големите социални въпроси на съвременността. В резултат на това в момент на дълбока душевна криза той на два пъти собственоръчно изгаря втория том на „Мъртви души“, а третия въобще не започва. Няколко дена след повторното изгаряне на „Мъртви души“ умира и самият Гогол. Великото произведение остава да съществува само с първия си том като гневна присъда над онази безобразна действителност, която духовно унищожава и самия писател, когато той прави опит да се помири с нея.
Макар и да представлява част от по-широк творчески замисъл, „Мъртви души“ оставя впечатлението на завършено художествено произведение, в което майсторството на Гогол като писател-сатирик достига най- високо съвършенство.
Изхождайки от цялостния замисъл, Гогол си е поставял в първия том за задача да заклейми онези страни от руската обществена действителност, които са станали пречка за по-нататъшното развитие на страната. Писателят гневно разобличава „мъртвите души“, които задушават с тлетворен мирис всичко светло и честно в живота. Тази задача определя и философско-символистичния характер, който придобива заглавието на произведението. Към цялостния замисъл отвежда и художествената структура на първия том. В него се съчетават в неразделно единство два композиционни и стилистични плана — сатиричен и лиричен. Сатиричният е свързан с общото сюжетно развитие на произведението, а лиричният с авторовите отстъпления от сюжета. Сатиричният план разобличава съвременната на Гогол действителност, лиричният отвежда към светлото бъдеще на страната. В лиричните отстъпления Гогол изразява непосредственото си отношение към живота, доизяснява социалната типичност на своите герои, споделя с читателя размислите си за ролята и значението на писателя и др. В лиричните отстъпления особено силно пулсира любовта на писателя към родината и народа.
Със замисъла на произведението и с общата му композиционна структура се свързва и своеобразието на жанра. Самият Гогол нарича „Мъртви души“ не роман, а поема, макар че тя значително се отличава от класическите изисквания за този жанр (дори само по това, че е написана в проза, а не в стихове). Със стремежа си обаче да разкрие съдбата не само на отделната личност, но и на цялата страна Гогол излиза вън от рамките на традиционния западен роман и по широта на замисъла творбата му се доближава до античната епопея. От своя страна, силно изразеното лирично начало в „Мъртви души“ отвежда в една или друга степен към съвременната на Гогол романтична поема.
Гогол не усложнява получената от Пушкин сюжетна схема, тъй като неговото майсторство на писател не е толкова в умението да създава сложни и заплетени сюжетни ситуации, колкото да изгражда дълбоко разнообразни, ярко индивидуализирани социални типове.
Цялото произведение се изгражда въз основа на три сюжетни звена — идването на Чичиков в града и покупката на мъртви души от съседните имения на помешчиците; оформянето на продажбата в губернския град и прибързаното заминаване на героя, когато предприетата от него сделка повдига шум и застрашава да довлече неблагоприятни последствия. Този пределно прост сюжет позволява обаче на Гогол да разкрие господствуващите в Русия обществени сили — дворянството, чиновничеството и зараждащата се буржоазия и да извае цяла галерия от човешки характери, които завинаги се врязват в съзнанието на читателя. За да индивидуализира по-ярко своите герои, Гогол умело използува принципа на художествения контраст (напр. противопоставянето на Манилов и Собакевич), композиционната градация (всеки нов герой представлява по-висока степен на човешко падение) и др. Сюжетът на „Мъртви души“ дава възможност на писателя да разобличи основното обществено зло на тогавашната действителност — крепостното право, превърнало човека в стока, с която може да се търгува не само през живота му, но дори и след неговата смърт.
