеш към манастира. Или да идем всички…? — предложи предпазливо.
Той й отвърна мълком, омрачнял още повече. След което се надигна и кимна към настъпващия здрач навън:
— Стига за днес, прибирайте се. Аз ще се поразтъпча малко.
Неговите разходки стигаха само до ателието на Дуков. Нямаше никакво значение дали художникът е там, или не. Достатъчно му бе да повърви сам, да поседи сам, да се вслуша сякаш в самотата си. А когато случеше на Дуков, мълчаха заедно. Припознал в Никола не само талант, но и сродна душа, Дуков му бе предложил ключ от ателието си. Не знаеше и не питаше за подробностите на човешката му драма, но безпогрешно разпозна раните и белезите от нея. Затова му предложи собствения си затвор-лечебница — ателието, където едната разполовена човешка душа се оглеждаше в разполовения свят и разполовеното време, въобще.
Веднъж Дуков му рече:
— Казват, че по всяко време си имало избраници — вятър! Не избраници, а прокълнати. Прокълнати да носят в душата си всичките рани на времето, в бедната си душа, и непрекъснато да ги човъркат, човъркат… та все да кървят и болят, и никога да не зарастват. Тези са избраниците.
— Мисля за внука си — въздъхна Никола.
— Не го мисли, Бог го е премислил: ще има и радост, ще има и мъка, само че в повече, много в повече от другите, щом го е облажил с дар! Защото дарът Божи е в корена и останалото е според корена: дъбът ще премаже всеки друг корен, но на корена си не тежи, нали?
Никола кимна разбиращо, но само разбиращо, тревогата и болката останаха на лицето му.
Тази вечер Дуков не бе в ателието си. Никола отключи и отвори вратата му, но не влезе. Сумракът в него, тишината и проблясващите неясно платна му напомняха одаята в непомерно хубавия му дом на село, разпятията и коленичилата Николица пред тях.
Зорница напразно го подсещаше да иде към манастира, не бе тази причината за мрачната му затвореност напоследък, друго… Веднъж бе опитал, склонил бе пред молбите на дъщеря си, ала на вратата на манастира го посрещна благочестивата стара игуменка и го отпрати решително, макар и със съчувствие:
— Сестра Мария няма нужда от нищо — рече. — Раздай, каквото носиш, на бедните и болните! — И тя кимна към десетината просяци, насядали направо на земята от двете страни на манастирската врата.
Друго… друго правеше Никола мрачен и затворен. И в това „друго“ се съдържаха две негови големи
