Бърнард Меламъд
Сребърната корона
Ганс, бащата, лежеше в болница. Различните лекари казваха различни неща, развиваха различни теории. Говореше се за някакво изследване по оперативен път, но се опасяваха, че може да го убие. Един лекар каза, че е рак.
— На сърцето — додаде старецът горчиво.
— Не е възможно.
Младият Ганс, Албърт, гимназиален учител по биология, обикаляше следобед улиците покрусен. Какво може да направи човек срещу рака? Подметките му се изтъркаха от ходене. Лесно се дразнеше, ядосваха го войната, атомната бомба, замърсяването на околната среда, смъртта — явно това бе от напрежението и тревогите около болестта на баща му. Подлудяваше го обстоятелството, че не може нищо да направи за него. Цял живот не беше направил нищо за него.
Една колежка, учителка по английски, с която беше спал навремето, момиче, видимо състаряващо се, го посъветва:
— Ако лекарите не могат, Албърт, защо не опиташ с някой баяч? Разни хора знаят разни неща, никой не знае всичко. Особено за човешкото тяло.
Албърт се изсмя унило, но се вслуша. С кого да се съгласиш, когато и специалистите не са съгласни помежду си? Когато си опитал всичко, какво друго ти остава?
Един следобед, след дълга самотна разходка, точно когато понечи да се спусне по стълбите към метрото някъде в Бронкс, все още под бремето на грижите си, разтревожен, че нищо не се е променило, едно дебело момиче с разголени месести ръце го спря и му пъхна под носа някаква мръсна картичка, която той се опита да отстрани. Момичето представляваше потресаваща гледка, беше най-малкото бавно развиваща се. Даде й петнайсет, въпреки че изглеждаше на трийсет, а разсъдъкът й вероятно беше на десетгодишна. Кожата й лъщеше, лицето беше мокро, пълно, с малка отворена уста, която щеше завинаги да си остане така, очите й — силно раздалечени на същото това широко размазано лице, или воднистозелени, или кафяви, или и двете — не беше сигурен. Тя изглежда нямаше нищо против неговия оглед и тихо изгука. Гъстата й коса бе вплетена в две напомнящи на въжета плитки, носеше издути платнени пантофи, разпрани по шевовете и покрай подметката, избеляла червена пола, стигаща до дебелите й глезени, и плътна кафява жилетка, закопчана над набъбналите гърди, макар да бе още септември и още горещо.
Първият порив на учителя бе да отмине протегнатата й подпухнала бебешка ръка. Вместо да го направи, той взе картичката. Просто любопитство — веднъж научил се да четеш, четеш всичко? Великодушен порив?
Албърт разпозна идиш и иврит, но прочете на английски: „ЛЕКУВАЙТЕ БОЛНИТЕ. СПАСЕТЕ УМИРАЩИТЕ. НАПРАВЕТЕ СРЕБЪРНА КОРОНА.“
— Каква е тази сребърна корона?
Тя издаде куп невъзможни звуци. Потиснат, той отмести поглед. Когато извърна отново очи към нея, тя побягна.
Започна да изучава картичката. „НАПРАВЕТЕ СРЕБЪРНА КОРОНА“. Прочете адреса на някакъв равин, истински адрес: Джонас Лифшиц, съвсем наблизо в квартала. Сребърната корона го озадачи. Нямаше представа какво общо има със спасяването на умиращите, но осъзна, че трябва да разбере. Въпреки че в началото се отврати от тази мисъл, реши да посети равина и се почувства в известен смисъл облекчен.
Учителят забърза по улицата, премина няколко пресечки и се озова на адреса върху картичката — една разнебитена синагога в някакъв магазин, „Паство Тиодър Хърцл“, беше изписано с големи разкривени бели букви върху армираното стъкло на витрината. Името на равина, с по-малки златни букви, беше А. Маркъс. В коридора, отляво на магазина, се повтаряше номера на къщата, само че с метални цифри, а върху една картичка, пъхната под празната табелка за името, под мъцуцата1, беше написано с молив: „Равин Дж. Лифшиц. Пенсионер. Консултации, Позвънете на звънеца.“ Звънецът, когато реши да опита, не работеше — беше мъртъв под натиска му — и Албърт завъртя бравата с прескачащо сърце. Вратата поддаде доста лесно и той се заизкачва колебливо по едно тъмно и тясно дървено стълбище. По пътя нагоре, обзет от съмнения, взиращ се в мрака, той бе готов да се върне обратно, но стигнал до първата площадка, се насили и почука силно на вратата.