Гогол влиза в руската литература като продължител на Пушкиновите реалистични позиции. Същевременно с цялото си творчество той се налага като писател-новатор със собствено художествено виждане, със собствен художествен стил. Още Пушкин отбелязва като изключително свойство на Гоголевия талант умението му да изобразява „пошлостта на пошлия човек“ по такъв начин, че незначителните на пръв поглед неща, които се изплъзват от очите, да изпъкнат така релефно и ярко, че да бъдат забелязани от всички. Това свойство на Гоголевия талант определя и своеобразието на критико-реалистичния му метод като нов етап в развитието на реализма в сравнение с метода на Пушкин и Лермонтов. И тримата писатели разобличават чрез творчеството си руската крепостническа действителност, показват нейното развращаващо въздействие върху човешката личност. И тримата обаче постигат това по различен начин. Пушкин и Лермонтов взимат за герои най-добрите представители на дворянската класа — богато одарени личности с широки културни интереси, които не могат да намерят приложение на своите сили, влизат в конфликт с обществото и със самите себе си, изпадат в дълбоки психологически противоречия, вършат дела, които не отговарят на собствените изисквания и възможности, и страдат, защото чувствуват, че сами духовно се погубват. Поради това при обрисовката на героите авторите обръщат внимание преди всичко на вътрешния им живот, на психологическите им преживявания. Гогол подбира друг тип герои. Неговите дворяни са хора душевно опустошени, без каквито и да са културни интереси или обществени прояви, хора, сраснали със своя помешчически бит. На пръв поглед те водят спокойно, мирно съществуване, затворени в своите имения, и тяхната пошлост би останала може би завинаги скрита от очите на читателя, ако писателят-гражданин неочаквано ярко не осветява тъмното им ежедневие. Гоголевите герои са лишени от богат духовен живот, поради това интересът на писателя към вътрешните им преживявания почти изцяло липсва. Своеобразието на Гоголевата типизация се проявява в разкриването на характерите главно чрез външните черти на портрета, позата, жеста, детайлите на обкръжаващата обстановка. Гоголевите герои не са способни на духовно развитие, ето защо при тях преобладава статичната характеристика. Тя още по- силно подчертава мъртвата неподвижност на руската крепостническа действителност. Животът на Гоголевите дворяни е така безинтересен, така потънал в блатото на сънното помешчическо еднообразие, че за да може да направи образите им релефни за читателя, авторът е принуден да гледа на тях сякаш през огромно увеличително стъкло. Такова увеличително стъкло представлява Гоголевата сатирична типизация. Изобразявайки героя, авторът заостря или хиперболизира отделни негови черти, тези, които са най-типични за него и в които най-ярко се проявява неповторимата му индивидуалност. По такъв начин изпъкват ни преден план сладникавата мечтателност и безидейност на Манилов, тъпата ограниченост на Коробочка, алчният практицизъм на Собакевич, нравствената разюзданост на Ноздрев, болезненото скъперничество на Плюшкин. Всеки един от тези герои носи типични черти на дворянската класа. Те взаимно се допълват и доизясняват, създавайки цялостния образ на руското провинциално дворянство с неговия обществен паразитизъм, социално грабителство, крайна духовна ограниченост.
Гогол използува за характеристиката на своите герои редица утвърдени вече похвати на реалистичната индивидуализация на образите — портретната и речевата характеристика, битовата среда като средство за изясняване на образа, авторовата характеристика и др. Те получават обаче у него ново идейно предназначение и нова художествена изява. Писателят умело ги прилага като средство за сатиричното разобличаване на руското дворянство, показвайки комичното противоречие между ръководното му обществено положение и духовното му нищожество. Комическият контраст между претенции и възможности особено ясно се долавя още при първия герой от галерията дворянски типове, с които Гогол запознава читателя — помешчика Манилов. Някога той е служил като поручик и се е считал за най-образования офицер в полка. И сега Манилов, макар отдавна да е минал в оставка и да живее уединено в своето имение, не е загубил претенциите си за образованост. Той държи постоянно в кабинета си сякаш току-що оставена от ръката му книга. Гогол обаче не оставя читателя в заблуждение и му подсказва, че тази книга вече две години лежи в същото положение върху бюрото на помешчика. Манилов има претенции за голям естет. Той е подбрал най-скъпа и изискана коприна, за да обвие в нея креслата в кабинета си. Неговото естетическо чувство обаче напълно се примирява с това, че до тях стърчи от години един недовършен, покрит само с кеневир фотьойл. На „изтънчения“ вкус на Манилов отговаря и претенциозният бронзов свещник с изискани седефени украшения. Нищо от това, че той рязко контрастира с поставения до него стар меден инвалид, целия окислен и изкривен настрана. Дори пепелта от лулата на помешчика е разпределена в красиви купчинки, макар те да лежат не в пепелниците, а по первазите на прозорците му. Манилов минава за човек със замах. Той мечтае да построи над езерото си каменен мост с дюкянчета отстрани, да издигне кула, от която да се вижда Москва. Този замах обаче получава особен сатиричен смисъл, след като на читателя е станало ясно, че той няма никаква представа за собственото си имение, че не е способен за каквато и да е практическа дейност. Сатиричният контраст между претенциите и възможностите на героя се проявява особено ясно и в речта на Манилов. Той мечтае да има за съсед човек, с когото би могъл да поговори за „такава някоя наука“, която „ей така да размърда душата ти, да ти даде, тъй да се каже, такъв един подем“.
