— Ами като не ги правят, ще купим на едро. Ако ми оставите парите в брой, ще поръчам среброто на един продавач на едро, така ще ви спестим неудобството да ходите в банката. Ще бъде същото количество сребро, само че на кюлчета — ще ги премеря на кантара пред вас.

— И още един въпрос. Ще приемете ли да ви платя с чек? Ще го подпиша веднага, щом взема окончателно решение.

— Бих се радвал да можете, г-н Ганс — каза равинът, а жилестата му ръка все още изследваше брадата, — Но по-добре е да платите в брой, след като пациентът е толкова зле, та да придвижа работата веднага. Чекът понякога се връща неизплатен, или се изгубва в банката, а това пречи на короната.

Албърт не попита как става това, но подозираше, че работата не беше нито в чековете без покритие, нито в загубването им. Нямаше съмнение, че някои от кандидатите за корони спираха чековете си след като размислеха.

Докато учителят разсъждаваше относно следващия си ход — да се съгласи ли, или да не се съгласи? — слагайки на везните рационалното и сантименталното, старият равин седеше на стола си и четеше бързо мистичната си книжка, движейки безмълвно устни.

Най-сетне Албърт стана.

— Ще реша въпроса окончателно довечера. Ако се заема и се обвържа с короната, ще ви донеса парите в брой утре след работа.

— Вървете си със здраве — каза равинът. Свали очилата и си избърса и двете очи с носната кърпа.

Дали са мокри, или са сухи? — помисли си учителят.

Когато излезе от входната врата, склонен по-скоро да се откаже, отколкото да опита с короната, той почувства облекчение, почти еуфория.

Но на следващата сутрин, след тежка нощ, настроението на Албърт беше коренно променено. Бореше се с потиснатостта и раздразнението си, тръпки на горещ и вледеняващ гняв го разтърсваха. Все едно да хвърлиш пари на вятъра. Имам работа с изпечен мошеник, ясно е, но неизвестно защо не намирам достатъчно сили да му устоя. Може би подсъзнанието ми подсказва да се оставя на течението и да поръчам короната. А какво ще стане след това, ще видим — дали ще вали дъжд или сняг, или ще дойде пролетта. Предполагам, че няма да се случи нищо особено, но каквото и да стане, поне ще ми е чиста съвестта.

Но когато следобед учителят посети равина Лифшиц в същата стая, пълна с празни столове, въпреки че носеше в портфейла си необходимата сума в брой, отново изпита нежелание да се раздели с нея.

— Какво става с короните след като се използват и пациентът възвърне здравето си? — попита той хитро равина.

— Радвам се, че ми зададохте този въпрос — оживено отвърна равинът, а удебеленият му клепач клюмна. — Стапяме ги, а среброто раздаваме на бедните. Мицвата6 в името на едни се превръща в мицва за друг.

— На бедните, така ли?

— Има много бедни хора, г-н Ганс. Понякога те имат нужда от корона за болната си жена или за болното си дете. Откъде да намерят сребро?

— Ясно: преработване или нещо подобно, но защо да не се използва короната повторно такава, каквато си е? Искам да кажа, не оставяте ли да мине известно време, преди да я претопите? Представете си, че някой умиращ, който се е съвзел, пак се разболее сериозно?

— За новата болест ще трябва нова корона. Утре светът не ще е същият както днес, макар господ да ни слуша със същото ухо.

— Вижте, равине Лифшиц — нетърпеливо рече Албърт. — Ще ви кажа откровено, че съм склонен да поръчам короната, но ще ми бъде безкрайно по-лесно да реша, ако ми разрешите да зърна една от тях — само за пет секунди — корона, която в момента се прави за друг клиент.

— Какво толкова ще видите за пет секунди?

— Достатъчно — дали предметът е действителен, дали си заслужава труда и дали капиталовложението не е неуместно.

— Г-н Ганс — отвърна равинът, — в нашата работа витрина няма. Не си купувате от мен последния модел шевролет. Баща ви умира в момента в болница. Обичате ли го? Искате ли да направя корона, която ще го излекува?

Учителят се разгневи:

— Не ставайте глупак, равине, на това вече отговорих. Моля ви, не отклонявайте основния въпрос. Използвате чувството ми за вина, за да повлияете на разумните ми съмнения спрямо цялото това доста необикновено начинание. Но няма да ме измамите.

Те се втренчиха един в друг. Брадата на равина потрепери. Албърт скърцаше със зъби.

Рифкеле изстена от някаква съседна стая.

Задъхан от вълнение, след малко равинът отстъпи.

— Ще ви покажа короната — въздъхна той.

— Извинете ме, че загубих самообладание. Равинът го извини.

— Кажете ми сега, ако обичате, каква е болестта на баща ви?

— Ох — каза Албърт, — никой не знае със сигурност. Един ден си легна, извърна се към стената и каза: „Зле ми е.“ В началото се съмняваха в левкемия, но лабораторните изследвания не я потвърдиха.

— Говорихте ли с лекарите?

— С цели пълчища. Чак ми посиня езикът. Банда негодници — каза дрезгаво учителят. — Както и да е, никой не знае какво точно му има. Теориите включват рядко срещани болести на кръвта, както и карцинома на някои от жлезите с вътрешна секреция. Може би знаете как се нарича, аз не помня, предполагат се и усложнения като Паркинсон или Адисон, или мултипленна склероза, или изобщо нещо от този род, или същото в комбинация с други болести. Общо взето, мистерия.

— Това означава, че ще имате нужда от специална корона — заяви равинът. Учителят се укроти.

— Какво значи специална? Колко ще струва?

— Цената ще бъде същата — отвърна сухо равинът, — но изработката и благословиите ще бъдат по- други. Когато сме изправени пред подобна тайнственост, се налага да направим друга корона и тя трябва да бъде по-голяма.

— Как ще стане това?

— Като два вятъра, които се срещат в небето. Единият бял, а другият син. Синият казва: Аз съм не само син, а и пурпурен, и оранжев отвътре. Тогава белият си отива.

— Ако можете да го измислите за същата цена, то си е ваша работа.

След това равинът Лифшиц спусна двете зелени щори и затвори вратата, затъмнявайки стаята.

— Седнете — каза той в гъстия мрак. — Ще ви покажа короната.

— Седнал съм.

— Тогава останете, където сте, но извърнете главата си към стената с огледалото.

— Но защо е тази тъмнина?

— Ще видите светлина.

Той чу как равинът запали клечка кибрит и тя припламна за миг, хвърляйки сенките на свещи и облегалки сред празните столове в стаята.

— Сега погледнете в огледалото.

— Гледам.

— Какво виждате?

— Нищо.

— Погледнете с очите си.

Появи се сребърен свещник — първо с три, после с пет и накрая със седем горящи хилави свещи, напомняше призрачни ръце с пламтящи пръсти. Гореща вълна блъсна Албърт право в лицето и го замая за миг.

Но си спомни игрите от детството и си помисли: кой кого лъже ? Това е някой от онези фокуси, които помня от дете. И ако наистина е така, моментално изчезвам оттук. Мога да понеса известна тайнственост, но няма да издържа на подобни магьоснически номера, нито пък ще сключа сделка с някакъв си равин фокусник.

Свещникът изчезна, въпреки че светлината му беше още там и той видя в огледалото мрачното лице на

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×