равина с поглед, обърнат към него. Албърт бързо се огледа, за да види дали някой не е застанал до него, но нямаше никой. Къде се криеше в момента равинът, учителят така и не разбра, но в осветеното огледало се бе появило сбръчканото, съсухрено лице на стареца, тъжните му очи — подкупващи, любопитни, морни, може би дори изплашени, сякаш бяха видели повече, отколкото искаха и въпреки това продължаваха да гледат.
Какво е това, диапозитиви или домашно видео? Албърт потърси някакъв прожекционен апарат, но не видя никакъв лъч светлина, нито от стената, нито от тавана, нито пък някакъв предмет или образ, който би могъл да се отрази в огледалото. Очите на равина горяха като изпълнени със слънце облаци. На синьото небе изгря луна. Учителят не смееше да мръдне от страх да не открие, че няма да може. Тогава съзря блестяща корона на главата на равина.
Отначало се появи обшит със седеф тюрбан, който — като някаква загадъчна звезда в нощното небе — се превърна сред бликналата светлина в сребърна корона, сътворена от снопчета, триъгълници, полукълба и полумесеци, острия и купички, дървета и върхове на копия, сякаш ужасна буря ги бе помела от земята и ги бе завъртяла във вихъра си, впримчвайки ги в искряща скулптурна плетеница, в гора от несъизмерими предмети.
Гледката в призрачното огледало — една рядко красива корона, много внушителна, помисли Албърт — не трая повече от пет кратки секунди, след което отразяващото стъкло постепенно потъмня и опустя.
Щорите бяха вдигнати. Единствената крушка в бялата матирана лампа на тавана осветяваше ярко стаята. Беше вечер.
Старият равин седеше изтощен на счупеното канапе.
— И така, видяхте ли я?
— Видях нещо.
— Вярвате ли в онова, което видяхте — в короната?
— Вярвам, че я видях. Но както и да е, ще я поръчам.
Равинът го гледаше непроницаем.
— Искам да кажа, че съм съгласен да се направи короната — каза Албърт, след като се изкашля.
— Кой размер?
— Какъв размер беше тази, която видях?
— И двата размера. Изработката е една и съща и за двата размера, но в 986-доларовата има повече сребро и повече благословии.
— Но нали казахте, че изработката на бащината ми корона, поради особеността на заболяването му, ще трябва да е различна; а плюс това ще има и специални молитви?
Равинът кимна.
— Това също го има и в двата размера — 401-доларовия и 986-доларовия.
Учителят се поколеба за части от секундата.
— Нека е големият — каза той решително. Държеше портфейла в ръка и преброи петнайсет нови банкноти — девет стотачки, четири двайсетачки, една петачка и една банкнота от един долар — всичко 986.
Слагайки очилата си, равинът бързо преброи парите, като опипваше с палеца и показалеца си всяка шумоляща банкнота сякаш да се подсигури, че няма две слепнали. Сгъна неподатливата хартия и пъхна пачката в джоба на панталоните си.
— Може ли да ми издадете квитанция?
— Бих желал да ви издам квитанция — каза равинът Лифшиц сериозно. — но за короните няма квитанции. Има неща, които не са сделка.
— Защо не, когато се дават пари?
— Бог не разрешава. Нито баща ми, нито дядо ми издаваха квитанции.
— Ако нещо стане, как ще докажа, че съм ви платил?
— Имате думата ми, че нищо няма да стане.
— Да, но представете си, че се случи нещо непредвидено? — настоя Албърт. — Ще ми върнете ли парите?
— Ето ви парите — отвърна равинът и подаде на учителя сгънатите банкноти.
— Няма нужда — каза бързо Албърт. — Бихте ли ми казали кога ще бъде готова короната?
— Утре вечер, преди шабос7 най-късно.
— Толкова скоро?
— Баща ви умира.
— Това е вярно, но короната изглежда доста заплетена работа, трудно ще се сглобят всичките тези странни части.
— Ще бързаме.
— Не бих желал да насилвам работата, ако това, да речем, би намалило ефикасността на короната, нито пък по един или друг начин да влошим качеството й — такова, каквото го видях сам не зная вече къде.
Клепачът на равина се затвори, а после бързо се повдигна без никакъв признак на смущение.
— Г-н Ганс, всичките ни корони са първокласна изработка. Няма защо да се тревожите за това.
След което си стиснаха ръцете. Все още обзет от съмнения, Албърт пристъпи в коридора. Чувстваше, че всъщност не вярва на равина, а и подозираше, че Лифшиц знае това и също му няма доверие.
Пръхтяща като крава под бик, Рифкеле го изпрати до външната врата, такава, каквато беше- съвършена.
В метрото Албърт реши да приеме цялата работа като капиталовложение в един експеримент и да чака какво ще излезе. Образованието струва пари, но иначе как да го получиш? Представи си короната така, както я бе видял, положена върху главата на равина и сякаш внезапно си спомни, че докато наблюдаваше измамническото му лице в огледалото, удебеленият клепач на дясното му око се бе затворил в едно истинско намигване.
Действително ли си го спомняше или просто си въобразяваше, прехвърляйки върху миналото нещо, което бе видял малко преди да напусне къщата? Какво искаше да му каже с това намигване? Че е не само мошеник, но и се подиграва? Отново обезпокоен, учителят ясно си припомни как се взираше в рибешките очи на равина в огледалото, как те светнаха с някаква ясновидска светлина, след което той бе започнал да се бори с желанието да заспи, и веднага след това се появи старчето като на телевизионен екран, с неговата префърцунена вълшебна корона.
Албърт подскочи и изкрещя: „Хипноза! Тоя гаден фокусник ме е хипнотизирал! Не ми е показал никаква сребърна корона — тя е била във въображението ми! Измамиха ме!“
Беше оскърбен от мошеничеството, двуличието, безобразното нахалство на равина Джонас Лифшиц. Представата за някаква чудодейна корона, ако изобщо й беше повярвал макар и за миг, се срина в съзнанието му и единственото, за което бе в състояние да мисли, бяха 986 зеленооки птици, полетели към небето. Под погледите на трима любопитни пътника Албърт изхвърча от вагона на следващата спирка, изтърча нагоре по стълбите, префуча през улицата и поохлади нетърпеливите си пети в продължение на двайсет и петте минути до издрънчаването на следващия влак, след което се вози обратно до спирката край къщата на равина. И макар да думка и с двата си юмрука по вратата, да я рита и да „звъня“ на безполезния звънец, докато му излезе пришка на палеца, подобната на кутия дървена къща, включително и порутената синагога в магазина, останаха тъмни, величествено и непреклонно безмълвни, наподобяващи гигантски леко килнат надгробен камък в просторно гробище. Късно след полунощ учителят, неуспял да предизвика и искрица живот, се видя принуден да се отправи към дома си.
На следващата сутрин се събуди, проклинайки равина и собствената си глупост, поради която се бе забъркал с този знахар. Така става, когато човек — дори и само за миг — отстъпи от убежденията си. Имаше и по-малко мъчителни начини да се помогне на умиращите. Албърт си помисли дали да не се обади в полицията, но нямаше квитанция, пък и не му се щеше да излезе чак такъв глупак. За първи път през шестте си години учителстване се изкуши да се обади и да каже, че е болен, след което да вземе такси до дома на равина и да си поиска обратно парите. Тази мисъл го развълнува. Но пък от друга страна, ако равинът наистина се бе заел да направи короната със своя помощник, от което да речем щеше да изкара сто долара чиста печалба — не са чак толкова много-и ако наистина СЪЩЕСТВУВА сребърна корона и той искрено и
