— А другото, ако отстъпя…?
— Тогава — и двете. Макар че за второто ще разбера дали ще ми трябва след ден-два.
— У-у, хаирлия да е! — протегна пухкавата си ръка Сидеров. Но я протегна към Никола като удавник. Когато той я пое, Сидеров пое дълбоко въздух, наистина като удавник, усетил спасителния бряг. И пак се разбъбри:
— Радвам се, Никола, отдавна чакам тази стъпка от тебе. Но… признавам, сега радостта ми не е пълна. Виж, ако дойдеш при мене, в моя бранш! Двамата ще правим чудеса, да знаеш, аз ще съм мекичкият памук, а ти яките пръсти, които ще вадят с този памук не хиляди — милиони! Никола се намръщи.
— Млъквам — разпери пак късите си ръце Сидеров, — няма да те насилвам. Но ще чакам, ти и за мястото се опъваше… В моята работа трябва да умееш да дочакаш момента, и на момента да грабнеш. Но какви ги плещя, седнал съм тебе да уча, ти си го имаш. А силата ти, Боже опази!
Сидеров се прекръсти през смях, ала в малките му очи още се таеше страх от Никола.
По обратния път бъбривостта му отново се възвърна, но Никола вече не го слушаше. Бе изцяло потънал в своите си работи, които му предстоеше да съгражда на празно и пусто место, и сред една гмеж, която не разбираше — колко ли време щеше да му отнеме разчистването и подреждането на новата работилница?
На другия ден отново се запъти към кантората на Сидеров, но на стотина крачки от нея се отби и седна на една пейка, поставена до някакъв храст, в малка празна ниша до улицата. Мястото беше подходящо — искаше да вижда и да го виждат, по-скоро да го виждат…!
Намери си и разтушка за очите. Отсреща, от другата страна на улицата, една кафеджийница, сигурно от турско още, събираше като магнит старците от квартала. По-запазените влизаха напето, други внимателно очукваха с бастунчетата си двете стъпала, преди да положат на тях тътрещите си нозе — една по една! Сетне беловласите им глави се очертаваха до сами стъклата на прозорците: говореха някому, слушаха и кимаха на някого, но очите им не изпускаха улицата отвън. Така хем бяха на своето си заветно място, хем сред гмеж-пазара на улицата, който вече не беше за тях. Какво друго й остава на старостта в престолнината, когато младата гмеж я избута от улицата, освен малките тихи заливчета на отминалото й време. На село е друго, помисли Никола, там всичко е вплетено и оплетено едно о друго, крепи се и крепи едновременно — деца, млади, старци… — като гора!
Мислите му и разтушката му мигом отлитнаха, когато на улицата се появи Кокалестата. Не го забеляза, защото заничаше към кантората на Сидеров, нали очакваше там да го види: вчера посредникът й непременно го е съзрял на пазара, съобщил е новината и тя вече прави проверката си — Никола на това разчиташе!
Кокалестата повървя още малко, забави крачките си и спря, заничайки все така към кантората на Сидеров. След минута-две се обърна да си върви, но тогава го съгледа и се закова на мястото си. Закова се в напрегната нерешителност. Той не бързаше да й помогне, кимна й едва след време.
Тя бързо прекоси улицата, но спря на пет-шест крачки от него.
— Ела, седни! — посочи й той пейката.
Тя седна, но пак далече от него, на другия край на пейката и всичко у нея издаваше готовността й да побегне всеки миг.
— Слушай — рече й Никола, — мъката ме срещна с тебе и ще ти платя за тази мъка, но внимавай с платата! Вярвам, досещаш се, че мога да мина и без тебе, ще ми струва само повече време. Така че внимавай какво и колко ще искаш, разбра ли?
— Разбрах — отвърна напрегнато жената. Но нещо сякаш я смрази, скова, и готовността й да побегне вече я нямаше. Пак седеше напрегнато, но, някак, безволево… обречено под силните му очи.
Странно, в продължение на два дни само той наблюдаваше за втори път въздействието на силните си очи над другите: вчера — над Сидеров, днес — над тази…! И сам усещаше тази неподозирана до сега сила у себе си, бе корава, настървена и неотстъпчива. Дали я е носил в себе си, или новите обстоятелства я бяха породили?
