— Хубаво, може и те да потрябват — рече Николица. И пак го подкани: — Да турим по залък, че да се връщам!
Кажи-речи по залък преглътнаха, след което жена му се върна в болницата, а той вече час седи на оградата и допреглъща този залък — така е затъкнала гърлото му тази затворена врата отсреща! И денят такъв, затворен, прихлупен — ни завалява, ни просветва. Дочува какви ли не разговори около себе си, а не разбира нищо от тях, струват му се далечни — далечни.
Така превали следобеда.
Улицата съвсем опустя. Тя и без друго си бе пуста, но сега, без файтонджиите и каруцарите, пустееше от край до край. Освен Никола, един-единствен слаб, изгърбен от тревога, човечец подпираше оградата десетина крачки по-нагоре. Не престолнина — мъртвило!
Ала с настъпването на вечерта, когато светнаха уличните лампи, същата тази улица изведнъж се изпълни с гмеж и чудо, сякаш бе придошла човешка река. Престолнина, всичкото й наопаки: денят — мъртвило, нощта — гмеж! — помисли Никола. А след туй, загледан в самотния изгърбен човечец, който и в гмежта си оставаше самотен, помисли още: Човешката тревога и мъка нямат рода — сам те връхлитат и те оставят още по-сам!
Но истинската и страшна самота го смрази, когато една жена в бяло приближи изгърбения човечец и изрече съчувствено: „Нищо не помогна, Бог я повика при себе си…“. Човечецът мълком се отлепи от оградата и тръгна срещу гмежта. Толкова бе самотен, че и сянката му бе самотна — колкото и да се протягаше пред него или зад него, когато минаваше покрай уличните лампи, гмежта сторваше път и на сянката му. Докато съвсем изчезна зад някакъв ъгъл…
„Не, само това — не!“ — усети окоравели лицето си, очите си и юмруците си Никола. А вътре в него се надигна непозната, страховита сила, за която нямаше отдушник. Идеше му да строши близката улична лампа, или да продъни ниската прихлупена нощ, та каквото имаше да се излива, най-сетне да се излее. Идеше му… но не можеше да помръдне.
Ето, и жена му идеше към него — не идеше, а пристъпваше вдървено, едва-едва — и той трябваше да я пресрещне, да й помогне, да попита! Трябваше…
— Майната му, нищо не трябва! — изхриптя само. Гледаше я с окоравелите си очи, броеше крачките й с окоравелите си устни и колкото му се щеше да й викне да побърза, толкова му се щеше да я върне, да я отпъди от себе си — далече! Но не стори нито едното, нито другото. Дочака я. Дочака и странно равните й думи, изречени с вледеняващ глас:
— Зорница е добре, но детето… Няма го.
Никола политна, залюля се, но овреме се улови за каруцата и опря широкия си гръб о нея. Сега тя се залюля — от страховитите удари на сърцето му и от накъсаните в стегнатото му гърло думи:
— Е, нали тя… Има и по-лошо… Щом тя… Сега?… — попита объркан.
Но млъкна, поразен от невъзможно трезвите очи на жена си, които тя в тоя миг вдигна към него — още по-невъзможно трезви в току-що сполетялата ги беда. Тази трезвост го вледени повече от гласа й, когато Николица рече:
— Сега — нищо. Иди да платиш, и толкоз. Зорница ще си я вземем идната неделя, но защо да разнасяме по пътищата толкова пари, все ще се плаща. Върви, докторът чака!
Най-сетне можеше да стори нещо, да извърши нещо и той тръгна към вратата на болницата.
Докторът наистина чакаше, до самата входна врата. Там го спря, там назова сумата, която Никола бързо наплати, защото го интересуваха не парите, а чедото му.
— А, тя е добре, тя е добре — отвърна забързано докторът. — Идната неделя ще си я вземете, а догодина — с внук… — И недоизрекъл се, изчезна в някаква съседна врата, без звук и следа. Поне така му се стори на Никола.
Стори му се, че така изчезна по някакво вътрешно стълбище и една едра, кокалеста сянка, но побърза да излезе от този странен болничен сумрак, населен със сенки. Плати каквото имаше да се плаща, научи каквото имаше да научи…!
