Един ден, когато пролетта се бе укрепила и времето се затопли, та се протегнаха ясни, меки и слънчеви дни, той рече на Магда:
— Няма да ме има около седмица.
„Знам!“ — кимна тя. Но не знаеше, не за балкана за дървен материал се стягаше този път Никола, а за село. Беше му дошло времето, всякак и на всичко: внучката му е на годинка, Зорница вече е стъпила на стъпката си, тук той има къде и с какво да ги посрещне, а мебелите-уникати обещаваха добри пари, но му бяха необходими и ръцете на младия Никола, и… най-важното, време бе домът да се събере. А Николица, както реши…
Знаеше какво му предстои, но знаеше, че е последното — да каже истината на младите и да ги събере с първородния им син. Само че това не можеше да стане на село, а единствено тук, в непознатата и неизброима гмеж на престолнината, гмеж, в която преди две години сам се заричаше никога да не нагазва, а сега в нея трябваше да нагазят децата му и внуците му. Нямаше друг избор, гмежта хем скриваше, хем добре плащаше занаята му. Ето, след библиотечния шкаф Дуков поиска маса, столове, диван — все орех, все скъпи и прескъпи. И веднага заваляха поръчки. Парвенютата на престолнината, които кокетираха с името на големия художник, не можеха да се лишат от обзавеждане „а ла Дуков!“. А за Никола се заговори: „самобитен талант… Дуков на интериора… Уникатите му чудесно пасват на платната на Маестрото!“ Никола подозираше, че това е подшушнато и внушено от самия Дуков, но художникът нито потвърди, нито отрече:
— Еснафът си е еснаф, друже — рече презрително, — дори просветеният еснаф преглъща по-лесно вещите, отколкото изкуството. Но за нас това няма значение, за нас по-важно е да постигнем изкуство и да останем в него, за да ни познаят и след години, за да познаят времето ни. Ние, помни Никола, не работим за днешните, от днешните само живеем!…
— Пари имаш ли, ще ти стигнат ли? — попита той Магда на тръгване.
— Хъ!… — изненада се тя: „Кога тази къща е оставала без пари?“.
Никола кимна и излезе. Други заръки на Магда не й трябваха, тя бдеше над малкия Николчо със строгата ревност на стара жена, запълнила по някакво чудо самотата си в края на своя живот, когато нито бе очаквала, нито се бе надявала.
Неколцината му съселяни го посрещнаха на пазара с радост и му предложиха сам да си избере с кого да пътува:
— Каруците ни са все твоя направа, избирай!
Избра си за спътник най-мълчаливия старец на селото, който през целия си живот, кажи-речи, бе изрекъл само следните думи: „Човек ли е, какво ще ми го хвалиш! Хвали животното, че и зло да е, и добро да е, няма да те излъже!“. Друга дума, комай, никой не помнеше да е изрекъл.
И сега, през целия дълъг път до селото, не изрече. Старецът седна отпред на каруцата, Никола седна отзад, гърбом един към друг, и сякаш преградиха каруцата със зид — на две, всеки в своята половина, всеки със своята посока…
Каруцата на стареца бе последна и до Никола стигаха подвикванията на останалите му съселяни, които разговаряха на висок глас, за да се чуват от каруца на каруца, но гласовете им се оттичаха покрай него, както пътят под него. Навремени, обаче, някоя дума се отриваше о него и той се заглеждаше в нея, замисляше се, като тая, например, че престолнината е дълбока мътна вода, която, ако се избистрела някой ден, кой знае какво щяло да се провиди!
Да се провиди ли — пак няма да се провиди всичко, защото много нещо ще остане скрито дълбоко под утайката, както и високо над избистреното. Не е толкова просто: утаено — избистрено! Самият Дуков, но повече картините на Дуков, научиха Никола, че и в най-гнусната утайка има чиста вода, както в най- избистрената има частици гнусотия. Но съселяните му не бяха виждали онзи бракуван свят пред работилницата на Твореца, свят от камъни и жива плът, в който фалуси от камък проникваха, разкъсвайки плътта, за да се възпроизвеждат в нови камъни и в нова, уязвима плът; не бяха виждали и онази купчина месо, стоварила се и стъпила на сянката си, източена и оребрена от усилие да стигне светлината — порив на падението и падение на порива едновременно, трагично разполовена и трагично цялостна…
Старата крайпътна акация за миг привлече вниманието му: още се държеше, опънатите й до скъсване жили все още се опитваха да съшият двата бряга на пукнатината на свлачището — все още се бореше за двете млади издънки. Докога ли ще издържи? — изпроводи я с горчив, съчувствен поглед Никола.
