— Ох, на мама! — надвеси се над него Зорница. Младият Никола също се наведе от другата му страна.
Деца! — гледаше ги с радост и мъка Никола. Дано Бог им даде сили да понесат и възкръсналото си първомайчинство и първобащинство — възкръсването на първородния им син!
Тях гледаше, а странна умора и безсилие го заливаха. Лицето му, раменете и ръцете му натежаваха и се свличаха мимо волята му. Такъв го съгледа в един миг младият Никола и свенливо докосна Зорница:
— Дядо е уморен!
— Уф, прощавай, тате! — сепна се засрамена Зорница. — Сега ще ти сложа да хапнеш и си лягай.
— Не съм гладен — спря я той. — Но наистина се поизморих, път дълъг…
Сега той спря. Спря го появилата се на вратата Николица.
Черна кърпа стегнато обрамчваше изстиналата белота на лицето й. Изстинало гледаха и очите й, но не излъчваха хлад, а изстинали в себе си, за себе си… Единственото, което се излъчваше от нея, бе нещо далечно, отвъдно, неземно сякаш.
— Дошъл си си — рече и с отвъден глас тя. — Вечеря ли?
Младите бяха навели глави, сякаш жена му бе жив укор към тях. Стори му се, че в стаята повя хлад. Дори детето утихна. Затова преди малко се радваха така! — помисли Никола. — В този дом, изглежда, радостта влиза, когато жена му излезе от него.
— Уморен съм — повтори той. — Утре ще се повидим и разговорим повече.
Николица, както се бе спряла на прага, изви се и мълком тръгна към тяхната одая. „Тяхната!…“ Сякаш не година, а безброй години бяха отчуждили тази одая от тях — от него, ала за пред младите, последва жена си.
Одаята повторно го увери, че бяха изминали безброй години — не я позна! Бе превърната в олтар, параклис, в килия на отшелник, тънеща в сумрака на мъждукаща свещ и дъх на тамян. Пламъчето на свещта изтръгваше само ликовете на разпятия и икони, плуващи сякаш около него.
Но тъмният силует на Николица, макар да се очертаваше едва-едва в сумрака на стаята, изглеждаше кощунствено момински, греховно момински сред този отвъден сумрак и дъх. Доловила сякаш това, тя побърза да коленичи на постелята под разпятията на иконите, сключи ръце и потъна в молитва. Ръцете, лицето и босите й ходила, които се подаваха изпод тъмната й дреха, напомняха гипсовите отломъци в картината на Дуков. В далечния, най-тъмен ъгъл на одаята общото им легло изглеждаше непокътнато и непокътвано от онзи страшен ден, в който той научи от Кокалестата непомерната вина на жена си.
Той най-сетне прекрачи прага на одаята и притвори вратата й зад себе си. Николица, очаквала като че ли само този звук, изрече тихо и бездушно:
— Обрекох се. Обрекох се да ида в манастир. Вие… както решите.
Млъкна. Но мълчеше и Никола, поразен от чуждия, отвъден глас на жена си. След минутно мълчание гласът й пак се обади, попита:
— Намери ли детето, взе ли го? — И сама си отговори: — Взел си го… Така трябва, нали ти правиш и поправяш! Кажи и на младите, помогни им… само на детето не казвай — никога, кажи му, че няма баба, че съм умряла. Няма да излъжеш, аз мене си погребах, за мене си раздадох на третините. Нека знае майка си, баща си и… тебе, тебе трябва да те знае. То вече те знае, знае те… — Отвъдният й глас сякаш се стопи в отвъдното, заглъхна.
Никола провлачи нозе през одаята и се отпусна на отдавна недокосваното легло. Изгърби се, пъхна юмруци между бедрата си и ги стегна до болка. Да можеше, главата си би стиснал така, би я строшил и премазал като орех!
— Като си тръгнеш — върна се гласът на Николица от отвъдното, — ще вземеш и мене. Оттатък престолнината, в балкана, има манастир. Писала съм на игуменката, тя ми отвърна… Това е, решила съм, обрекла съм се!