Навън, обаче, жена му истински го стъписа:
— Да си тръгваме — рече.
— Ти луда ли си? — погледна я той недоумяващ. — Как така ще си тръгнем! Ще нощуваме в някой хан, утре пак ще видим как е Зорница и тогава ще си тръгнем.
Николица не му възрази, но си остана в нейния си вледеняващ хлад.
Хан намериха близо до болницата.
Ала идната неделя се наложи той сам да тръгне към престолнината.
Николица се удържа на крака до третините. Тежка треска я повали веднага след помена за мъртвороденото. Лековете на Кемерката надвиха треската, но за път не можеше и дума да става. А зет му, младият Никола, веднага трябваше да се заеме с подготовката на материала за спазарения със Сидеров файтон. Така хем щяха да спазят срока, хем да си помогнат с парите, защото докторът взе и половината от предплатата на Сидеров. Много ли бе това или малко, Никола не знаеше, но трябваше да поработят.
— Така, така — наставяше и Кемерката, — работа! Дошлото — дошло, не можеш го върна, но с работа ще го отминеш. Седиш ли и то седи в тебе.
Тъй говореше Кемерката в хубавия дом на Николица, ала в своя дом, в дългата сянка на нощите, редеше нейното си…
Е, намери как, втъка се проклятието на непомерното в непомерно хубавата черга на Николица! Скъса една жичка, втъка се… Сега тя, Кемерката, трябва да е нащрек, да помогне да се върже скъсаното и чергата да продължи да се тъче. Върже ли се, още непомерна хубост ще има в дома на Николица — утре младите ще си я родят. Те, младите, са „лъжица и паница“!… Ала за Николица трябва да внимава много, че Николица е хубост наготово. А такава хубост, наготово, или е слаба и една жичка да върже, или е прекомерно силна и къса още. Виж, Никола е друг, той самият прави хубост, с ръце и душа я прави и пак ще я прави — може! Силен е, но премерено силен, та както може хубост да прави, така може и злина да поправи — в себе си, около себе си — той може. Ала Николица… На, треска я повали, изпепели я, а очите й останаха от студени по-студени. В тях и през тях Кемерката не вижда нищо. Какво ще видиш през обледен прозорец — какво има зад него, какво крие, Кемерката не знае — ни види, ни знае!
Затуй, когато Никола тръгваше за престолнината, тя му рече:
— Треската погасих, ала душата й не мога да размразя. Дано Зорница, като си я доведеш, да я доизцери. Като има за кого да се грижи, белким грижите я стоплят, размразят. Дано!
Дано! — повтаряше си Никола през дългия самотен път до престолнината. — Дано и злото е отминало, както отмина онази прихлупена, повяхнала нощ, че и денят подир нея — уж, на дъжд, а сухи, спечени. След туй небето се продъни, но след туй, и дъжд се изля като из ведро. Когато се отцеди и последната му капка, небето изведнъж се отвори и измитата есен меко заблестя.
Блестеше и сега. Пътят издишваше влага, а гората и склоновете на планината — дъх на шума и билки. Въздухът бе като лековита отвара, изстинала и избистрена. Нищо не напомняше онова кошмарно пътуване преди седмица, дори мястото на срещата с разбойниците не позна. Ако не отиваше да си вземе Зорница, щеше сам да си повярва, че е било сън. Тя и Кемерката тъй го рече: „Умно са го измислили докторите, никой да не види мъртвороденото, та по-лесно да се превърне в един лош сън!“
С тези и други подобни мисли дългият път до престолнината се изтъркули под колелата на каруцата му и тя навлезе в позната улица по същото време, както тогава, на ранина. Пак срещна познатата благородна старица със свирепия пес и песът пак го изгледа свирепо, и пак потегли старицата — да не би пак да прекъснат разходката му.
— И злопаметен! — цъкна тоя път подире му Никола.
В болницата му казаха да почака, подранил бил — трябвало докторът да дойде, сетне Зорница да се приготви. Здрава била! — успокоиха го. Щом е здрава, до утре ще чака!
Върна се отсреща, до каруцата, с лека стъпка и леко сърце. И денят бе такъв — лек, ококорен. Де да