После тъмното на вечерта припадна изведнъж и скри всичко. Припламваха само смълчаните цигари на съселяните му. Навремени кон изпръхтяваше, копито изчаткваше о камък, изтръгвайки мимолетни синкави искри, и нощта отново се затваряше, като тъмна вода, над мимолетните шумове и искри. Пътят и той се изгуби, потъна в нощта, налучкван и следван единствено от инстинкта на животните.
Потънало в сянката на нощта ги посрещна и селото. Заспало. Будуваха само няколко прозореца, като живи въглени в погаснало огнище, в един от които Никола отдалече разпозна непомерно хубавия си дом.
— Благодаря! — рече на мълчаливия си спътник и скочи от каруцата, ала старецът отвърна: „Човек ли е, какво ще ми го хвалиш…“
Странна нерешителност спря Никола пред пътната врата на собствения му дом. Светлината от прозореца се разстилаше по плочника под асмата и хем го теглеше, хем го плашеше. В края на плочника бе широкото стълбище, на което преди година и нещо, сред зимната виявица, изрече в гърба на жена си онези думи, които сега трябваше да изрече в очите на младите. Онези страшни думи, които едва не повалиха него, самия, когато Кокалестата ги изрече на пазара в престолнината. Как да ги изрече той сега, та ударът да не повали младите? Болката нямаше как да им спести, самата истина е болка, но как и с какви думи да отмери удара — как? „Ех, жено, жено!“
Откъм къщата долетя приглушения, но хубав смях на Зорница, последван от мъжкия смях на младия Никола. Миг след това в този смях се вплете радостен детски крясък. Не чу само смеха на Николица, но и не очакваше да го чуе…
Най-сетне се реши, стъпи на плочника и тръгна към къщата. По стълбището нарочно се заизкачва шумно и шумно отвори входната врата. Гласовете на младите секнаха, смълчаха се. Когато влезе при тях, Зорница възкликна:
— Тате!
Младият Никола пристъпи и му подаде ръка. А Зорница рече смутено:
— Мама още не се е върнала…
— Откъде не се е върнала? — попита той.
— От… Тя… — смути се още повече дъщеря му. — Тя… напоследък, се промени много. Всяка сутрин и вечер ходи на църква, стои до късно. Кемерката как не й говори, и ние, но… Иначе е здрава! — побърза да добави Зорница.
По непомерно хубавото й лице, издължено и меко, осветено от материнството, се гонеха смут, тревога и виновност. Тя цялата бе непомерно хубава, с чиста, сякаш прозрачна хубост, но както се бе извърнала в тревожния си смут, най-силно поразяваше нежната й шия, в сянката на която, току над крехката ключица, пулсираше малка, трогателно беззащитна артерийка.
Младият Никола също бе навел виновно глава.
Единствена внучката му, уловила се за въжетата на люлката и поповдигнала се в безстрашното си любопитство, го гледаше открито и закачливо. Непознаваща болка и грубост, внучката му посрещаше и него, непознатия, с пълна доверчивост. А онова, живо погребаното, за което жена му дори раздаде за „Бог да прости“ на третините му, бе познало болката още при раждането си, и безмерната грубост на света, и цял живот щеше да я носи в безжизнената си ръка и в душата си!
Той се извърна и се наведе над торбата, която бе пуснал на пода. В нея скри и очите си, и въздишката си, и от нея заизважда подаръците за детето — дрънкулки разни, кукли… Подаде ги на Зорница и, укрепил гласа си, рече й:
— В торбата има и дрешки. И за вас…
Но Зорница, първо, се втурна да окачва по въжетата на люлката лъскавата и тракаща шарения, от която очите на детето заискриха, а то радостно закрещя.
