Агоп Мелконян
Дните на охлюва
На Аркадий Стругацки
Тази стая съвсем не е празна, тук живее един охлюв. Той има навика да се крие под радиатора, повечето време прекарва там в размишления, но преди да заспи винаги допълзява до леглото. Не, не ползува завивки, набутва се в черупката си и готово. През деня не виждам да се занимава с нещо сериозно, но вечерта пише книга — без листи, без пишеща машина. Има физиономия на мъдрец и характер на мъдрец, никога не бърза, не каза необмислени неща. Тежат му думите, затова не ги раздава безотговорно. Ние се разбираме великолепно, точно защото ми допада неговата разумност.
Запознахме се при доста обикновени обстоятелства. Бях на Витоша, качих се с лифта до Копитото, поех пешком нагоре и на един камък го видях. Всеки ден се качвам до Витоша, препоръчват ми разходки на чист въздух, заради нервите. Как разбрах, че е нетипичен охлюв? Като минавах край него, кимна с глава и рече: „добър ден, професор Велинов“. Отначало помислих, че халюцинирам; казаха ми, че няколко месеца след катастрофата ще имам халюцинации. Спрях се, огледах се, нали съм късоглед. Тогава ми се усмихна: „Аз ви говоря, професоре. Охлювът.“ Сложих го в една кутия за храна и продължихме. Така започна нашето приятелство.
Отстъпих му едната стая. Ерген съм, имам голям апартамент, нека живее нашироко, изобщо не ми пречи. Изненадах се, че не яде трева, а предпочита готовите супи; една готова супа е тридесет стотинки, защо да се стискам? Първата вечер го сложих на масата срещу мен, налях си ракия — той се оказа непоправим въздържател, изобщо не вкусва — и се разприказвахме.
— Друг път не ме слагай в кутия. — рече — Страдам от клаустрофобия.
— Не знаех. — отговорих. — Мислех, че си добре със здравето.
— Не понасям високопланинския климат — обясни той. — Предпочитам да живея в града.
Заговорихме за живота. Неговите възгледи са малко особени — романтични, прекалено поетизирани, но аз си го обяснявам с това, че е охлюв; охлювите, поради особеното им телесно устройство и природа, са пасивни съзерцатели и гледат на света отвисоко. Той, например, е противник на овладяването на Космоса и смята, че човечеството не трябва да отглежда растения, неподходящи за ваза — габър, например, Карпилус бетулус. Не знам на какво се дължи неговата неприязън към Космоса и габъра — може някакви истории да го свързват, може възпитанието му да е такова, може да е принципна позиция.
Този охлюв дойде съвсем неочаквано в моя живот. Сега не ми е до нови приятелски връзки, още повече с пълзящи мекотели. С други неща е ангажиран мозъкът ми: след седмица-две ще бъда транслиран, повече няма да ме има, или ще ме има, но в друга модификация; за какъв дявол ми е тогава приятелството на този невъзможен охлюв! Но го приех, стана ми мил с чудатостите си. След катастрофата не се чувствам добре, трябва да имам някакъв другар, а почти всички мои връстници вече се преместиха в гробищата. Не обичам кучетата и котките, само опикават околната среда, а с моя охлюв можеш да говориш сериозно. И знанията му са други, и възпитанието. Освен това той е творец, пише книги. Ако аз не го храня, кой? Нито може да работи в редакция, нито да мие чинии в някоя гостилница, нито да продава кръв в Медицинска академия. И какво, да оставя един литератор да умре от глад?
Седим две възрастни същества — човек и охлюв — и говорим, а когато двама ергени приказват дълго, те непременно стигат до проблема с нежния пол; винаги ще има поне една несподелена любов, малко разочарование, малко завистливо недоволство от сегашните млади, малко озлобена старческа самотност, защото миналите времена носят особен вкус — и сладнят, и нагарчат; сладнят, защото са минали, и нагарчат, точно поради това. Няма нищо по-болезнено от спомена, казвам. Той се съгласява с мен и добавя: от спомена идват тъгите, а за писателят споменът е и съветник, и диктатор. Споменава за някаква Кармен, с която преди години се разхождал по една озарена от роса ливада. Хубава беше тази озарена от роса ливада, казва, приятно беше, че сме един до друг, на едно събуждащо се чувство разстояние — все пак и това е някаква форма на щастие. Не разбрах към кой вид е принадлежала Кармен, но ми беше неудобно да питам, затова набързо се съгласих. Той продължи да говори унесено за нея, но не спомена нито глагола пълзя, нито ходя, нито нещо за ръце и интимност, затова тогава така и останах непосветен в тази велика и тайнствена любов на моя приятел Охлюва.