— Има ли някои тук?
Затропа по-силно, ядосан на себе си, че е тук, предприел подобно влизане — кой би го предрекъл само преди час? Вратата се открехна и през процепа се появи онова широко, лошо скроено лице. Присвило изпъкналото си око, недоразвитото момиче започна да издава звуци на пържещи се яйца, след което се дръпна назад и затръшна вратата. Учителят, поколебал се само за миг, я отвори рязко, колкото да успее да види как тя се носи с огромното си туловище по един тесен коридор, блъскайки се в стените, докато изчезна в някаква стая в дъното.
Албърт влезе предпазливо, с чувството на обърканост, ако не и за опасност, като предупреждаваше сам себе си да си тръгне веднага и въпреки това остана, за да надникне любопитно в една от предните стаи встрани от коридора, затъмнена от спуснатите зелени щори, през които се стичаха тънки като нишки поточета светлина. Щорите приличаха на избелялата карта на древни земи. Сивобрад старец с удебелен ляв клепач и с ярмулка2 седеше дълбоко заспал с книга в скута си на едно изтърбушено кресло. Ако не креслото, то някой в стаята миришеше на вкиснато. Дебелата книжка в скута му се свлече с глух удар на земята, но вместо да я вдигне, той я изрита с тока си под стола.
— И така, докъде бяхме стигнали? — попита любезно той, леко задъхан.
Учителят свали шапката си, спомни си в чия къща се намира и я сложи отново на главата си. Представи се:
— Търсех равина Дж. Лифшиц- Вашето ъъъ момиче ми отвори вратата.
— Равина Лифшиц … това е била дъщеря ми Рифкеле. Тя не е съвършена, макар бог, който я е сътворил по свое подобие, да е самото съвършенство. Няма нужда да ви обяснявам какво значи това.
Удебеленият му клепач се затвори, сякаш намигна, но беше явно неволно.
— Какво — попита Албърт.
— И тя е съвършена по своему.
— Както и да е, тя ми отвори и затова съм тук-
— И така, какво решихте?
— За кое?
— Какво решихте за онова, за което говорихме: сребърната корона?
Докато говореше, очите му блуждаеха, потъркваше нервно палец с показалеца си. Хитрец, реши учителят. С този трябва да внимавам.
— Дойдох тук, за да разузная каква е тази корона, която рекламирате — каза той. — Но всъщност ние съвсем не сме разговаряли нито за нея, нито за каквото и да е било. Когато влязох тук, вие бяхте дълбоко заспал.
— На моята възраст… — обясни равинът и леко се засмя.
— Това не беше критика. Исках само да кажа, че съм ви напълно непознат.
— Как може да сме непознати, когато и двамата вярваме в един бог?
Албърт реши да не му противоречи. Равинът вдигна двете щори и последната за деня светлина се разля в просторната стая с висок таван, претъпкана най-малко с една дузина столове със сгънати и разгънати облегалки, плюс едно счупено канапе. С какви операции се занимаваха тук? Групови консултации? Или равинска терапия? Учителят изпита повторно отвращение към себе си, че е дошъл тук. На стената висеше овално огледало, обрамчено с позлатени групи от навързани кръгове, големи и малки, картини нямаше. Въпреки празните столове, а може би именно заради тях, стаята изглеждаше пуста.
Учителят забеляза, че панталоните на равина висят почти на парцали. Носеше негладено, изтъркано черно сако и пожълтяла бяла риза без вратовръзка. Влажните сивкавосини очи бяха неспокойни. Равинът Лифшиц беше човек с тъмно лице, с кафяви торбички под очите и миришеше на старост. Това беше миризмата. Трудно бе да се определи дали прилича на дъщеря си, Рифкеле приличаше на породата си.
— И така, седнете — каза равинът с лека въздишка. — Не на канапето, седнете на някой стол.
— На кой по-точно?
— Имате първокласно чувство за хумор — усмихвайки се разсеяно, той посочи два кухненски стола и сам
