Така закова коня пред двамата съгледвачи, че те ахнаха: внезапно спрелият кон сякаш едва удържаше устрема на файтона и когато бе в покой.
— Друже, цената си не знаеш! — провикна се Сидеров. Ала Никола му отвърна с нескрита обида в гласа:
— Е, понаучих я… — рече. — Нали ти, господин Сидеров, на два пъти ми я предплати, та…
— А! — махна нехайно с ръка Сидеров. — То е нищо, играта е такава, забрави го. Нищо е от цената ти, няма да го приспадна и от цената на файтона, ще видиш. Но… ела, ела, в моя файтон, при мене, сам и от далече да погледаш какво чудо си измайсторил!
След минута, когато младият Сидеров скочи на капрата и препусна, хищната му стремителност така се сля с файтона, че Никола, макар и мълком, напълно сподели възторга на търговеца.
— Е?… — поглади с доволство двойната си гуша Сидеров.
— Такъв трябваше да стане — отвърна равно Никола. Но търговецът живо се обърна към него:
— Слушай, Никола, ела в престолнината! Послушай ме, пари ще натрупаш, ще ти помогна, ако трябва. Имам едно дворно место, без лев ще ти го дам, срещу още един файтон, който днес ще спазарим. Е?…
Вместо отговор Никола се покачи във файтона на Сидеров, изчака и търговецът да се настани до него, и подкара към престолния град — нямаше никакво желание да обсъжда небъдни предложения! И Сидеров повече не отвори дума. Чак когато настигнаха сина му, подир който людете по улиците се спираха и заглеждаха, търговецът го побутна с лакът:
— Заради ей това те посрещнахме извън града, туй исках да видя — рече и пак поглади двойната си гуша. — Видиш ли, човекът и парите трябва да умеят да се показват, тогава по човека се лепят човеци, а по парите — пари! Гледай, всички тези добре познават сина ми, но сега твоят файтон им го показва по- друг.
— Не по-друг, а какъвто е — поправи го Никола.
— Няма значение — махна пак великодушно Сидеров, — важното е, че го показва. Е, ще се спазарим ли за още един файтон? — попита. — А сетне ще ти пращам клиенти на куп — да се давичкат, да дават и наддават, та хубавичко да ги оскубваш.
Никола се обърна към него и го заоглежда. Но Сидеров със смях разпери пухкавите си ръце, като да се скрие зад тях, и рече:
— Не ми вземай мярката… файтонът пак няма да е за мене! За-а… една млада дама е, ще я видиш. — И той намигна учудващо несръчно, с двете очи и с помощта на цялото си тлъсто лице.
Кантората на Сидеров бе в центъра на престолния град, богато и тежко обзаведена, с прозорци към широка и оживена улица, чиито шумове обаче замираха пред двойните стъкла и тежките завеси. Само единият от прозорците, този срещу масивното бюро на търговеца, бе открит, но всъщност откриваше улицата, а не кантората.
Тук Сидеров се наплати от щедро по-щедро на Никола, без да приспадне двойното капаро.
— То е горницата, която ти обещах — рече. — Заслужена и презаслужена!
Но докато се наплащаше и докато говореше, очите му непрекъснато отскачаха от Никола към прозореца и обратно. В един миг се взряха по-продължително към улицата и той рече:
— Погледни навън!
Зад двойните стъкла на широкия прозорец бавно премина млада жена с висока гръд и виеща се походка, подчертана от впитата рокля и издълженото, гъвкаво тяло. Много по-млада и… по-висока от Сидеров! — неволно сравни на ум и с очи Никола търговеца.
Сидеров разбра, засмя се:
— Парите оправят разликите, драги ми Никола — смаляват годините ми, удължават ръста ми!
— Твоя работа — пресече смеха му Никола и добави: — Добре, приемам поръчката за втори файтон. Но за идването ми тук, в престолнината, да не говорим.
— Не бързай, помисли! — разпери пак пухкавите си ръце Сидеров. — Предложението ми не е от днес за утре, след един месец пак ще се видим, нали? А сега ето ти капарото и за втория файтон…
— Вече се знаем — понечи да откаже Никола. Сидеров се намръщи:
— Хората се знаят, но парите не знаят сайбията си, запомни!
