корен!… Дето жилите му бяха най-дълбоки и най-здрави, а върхът му вдигаше очите на всички към непомерната хубост, и към непомерните усилия на Никола да я постигне, да я наподоби.
Неколцина мъже и жени помагаха при товаренето на багажа, ала мнозинството стоеше смълчано и гледаше.
Никола и внукът на Кемерката се бяха отделили до работилницата и си говореха нещо. По-право, говореше Никола, а внукът й кимаше. Тя спря до тях и чу Никола да казва:
— Работилницата и всичко в нея оставям на тебе. Пари сега не ти искам, нито сетне ще ти ги искам наведнъж — работи, спастряй и, на вноски, за десетина години все ще я изплатиш.
Никола изведнъж млъкна, срещнал грейналите очи на младо и непомерно хубаво момиче, което слушаше думите му с не по-малко внимание от внука на Кемерката.
— Много по-рано ще се наплатиш… — рече той тихо и с тъжна усмивка, която накара Кемерката така да стисне броеницата в шепата си, че зърната изхрущяха.
Никола отклони очите си към този звук, след това взе същата тази ръка на Кемерката, с всичките зърна на броеницата в нея, с всичките помисли и промисли, и я целуна.
— Сполай ти…! — рече със същата тъжна усмивка.
Но още преди да се доизрече, преди да се изправи и преди тъжната усмивка да се стопи на лицето му, младото и непомерно хубаво момиче грабна неговата ръка и я целуна.
— Сполай на тебе, чичо Никола! — изрече хем пламенно, хем засрамено и побягна.
Внукът на Кемерката се разсмя високо и щастливо подире й.
— Щом майсторът си има подобна хубост, селото ще има добър майстор! — Никола стисна ръката на внука на Кемерката и отиде да нагледа товаренето на багажа.
Когато двете каруци побраха всичко, подредено и овързано, когато бе привършило и сбогуването с всички, към Кемерката приближи Николица.
— Отивам в манастир, майко, благослови ме! — рече тихо. А почернената й, непомерно моминска фигура, както и непомерно обледенените й очи, не казваха нищо повече. Като зърното на броеницата…
„Сигурно така трябва!“ — прекръсти я Кемерката.
Селото се повлече подир двете каруци, като жилите на изтръгвано от земята дърво. Ала и като тях се протегна, проточи се и някои от тези жилки взеха да се късат — да спират. На билото на хълма спряха, скъсаха се и последните, и започнаха да се извръщат глави ту подир двете отдалечаващи се каруци, ту към селото. Когато каруците съвсем се изгубиха от очите им, извърнаха се към селото и се загледаха в Кемерката, която бе спряла първа, в самата му окрайнина, и сега, връщайки се, изчезваше между къщята.
— И Кемерката си отива… — рече някой.
Всички спряха. Какво е едно село без Кемерка в него, само хубост и майстор не стигат, щом няма кой да рече: „Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!…“
И както бяха спрели, замислени и с наведени глави, не видяха жената, която се приведе над пътя и вдигна от прахта изпуснатата от Кемерката броеница. Сетне щяха да я видят…
На тоя свят нищо няма свършек. Нито мерното, нито непомерното — може да се късат, но се и навързват — свят!…
Двете каруци спряха зад железопътната гара на престолния град. Николица бе пожелала тук да се разделят. Тук да й спазари Никола файтон, който да я откара в манастира. Зорница се опита да я убеди да поостане поне ден при тях, или поне само да види новия им дом, но майка й бе непреклонна:
— Моят дом е друг — рече. Взе малката си бохча от каруцата и тръгна към файтона, който Никола вече бе спазарил и платил.
Николица се покачи във файтона вдървено, вдървено седна и остана вдървена, вперила очи право пред нея си. Не погледна нито встрани, нито към тях се обърна. Такава я отнесе файтона.
— Като че не е тя — промълви Зорница. — Ние не можахме, дано Бог й помогне!
— Никой не може й помогна! — рече неочаквано сурово баща й. Рече го с нещо недоизречено, ала като присъда. Зорница трепна и отправи към баща си очи, пълни с уплаха?
