самия край на оградата, така че пред очите му бяха и старата, и новата къща. Майстор Никола точно изпълняваше молбата му за материалите, а зидарите — плана, затова задържаше повече очите си отправени към старата къща. Там, в нейния прозорец, се изрязваше онзи неземен силует, от който бледнееше, тръпнеше и горчиво се упрекваше, но той, пак и пак, го мамеше, като магия, като упойващо биле. Понякога виждаше младата жена да говори или да се смее, без да я чува, а гласът й отзвучаваше в него като ехо. Понякога я виждаше, за миг-два, да отправи тъжно замечтан поглед навън. Понякога я виждаше да се сепва, като от нечие скрито присъствие. Дългите му мигли обсебваха всичко това, скътваха го и той го отнасяше със себе си, в себе си — за да го има после в безкрайните часове на самотата си в сянката на нощта. Още не знаеше, че непомерното будуване е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие. Не знаеше, но пиеше и се опиваше от горчивата му сладост, познаваше го: младостта опознава, старостта знае! Ала вкусът и на едното, и на другото е горчив — мъдростта е горчива.
След месец, вече завършеният дом, спираше и събираше много повече любопитни. Масивността на постройката удивляваше с лекотата си, с уюта и оригиналността на вплетения в архитектурата й възрожденски стил. Но това него не го вълнуваше и той реши да намине насам подир месец — реши, наложи си, каквото и да му струваше! От една страна, както предвиждаше Дуков, към него заваляха поръчки за градски и извънградски строежи — вили, а, от друга, искаше да види къщата отвътре, когато стопаните напълно завършат интериора й. Дотогава щеше да поминува с обсебеното — с чистия профил и пулсиращата малка артерийка на младата жена, с миговете, изрязани в осветения квадрат на прозореца.
Но работата така обсеби него самия, че през този месец сянката на нощта падаше съвсем за кратко над дългите му мигли и обсебеното го спохождаше само в още по-кратките мигове на заспиването и пробуждането. Дуков бе казал „Работи!“, но някой може би трябваше да му каже „По-малко работи!“. Лицето му посърна, дългите му мигли сякаш се удължиха от големи, тъмни сенки под очите, а в очите му гореше трескав огън. Но той вече не беше „никой“, а име, стил — архитект Каров! — с когото се попълваше „троицата“ на Дуков в престолнината: платната на Дуков — мебелите на Никола — сградите на Каров!
Най-сетне, в късния следобед на един неделен ден, в самия край на есента, той реши да изпълни намерението си. Бе решил да влезе открито и открито да помоли да разгледа завършения дом. Но случаят го улесни, оказа се, че цялото семейство е на църква, а новата къща, макар и завършена, но необитавана още, е незаключена.
— Нарочно — поясни възрастен съсед. — Много народ се извървява да гледа и Никола нарочно я държи незаключена — да гледат!
Струваше си, имаше какво да гледат хората. Майстор Никола бе вложил цялото си умение в направата на мебелите, скроени и изпълнени според мястото и предназначението им, всички бяха така вградени в стените и ъглите, че сякаш ги обшиваха, без да отнемат от пространството на стаите; а дърворезбата… тя бе душата на дома, душа, която от первазите и мебелите се бе извисила до таваните и вдигаше очите към слънца и лозници, към небе и отвъднебе…!
Каров излезе повече от развълнуван и не би могъл да се прибере, ако не сподели с някого възторга си.
— Прекрасна е! — възкликна още от вратата на ателието на Дуков. — Къщата на майстор Никола — поясни на учудването му.
— Не съм я видял — измърмори вяло Дуков. Кокалената му лула висеше като повяхнала, крепяща се едва-едва между отпуснатите му челюсти. Целият му вид бе вял, повяхнал, дори очите му.
— Вие сте болен, маестро, да повикам лекар — взря се с тревога Каров в лицето на стария художник.
— Всички сме болни — отвърна отчуждено Дуков. — А лекар не ми трябва, нямам нищо за изрязване. Ако един човек няма нищо за изрязване, той не е болен — той, просто, живее със себе си и умира от себе си.