Тя отключи молитвено сплетените си ръце и заопипва постелята около себе си като слепец. След което рече:
— Ти си легни там. Моята постеля е тази, тук…
В сумрака Никола по-скоро отгатваше движенията й, с които тя намести възглавето си, заметна се с някаква тънка завивка и притихна, свита на кравай.
Той отпусна бедрата си и нахлулата в юмруците му кръв го опари като вряла вода, след което пак така внезапно се отдръпна и букна в главата му. Тялото му, мимо неговата воля, мимо сумрака и тамяновия дъх на отвъдно, мимо страшната пропаст, зееща между него и жена му, припознаваше това свито на постелята тяло — зной на ръжена нива и мамещи бучки лед — и, макар окаменяло, се устремяваше безпаметно и сляпо към нея…
Но не той, леглото под него простена и този отколешен стон го вцепени. Вцепени се, застина и Николица под тънката завивка, сякаш изведнъж почувства колко е беззащитно слаба под нея, и под тънкия сумрак, и под оброка си дори.
— Пожали ме… — прошепна обезсилено.
Шепотът й се източи като нишка от паяжина, в двата края на която провиснаха телата им, окаменели и гърчещи се едновременно от близостта си и от паметта на далечния спомен: „Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!“…
Пробуди го тихо пропукване — свещта ли пропука, или свитите му в бели юмруци пръсти, или някое зърно от броеницата на Кемерката в другия край на селото? Нишката на паяжината изведнъж се скъса и той полетя… не, повлече натежалите си нозе към вратата.
Излезе от одаята, излезе от притихналата къща и се отправи към работилницата. Седна и опря пламтящия си тил о хладните камъни на зида. Селото спеше. Цялата отсамна половина на земята спеше в сянката си: „Нощта е сянка…“ Будуваше само той, Никола, Кемерката и Николица.
… Тежко и горко на оногова или на онова, което не може да заспи, будуването е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие!…
Тръгваме още утре! — реши Никола. Заранта ще намери как да поговори със зет си — да му каже истината, а на Зорница ще кажат, когато изпроводят Николица в манастира. Не биваше да отлага повече: колкото и внимателно да опъваш, една душа винаги се къса отведнъж — по-добре отведнъж!
Там, пред работилницата, изгледа отместването на сянката на нощта от селото, но студеният зид така и не охлади пламналата му глава.
Селото заспа с новината, че си е дошъл Никола, но се пробуди с новината, че той още днес преселва целия си дом в престолнината.
Кемерката не заспа от първата, та чак до втората новина.
Непомерното й безсъние бе подпряло клепачите й с клечки… И така се занизаха мислите и промислите й, така се успоредиха със зърната на броеницата й, че… Колкото зърната на една броеница имат край, толкова и мислите човешки в непомерното безсъние!
Седеше си тя до огнището и, прехвърляйки зърно подир зърно, върна се много назад в годините, във вчерашното и завчерашното село, когато непомерно хубавата Николица потегли селото и цялата околност към хубост. Натам и оттам зърната на броеницата й се плъзгаха равно, гладко, ала стигнеше ли до първото раждане на Зорница, до онази прихлупена нощ, която прикапваше само в светлината на фенера, зърното на броеницата й засядаше, затягаше в кордата, и тя трябваше да го насилва. И другояче щракваше туй зърно, другояче пропукваше, та пукотът му се отделяше от пукота на останалите в цялата броеница. С него сякаш свършваше, или започваше нещо, или: и свършваше, и започваше в непомерно хубавия дом на Николица! Ала зърното не казваше нищо. Ами ако тъй трябва?… — запита се пак и пак почна отначало. Но колкото пъти стигаше до туй зърно, проклетото, то пак затягаше и затягаше.
На зазоряване, когато сянката на нощта се отмести от прозореца й и той изряза все още мътната виделина на утрото, Кемерката събра в шепа броеницата си, събра и всичките си мисли и промисли, и се запъти към дома на Никола.
Натам се бе напътило вече цялото село, всичко живо, старо и младо: че как да се не напъти, ставаше чудо нечувано, Никола пръв от селото, и сам, изтръгваше корена си и го местеше в престолнината. И какъв