Парата е вода, тече, днес тече към мене, и от мене — към тебе, утре може към другиго да потече.
— Моята пара е в ръцете ми — обърна широките си длани Никола.
Сидеров погледна ръцете му и поклати глава:
— Лъжеш се. От такива ръце тя извира, но не седи в тях, кораво й е, затуй бяга към такива като моите. — И Сидеров на свой ред обърна пухкавите си ръце пред Никола. Но веднага се засмя и пак намигна учудващо несръчно: — Само че и друго ще ти кажа: парите и жените не си приличат — парите искат корави очи и меки ръце, жените — обратното! Ха-ха…
Но отвън, пред двойните стъкла на прозорците и през тежките им завеси, шумна гълчава прекъсна повторния му смях и той се ослуша. А след това и надзърна. Пред кантората синът му, младият Сидеров, разпрягаше коня на Никола, заобиколен от разнородна тълпа зяпачи.
— Да излезем да се порадваме — скокна неподозирано чевръсто за килограмите си търговецът.
Младо конте го посрещна с въпрос още от вратата, сочейки с тънкото си бастунче новия файтон:
— Господин Сидеров, каква е тази нова порода?
— Сидеровска! — отвърна гордо той.
— Кожодерска… — обадиха се от тълпата.
Но Сидеров и на това кимна с гордост. След което се обърна към Никола и му подаде ръка:
— Вече знаеш бърлогата ми, следващия път идвай направо тук. И… не само с готовия файтон, а и със съгласието си да останеш в престолнината. Знам, плаши те тя още, но ще й свикнеш, ще я надвиеш и река от пари ще потече към тебе, послушай ме!
Никола и сега не отговори на повторното небъдно предложение на търговеца, но докато оседлаваше за езда разпрегнатия си кон, си мислеше: „Вярно, река от пари ще потече към него, но да остави селото си, непомерно хубавия си дом и да поведе семейството си към тая гмеж от контета и просяци — дума да не става!“.
Яхна коня и пое по широката, оживена улица. Гълчавата още го догонваше, когато насреща му се зададе младата жена с висока гръд и виеща се походка, но и сега, в целия си ръст, тя не прибави нищо повече към впечатлението му и „кройката“ на бъдещия файтон. Изглежда, в престолнината и жените не си знаят сайбията, помисли, от един поглед разбираш кое как да им скроиш — лесна хубост! А хубостта на жена си той така и не можа да постигне, наподоби я само: „Далечна хубост, казва Кемерката, непомерна — за да тегли към хубост!“.
— Байно, хей, байно! — сепна го дрезгав женски глас. Изведнъж се видя пред болницата, за която не искаше и да мисли, камо ли да минава край нея, и пред онази висока, кокалеста жена.
— Да имаш да вземаш… — прецеди през зъби и блъсна с пети хълбоците на коня. Възви го към първата пряка и препусна. Тропотът на копитата заглуши дрезгавия, омразен вик подире му. Скоро бе далече от него и от болницата.
Но продължи да препуска, докато не остави далече зад себе си и последния коптор на престолния град. Престолнина — палати и коптори, и гмеж — увълчена гмеж: едната й половина увълчена, защото няма, другата увълчена, защото има!… Не, господин Сидеров, тук няма място за майстор Никола и за дома му — пари от имащите ще вземам, но вие няма да ме имате…
Не след месец, след година, след години да го попита Сидеров, пак това ще му отговори Никола.
Сякаш си бе побаял: всеки месец отвръщаше едно и също на Сидеров, защото търговецът всеки месец го убеждаваше и му предлагаше онова дворно место — при всеки нов файтон, който Никола докарваше в престолнината. Но в един друг съвет на Сидеров се вслуша — да внася парите си в банката: наистина не беше разумно нито да ги разнася по пътищата, нито да ги държи в дома си. Заделяше само колкото му трябваха за работата, останалите внасяше и тогава си тръгваше.
