непомерността си, стига й да се оглежда в тези около нея. И в колкото по-малко се оглежда, по е за хубаво — по-къса да е юздата й, та раван да върви през света. Че, то, многото очи са шпори в хълбока на непомерното и го карат да препуска през глава — за света зло и за непомерното зло!
Виж, държи ли се изкъсо, непомерната хубост тегли също към хубост. На, не стана ли Никола първи майстор в целия този край, потеглен от Николица? Не държи ли пак тя очите на селото отворени за хубост? Не роди ли и втора хубост, Зорница, та да са отворени очите и на идното село за хубост, и да потегли някой иден Никола? Нека моми и невести да странят от нея, нека мъжете да си подслаждат: Човеци — не са упрек ни едните, ни другите!
Тъй трябва, и тъй трябва да върви този свят, раван — с добро и зло поравно — и като черга да се тъче. Че забърза ли непомерно, жичките къса, забави ли се непомерно, увисват тия жички, объркват се, завързват се… Затуй — раван!
Тази бе мярката на Кемерката, за света и човека, и с нея мереше всичко. А в селото я имаха за всичко: за правник и съдник, за доктор и акушерка. Затуй й викаха Кемерката — кемер, злато! Знаеше да отдели зърно от плява, знаеше кой какво може и колко, знаеше какво и колко може и тя, самата. Всичко знаеше, не знаеше само кога ще свърши непомерното й будуване по непомерното. Кога ли, Боже?
И кога превалиха селото толкова ми ти дни и години? Уж минаваха раван-раван, а сякаш вчера се задоми Никола, вчера се роди и Зорница, а днес вече и тя е задомена. За чирака на Никола се задоми, и той Никола, та днес Николиците в селото са вече две. Боже, кога идното село стана днешно? Че и утрешното вече е на път — Кемерката скоро ще бабува и на Зорница. Дано и туй бабуване мине по реда си, поредно, както на времето с Николица.
Е, то, онова бе непомерно поредно — Кемерката не толкова бабуваше, колкото баеше против уроки — Николица и като родилка бе непомерно хубава, и непомерно хубаво роди! Дано и със Зорница да е същото, нали са майка и дъщеря, нали са като две капки вода, като сестри-близначки — дано и този път проклятието над непомерното спи под камък, пък по-нататък… по-нататък белким свърши и непомерното будуване на Кемерката по непомерното, та очите й да не видят проклятието над него. Нечии други очи да са, нейните да не са. Дано Бог да я пожали! — прекръсти се и се ослуша.
Усети стъпки.
Идеха по улицата, приближиха се и спряха под нейния прозорец. Нищо друго, спряха и толкоз. Всички в селото знаеха: Кемерката не ще будене, не ще викане, тя се буди от стъпките, разпознава ги и знае кои за какво идат. Позна и тези.
— Никола, ти ли си? — попита.
— Аз — обади се отвън Никола. И вдигна фенера да освети лицето си в прозореца.
Боже, дошло й е времето и на Зорница! Затуй са я теглили тази нощ непомерностите на Николица, предусещала е — тези нейни пусти помисли и промисли… След което Кемерката рече гласно към прозореца:
— Ида!
Навън нощта се бе направила на дъжд. Повяхнала нощ, а направена на дъжд, и повяхнало прикапваше. Тъй прикапваше, че ако Кемерката не гледаше в осветения от фенера харман, с който Никола светеше в нозете й, нямаше ни да усети, ни да види капките му. Насила дъжд, спечен, никак не иде да речеш: „Ще върви като по вода…“ Дано не е поличба! И макар да вървеше подир Никола, и в тъмното, прекръсти се скрито и три пъти плю през рамото си.
По това време фенерът тъкмо я поведе по равния плочник в двора на Никола, под асмата, сетне покрай кладенеца, покрай цветните лехи, и, накрая, по широкото стълбище на непомерно хубавата къща на непомерно хубавата Николица.