Да, Никола бе решил Зорница тук да научи непомерната истина, непомерна откъм зло и добро! Тук, а не в новия си дом, за там трябва да остане само доброто.
Младият Никола усети намеренията на тъста си и се изправи до Зорница, от другата страна на каруцата. От отсамната й страна се изправи баща й. Но не вдигна очи към нея, а първо огледа багажа, който я подпираше отзад, сетне младия Никола от другата й страна, и детето, заспало в скута й. То щеше да я подпре и възпре в най-страшния миг, когато Никола изречеше непомерната истина.
— Защо никой не може й помогна? — попита младата Зорница. А уплахата в очите й питаше още и още: „Защо мълчите и двамата, защо сте такива, защо стоите като истукани, защо…? Какво има?“
— Защо…? — промълви и се приведе към баща си.
— Ще ти кажа — въздъхна Никола. — Но ти… внимавай, ще притиснеш детето, заспало е, пази го! — Като се увери, че детето е не само в ръцете й, но и в мислите й, продължи: — Много е тежко за казване и дваж по-тежко за слушане, ала вече трябва да го знаеш. Досега бе грях на майка ти, ще стане и наш грях, ако още мълчим. Не, не е зло туй, дето ще го чуеш сега! Злото е сторено от майка ти при раждането на първото ти дете, сега го поправяме — злото поправяме, в добро! И пак ще те заболи много, знам, но и много ще те зарадва. Събери силите си и за едното и за другото, и… дръж здраво детето, пази го. Чуваш ли, майка си… майка си… майка си…!
През всеки две думи напомняше на Зорница, че е майка, през всеки две думи сочеше детето в скута й, през всеки две думи преглъщаше своята и нейната болка — през всичките думи я крепеше с ръката си, с очите си, с дъха си… Напразно!
Последната дума, която едва не бе повалила и него, прекърши Зорница.
— Боже… — прекърши се тя върху детето в скута й, бяла като платно.
Двамата мъже мигом я вдигнаха, разтърсиха я, но не те, а писъкът на детето я изтръгна от дълбокия й безсвяст. В първия миг се отдръпна от него като от въглен, но на секундата го грабна, притисна го о пазвата си и го залюля. Люлееше го със сухи очи, люлееше се тя, цялата, люлееше каруцата, като че се опитваше да я прекатури — да прекатури целия този свят, или да го изправи на нозете му!
Баща й и младият Никола напразно се силеха да я спрат, напразно бъбреха объркани:
— Чувай, детето…! Виж детето! Опомни се…
Тя сама, изведнъж се спря, и тогава от очите й бликнаха сълзи. Заизвираха едри и тежки, парещи, и не спираха, не спираха… Детето пак бе заспало и спеше спокойно на пазвата й, а сълзите й падаха и шушнеха в личицето на спящото дете:
— Да вървим, миличко, при… батко ти.
Едва сега светът около тях оживя. Чу се локомотивна свирка, изгромоли влак, кон изцвили, човешки гласове, смях и шум от потеглящи файтони изведнъж нахлуха в съзнанието на тримата. Зорница учудено огледа тази разнолика гмеж, но се сепна и рече на баща си:
— Да вървим, тате! Искам час по-скоро да съм там, при него…
Потеглиха.
Седнал до дъщеря си, Никола подръпваше поводите на коня, но повече бе зает да разказва и описва — да разкаже и опише всичко, та Зорница да го има в очите си и сърцето си от сега: домът за сираци, баба Магда, къщата, работилницата и най-вече малкият Николчо, с чудната му дарба да рисува! Отвори дума и за художника Дуков, и за мебелите-уникати, които сега работеше.
— Като сме заедно, работата ще потръгне още по-спорно — рече Никола. — Работа има за всички, и за тебе, дърворезбата плаче за женски ръце, ще те науча. Нали помниш какво казваше Кемерката: „Работи! Седиш ли и злото седи в тебе.“
— А детето?… — все подпитваше и подпитваше Зорница.
— Казах ти, детето е здраво, ще се зарадва. То отдавна знае, че майка му и баща му са на село и някой ден ще си дойдат.
— Но не знае, че точно днес…