— Къде е детето и колко искаш? — попита мрачно. Кокалестата забави отговора си. А когато го изрече, стана ясно, че е пренареждала двата му въпроса, за да отговори първо на втория — цената!
Той очакваше повече, затова веднага отброи парите и й ги подаде.
— В Дома за бездомни деца е — рече Кокалестата, скривайки парите в пазвата си, и стана от пейката. Отстъпи заднешком и, отърсвайки се сякаш от въздействието на очите му, добави: — Добър, но и страшен човек си, байно! Да не дава господ ти да мериш и теглиш хорското ни на този, ни на онзи свят… Като камъните си, те и дом съграждат, ала и убиват!
— Според човека — прекъсна я Никола и стана и мина покрай нея, сякаш тя бе камъкът, за който говореше. Нямаше време за празни приказки: пито-платено!…
Но по улицата, по която пое, отново се върна към казаното от Кокалестата. Тя, както и да е, малко го познава, но Сидеров би трябвало да се досети, че човек, който крои файтоните според хората, преди туй е разбрал кройката и на самите хора. Е, захапката му може да е по-силна от тази на другите, като на онзи чуждоземен пес, но нали точно такава захапка му трябва сега, та да може за няколко години да отхапе толкова, колкото ще е нужно за целия живот на онова — захвърленото…
По-нататък, обаче, съсредоточи вниманието си на упътванията, които му даваха срещнатите минувачи за Дома за бездомни деца. Дом!… — помрачняваше все повече Никола. След час лутане стигна покрайнините на престолнината и спря пред висока ограда с железен парапет.
Тук изведнъж усети, че дългите зимни месеци на размисъл бяха измамно притъпили болката и горчивината от непомерното зло у него. Когато съгледа през ръждивия парапет на оградата дрипавите, недогледани и недохранени деца, наподобяващи бездомни врабци след тежка и гладна зима, душата му простена: „Къде е неговият непомерно хубав дом, къде — първородният му внук!…“
Впи ръце в ръждивите железа, а очите си в рояка деца и си наложи да гледа. Да гледа! То бе част от тежката плата, която трябваше да плати. И пак да гледа, защото искаше сам да познае внука си. Кого ли ще разпознае в него: себе си или жена си, Зорница или младия Никола, или от всеки по нещо? Знаеше, че детето е на две годинки, знаеше и недъга му, ала от вълнението ли, не виждаше подобно дете…
— Хей, байно, я се разкарай! — сепна го женски, но по мъжки дрезгав и пресипнал глас.
Притежателката на този глас се оказа много ниска и много дебела жена, с цигара в устата и тънка, жилава пръчка в ръцете.
— Разкарай се, рекох! — повтори дебеланата. — Тук няма нищо за гледане. Те са гледани, та прегледани. Айде!…
Дебеланата се отдели от вътрешната страна на оградата, до която бе стояла, и тръгна към него с поклащаща се, патешка походка. Бе около шейсетте.
Никола не успя да й отговори. Нещо изведнъж стегна гърлото му, а ръцете му така стегнаха ръждивите железа на оградата, сякаш се готвеше да ги превие или изтръгне. Иззад дебеланата съзря къдрокос малчуган, който съсредоточено драскаше оградата с парче от керемида. Парчето керемида бе голямо, оградата — неравна, поради което цялото му малко телце участваше в това усилие. Единствена лявата ръка на малчугана висеше безжизнена, чужда…
— На сакатото ли се чудиш? — отгатна погледа му дебеланата. — То си е за чудене — сакато, а все драска, рисува — художник! — Дрезгавият й глас премина в дрезгав смях, ала тя бързо го спря и пак му посочи пътя: — Айде, тръгвай си, че трябва да пазя „художника“ от тия хайти! — И тя кимна към боричкащите се деца: — Дали защото не е като тях, все налитат връз него — ту керемидката му вземат, ту рисунките му изтриват, ту го поступат…
В дрезгавия й глас се прокрадна неочаквана доброта, която даде смелост на Никола да попита:
— Мога ли да си взема едно… да го осиновя? — кимна към децата.
Дебеланата видимо се промени, изгледа го с подозрение, сякаш премерваше и претегляше, а ръцете й заогъваха тънката, жилава пръчка, преди да му отговори:
— Можеш да си вземеш — рече. — Ама с осиновяването не бързай, има ги разни, първо го опознай, опознайте се и… тогава.