На стълбището я посрещна и младият Никола, но тя го отмина. От тук нататък мъже и фенери не трябваха, цялата къща бе осветена от чисти газени лампи с високо вдигнати фитили, които не изпускаха ни пушек, ни мирис. Какви други ще да са в дома на Николица!
Такива бяха и когато на времето Кемерката дойде за самата Николица. И всичко останало бе както тогава, та Кемерката малко се сепна, когато видя Николица права насред одаята, а в широкото легло — Зорница. И начаса си рече: „По-добре майката да бе в туй легло!…“
Още първото й око усети нещо непомерно в туй поредно раждане в дома на Николица. И не се излъга. След четвърт час, когато вече бе поразпитала, поогледала и поопипала младата родилка, рече на Николица:
— Не ще да е за мене, не ще да е за тук. Карайте я в престолнината. Време ще ви даде, няма да е скоро…
Николица излезе, рече нещо на Никола и веднага се върна, връзвайки пътем кърпа на главата си. Кърпата стегна не само хубавото й лице, но и очите й.
— Хайде, мама! — рече й със стегнат глас на Зорница, и я заприготвя за път.
— То, сега, времената са такива — забъбри успокоително Кемерката. — Половината жени раждат при баби, но другата половина — при докторите. Е, на тебе, чедо, ти е било късмет при докторите!
Навън, до сами широкото стълбище, вече чакаше запрегнатата и с чергило отгоре каруца. Никола окачваше два запалени фенера отпред и тихо разпореждаше на младия Никола едно-друго.
— Пари взе ли? — спря го Николица.
— Взел съм. И пари, и вода, и храна, и… всичко каквото трябва — отвърна й Никола. След което помогна на двете жени да се настанят в каруцата, а сам седна отпред, между двата фенера, и се прекръсти: — Бог с нас!
Но на пътя пак настави на младия Никола:
— Може да се забавим. Ти, тук, гледай работата. Хайде! — И подкара коня.
Прихлупената, като повяхнало листо, нощ над селото, все така се насилваше да вали. Калпава, спечена нощ! — рече си пак Кемерката, загледана подир леката, безшумна сянка на каруцата. Ако не бяха фенерите и глухия конски тропот, приглушен от прахоляка на пътя, никой не би усетил, че каруца препуска през селото. До съмнало ще стигнат престолнината! — кимна Кемерката. Сетне се обърна към младия Никола, до нея:
— А ти, сине, работи! Каквото трябва Бог и докторите ще го сторят, ти работи! — повтори.
— Ами… ако из пътя? — попита разтревожен младежът.
— Няма. По-рано от утре няма да е. Пък и Николица знае, една жена роди ли веднъж, знае какво да прави.
Освен ако…! Боже, дано не е поличба тази спечена нощ — сили се да завали, сили се, пък…!
Не заваля.
Пътят остана сух и пръхкав до престолнината. Ала сухия му прахоляк усещаха само колелата на каруцата и конските копита. Никола бе измайсторил такова окачване, че в каруцата бе като в лодка. Унасяше. Но единствена Зорница се оставяше на този унес, загърната в меката постеля, между майка си и баща си. Когато се пробудеше, измърморваше сънено:
— Как вози само…
— Таткова ти направа — казваше Николица.
— Добре ли сте? — питаше през рамо Никола.
— Добре сме. Ти гледай пътя! — напомняше му Николица. Че за нея и пътят бе една голяма тревога, какви ли не люде бродят по тъмните пътища, хеле около престолнината!
— Казах ти, взел съм всичко… — успокояваше я Никола. Ох, знаеше тя какво е туй „всичко“ — двата барабанлии пищови — но дано не стигнат до там! Хич не са за тъмни срещи, едно, заради Зорница, друго, заради парите. И не заради самите пари, а защото не са за без пари — докторите даром не помагат!
Ала тъмната среща не ги отмина.
В прохода, малко преди престолнината, където вятърът изведнъж забуча, три-четири сенки внезапно
