тревоги, за които не само не можеше да обвини никого, но не можеше дори да ги сподели: първата му тревога бе младият Никола — вече година и нещо го учеше и посвещаваше в тайните на занаята, а в очите и ръцете му не откри „очи и ръце“ за постигане на непомерното, на душата на дървото, работлив и добряк беше, но можеше само да се възхищава на готовата хубост, докато Зорница сама я плетеше в дърворезбите си, а втората тревога на Никола бе още по-мъчителна и несподелима — след като бе събрал младите, след като двете деца вече си имаха един дом и една майка и баща, той, Никола, сякаш нямаше какво повече да прави на тоя свят! Верно, работата… но работата му стигаше, когато сам трябваше да крепи „свлачището“ под нозете на малкия Николчо, сега вече имаше кой. И, ето, виновни няма, прегрешили няма, а тези две тревоги го преследват и го правят все по-мрачен и затворен. Нито може някого да вини, нито може да ги сподели!
Въздъхна, притвори вратата на ателието и си тръгна.
Но си отиваше с нежелание, сякаш бе оставил едната си половина в ателието на Дуков, както се бяха разполовили мислите му: Добре ли беше, или недобре, че не намери Дуков?…
Единствена Магда се подосещаше за втората му тревога и колчем намереше сгода, напомняше му: „Имаш още много работа на тоя свят, Никола!“. Не, нямаше, освен ако не си намереше, но… трябва да обмисли още!
Към края на втората си година от идването на младия Никола и Зорница в престолнината Магда ги напусна неочаквано, и леко за нея — завинаги! Една заран, просто, не се събуди.
Отредиха я и я изпратиха като своя.
Най-тежко преживя загубата й Зорница. А малкият Николчо, от този ден насетне, в почти всяка своя рисунка изписваше по една „Магда“ — пълна, късоръка и късокрака, а хубава със суровата си доброта.
Вечерта, в деня на Магдината смърт, пред работилницата на Никола спря файтона на Сидеров. От него тежко слязоха бащата и синът. Изминалото време, откакто не се бяха виждали, бе ги уеднаквило поразително. Младият Сидеров се бе издул с нездравата пълнота на баща си и бе позагубил доста от ястребовата си стремителност, запазила се единствено в очите му, като у баща му — Сидеровска порода! Той така и заяви на Никола:
— Майсторе, искам ковчеже за бижута! Благородно дърво, благороден обков, резба… както си знаеш. За утре вечер!
— За утре няма да стане — възпря го Никола.
— Как така няма да стане, плащам! Защо?
— Защото днес не работя — намръщи се Никола. — Току-що погребахме… Магда, домашната ни прислужница.
— Домашна прислужница!? — изуми се младият Сидеров. — Че какво от това? Да е член от семейството, разбирам, а то… Добре, удвоявам, утроявам цената!
Никола застина, но след това бавно вдигна очи към младия Сидеров. Младежът се стъписа. За разлика от баща си той не бе срещал подобен поглед, който да хваща направо за гърлото. Старият Сидеров дръпна сина си и промърмори миролюбиво:
— Остави! Щом майсторът казва, че не може — не може… А за в други ден? — попита.
— Може — отсече късо Никола и им обърна гръб. Влезе си.
— Какво му стана? — преглътна младият Сидеров. — За малко да ме убие.
— Такъв е — подбра го баща му към файтона. — Има ги и такива, с пари не се купуват.
— Ха, тузовете на София му плащат и надплащат, не се купувал!
— Така е: продава се, но не се купува.
— Значи той е като онзи Дуков — художника, и онези учени-голтаци из кафенетата, дето все се пънат да оправят света, а себе си не могат да оправят.
Старият Сидеров сви рамене и тежко, с мъка се напъха във файтона. Едва там се засмя. Прихна и синът му. Файтонът отнесе смеха им в гмежта на близката главна улица.
Никола излезе от работилницата и процеди през зъби:
— Лешояди!