Съвсем неочаквано ме погледна с крайчеца на окото си и — не е честно от негова страна, не е честно! — изтърси:
— А ти защо се раздели с Фани?
Веднага можех да попитам откъде той знае такива подробности от живота ми, защо вади на бял свят тези нафталинени истории и изобщо кой му дава право да наднича в моето битие отпреди половин век! Моето си е мое, преживяванията не са вещ за подялба, приятелю Охлюв — можех да кажа. Можех да кажа: „Не оставяй слузна следа върху единствената чиста плочица в душата ми.“, но се въздържах, защото знае ли човек какво витае в една охлювска глава и какви неподозирани качества може да притежава охлювското съзнание?
Излязох на балкона да взема консерва — единственото, което измислих, за да избегна отговора, но още щом се върнах, той ме покани:
— Чакам.
Доживях, Фани, да те обсъждам с някакво мекотело. Доживях да се изповядвам пред една пълзяща чудатост, да й обяснявам защо тогава в лозето неочаквано ти хрумна да ме целунеш, да отметнеш плитки и да отсечеш категорично: „Не чакай нищо повече!“ Тя беше дъщеря на сладкаря бай Борис, магазинчето им се подпираше на нашата къща, като деца израснахме заедно и може би още тогава… Какво още тогава? В онези времена нямаше роботи, хората сами правеха сладкишите и влагаха въображение — гълъбче от захар, очи от бадеми, крила от печен орех, гнездо от червено сладко тесто… Та говорех за Фани. Какво още тогава? Исках да кажа, че беше дребничко момиче, косите й с цвят на орехова шума, а около нослето — едва забележими лунички; една полуградска богиня, която лятос шляпаше боса със съвсем прозрачна зелена рокля и флиртуваше със слънцето. Но знае ли човек кога обича и кога не? Точно така и му отговорих: „Знае ли човек кога обича и кога не?“
— Ех, ти, старче — укори ме Охлювът. — Сълзата е границата, стар козел такъв! И целувката в лозето. Целуна ли те тогава? Пусна ли окото й сълза? Значи вече си бил длъжник на сърцето си.
— Виждал съм много сърца — отговорих му. — До сърцето се стига най-лесно, защото трябва да се надбягваш със секундите. Силен мах на скалпела и виждаш една кървава топка колкото юмрук. Сърцето има само две състояния: работи и не работи.
В никакви човешки очи не може да има толкова укор! Не му допадна моя професионален и житейски цинизъм. Отиде си бавно, но с охота, както си отива старец от лекарския кабинет.
Към полунощ се съблякох и легнах. Едва бях задрямал, когато ме събуди смях на момиче; така се смеят момичетата, когато им казваш, че са красиви. На онази сигурно някой й казваше, че е красива. Станах, без да запаля осветлението, и се промъкнах като крадец през студения коридор. Смехът идваше от стаята на Охлюва!
Тъмно, страшно: Охлюв и момичешки смях! За миг си представих как пълзи по ръцете й или близо до устните, как повдига сополивите си рогца и оглежда със светлите пъпки на върха им дъгата на раменете й… Залепих ухо на врата и заслушах.
— Устните ми са сладки от карамелените бонбони. Очите ми са кафяви, че гледам горена захар. Пръстите ми са нежни — по цели дни завивам бонбоните в хартийки. А ти си един сладкодумник и говориш ласкаво, защото искаш да ме целунеш.
Последните думи ме смутиха и бързо отворих врата.
— Ох — изпъшка в тъмното Охлюва. — Не светвай, моля те.
Веднага протестирах:
— В моя дом не позволявам! Какво ще кажат…
Но той ме прекъсна:
— Остави съмненията си. Работя.
Исках да му обясня, че ние не смятаме това за работа и че той е омагьосан, най-добре е да си вземе шапката и да върви по дяволите, но не исках да нарушавам добрия тон на гостоприемството. Излязох и пак