— Но…
— „Но“-то е за здравите, не за болния! — спря го Дуков. — Но нямам никакво намерение да ви доставя това удоволствие, наречено грижа. Така че — хайде!… — посочи му с палец, през рамо, вратата. И добави: — Приемам само споделените удоволствия: да идваш от време на време, но сам, без лекар!
Младежът се опита да скрие съчувствения си поглед към Дуков, но той го усети и се намръщи:
— Нямам нужда и от съчувствието ти — рече сърдито. — За какво, човек постига истинската си цялост в два мига от живота си, когато се ражда и когато умира. Съчувствие му е нужно през всичкото останало време, в промеждутъка, когато напразно се сили да наподоби собствената си цялост.
— Но вие сте я постигнали, маестро — каза тихо младежът, обхождайки с поглед безбройните платна покрай стените на ателието.
— Хм… — Дуков сякаш понечи да му се изсмее, но овладя смеха си и рече с досада: — Тогава, за какъв дявол ми е твоето съчувствие? — След което пак посочи вратата с палеца си, през рамо: — Хайде, марш навън, и идвай, за да мога да те гоня! Ето, това разбирам аз споделено удоволствие.
Улисан около строежа на новата къща, после с обзавеждането й, после със събарянето и разчистването на старата, отрупван и с поръчки за мебели-уникати, Никола забеляза продължителното отсъствие на Дуков едва в началото на зимата.
В една студена привечер, пронизвана от мразовит ветрец и дребни, единични снежинки, след като се бе нагледал на открилата се хубост на къщата, изведнъж се сети за Дуков. Наистина, големият художник си имаше свой живот и свой свят, но не е бивало толкова дълго да не се обади!
Намисли сам да прескочи до ателието му и да го види. Но докато загръщаше и закопчаваше връхната си дреха, погледът му пак се спря на новата къща: светналите прозорци, на малките и големи силуети, които се мяркаха там, на пушека, извиващ право нагоре от комините — на солидността и на красивата цялост на този дом! Той поне няма да е разполовен, няма да позволи нито на Николица да се завърне в него, нито разполовеността да влезе — един нов и цял, от горе до долу, дом, събран от него.
Въздъхна и се запъти към ателието на Дуков. Не го смути нито усойния проход през жилищната кооперация, нито изполомените гипсови и мраморни торсове, глави, ръце и крака пред ателието. Той бе минал вече, и минавал неведнъж, през смразяващия студ и през отломъците на собствения си живот: целият свят е разполовен, знаеше го и го наподобяваше с мебелите си уникати!
Завари Дуков не пред статива, както очакваше, а до бумтящата печка, загърнал нозете си в топло одеяло. Единствена кокалената му лула бе на мястото си.
— Завърши ли къщата? — попита Дуков.
— Завърших я — отвърна Никола. Но сам се отказа да пита художника за каквото и да е — виждаше… Сякаш не някаква болест се беше вселила в него, а нещо си бе отишло от него!
— Аз, обаче, все не мога и не мога да завърша вашата „Светая светих“. Мързелувам. Седя и дъвча лулата си — предъвквам себе си, нещо като нов вид преживно животно. Мислех да я подаря на новия ти дом, но… Е, някой ден и това ще стане.
Като каза това, Дуков се поизви към паравана в дъното на ателието и се намръщи, сякаш това движение му причини болка, но подвикна:
— Хей, момиче, гост имам, почерпи ни, там, с нещо!
— Не можете ли да минете без… — понечи да го разубеди женски глас иззад паравана. Но Дуков го прекъсна:
— Стига сме минавали без, от тук нататък ще опитаме със…
Параванът се разтвори и от там излезе познатият на Никола модел на Дуков — жената, която му позираше за повечето платна напоследък. Носеше поднос с две малки чашки и бутилка коняк, любимото питие на художника. Бе облечена с широка, но пристегната в кръста и надиплена рокля, като циганка, ала Никола и сега я виждаше разполовена, устремила тънките си ръце към лампата, докато масивната долна половина на тялото й тегнеше обречено надолу — върху сянката й и върху земята.
— Скрънза! — изръмжа й Дуков. — Това чаши ли са? Остави бутилката и се махай с всичките си