— Защото има леш — обади се неочаквано до него Дуков. — Докато политиците на тази държава стрелят по честния труд и здравия морал, именно Сидеровци ще се угояват от тези трупове, Сидеровци, които не създават и не произвеждат нищо, а само въртят капитали и спекула.
След като каза това, Дуков наведе глава и изрече със съвсем друг тон съболезнованията си по повод кончината на Магда:
— Лека й пръст, бедната! Един самотник си отиде… — И недоизрекъл се, забучи юмруците си още по- дълбоко в широките си джобове на широкия си панталон и си отиде.
Никола го изпроводи с признателен поглед: Дуков, дето го знае целия свят, се сети да помене Магда по човешки, а онзи млад лешояд намери само да попита: „Какво от това?“. Мръсниче!
Откъм къщата долиташе тихия говор на младите и децата. Бяха вечеряли рано, заради помена на Магда, и той нямаше за какво да се прибира, а и не му се искаше. Затова влезе отново в работилницата, взе останалата пълна бутилка с коняк, пъхна я в джоба си и пътем предупреди младите:
— Ще намина към Дуков, не ме чакайте.
Намери Дуков сам в ателието. Седнал разкрачен пред някакво платно на статива, дъвчеше кокалената си лула, а ръцете му висяха отпуснати до пода. Забравена в едната му ръка, четката бе направила неясна мъзга върху голите дъски и бе застинала в края на мъзгата.
— За „Бог да прости“! — рече Никола и отля от коняка в две чашки.
Дуков кимна, капна две капки на пода и отпи от своята чаша.
След като стори същото, Никола отново напълни чашките. Мълчаха и мълчаливо отпиваха. Ателието тънеше в обичайния си сумрак. Само от платното на статива идеше сноп ярка светлина, но притеснен от намерението си да поиска на Дуков съвет, Никола не го поглеждаше, гледаше в нозете си.
— Извинявай — рече по едно време притеснено, — наминах за съвет!
— А всъщност идваш за самотата ми — измърмори Дуков. — Вземай, приятелю, не се извинявай, вземай колкото искаш и когато поискаш, имам в излишък. Е, кажи си болката?
Дуков захвърли четката си на пода, припали угасналата си лула и се извърна към Никола. Разновиждащите му очи го гледаха приканващо.
— Напоследък нещо ми е чоглаво — рече Никола. — Чудя се защо, след като…?
— Точно заради това „след като…“, приятелю! На времето ти сам каза, че ние се крепим на слабите, на тези, които имат нужда от нашата помощ. И сега ти, „след като…“, след като вече не си единствената опора, сам загуби опората си. Остана ти самотата, нали? Не си сам, а самотен, познато ми е.
Дуков млъкна, изпуфтя няколко пъти с лулата, след което я изтръгна от зъбите си и посочи с нея платното на статива:
— Погледни, може да се познаеш!
Никола от пръв поглед разпозна обстановката в собствената си работилница върху платното, макар че тя бе само загатната. Главното бяха трите фигури и снопът светлина, който ги осветяваше различно. Най- ярко се открояваше, на преден план, женската фигура — Зорница, обгърната в библейско сияние сякаш и вдъхновено приведена над фина дърворезба. Зад нея младият Никола оглаждаше пламтяща дъска, но очите му не бяха в нея, а в обгърнатата от сияние и вдъхновение млада жена. В самия край на светлинния сноп, миг преди да се стопи и потъне във вечния мрак на фона на платното, се изрязваше самотна фигура на старец, който се взираше в безнадеждно срязаните нишки на разполовено дърво. Лицето му, разполовено от горчива сянка, също бе изтъкано от подобни нишки-бръчки, безнадеждно разделени от горчивата сянка! …
По обратен ред, погледът на Никола отново премина по фигурите и се задържа на младата жена. Дори пулсиращата артерийка над нежната ключица бе уловил и пресъздал Дуков, и възхитата на младия мъж пред непомерното съвършенство, а не от собственото му дело, и…
— Видял си много, почти всичко — рече с горчивина Никола. — „Свята тишина“, нали така я нарече тогава, когато я гледаше в натура?
