Самият му език обаче, в който изобилствуват неопределените думи и изрази, явно показва, че той не само няма представа за каквато и да е наука, но не е способен дори да формулира една обикновена фраза.
Гогол създава сатиричен ефект и чрез комичното снизяване на своите герои до нивото на животните или предметите. Така напр., когато изисканият Манилов притваря от удоволствие очи, той заприличва на примижал котарак, когото леко погъделичкват зад ушите. Цялата портретна характеристика на Собакевич е изградена върху разгънатото сравнение с мечка от средна величина. Той и главата си държи наклонена като животно, и смазва с лапите си всеки, който се е доближил до него. Жената на Собакевич върви плавно като гъска. Малките очички на Плюшкин гледат неспокойно като мишка, която току-що е излязла от дупката си и предпазливо се оглежда дали наоколо няма скрил се някъде котарак. Гогол често сравнява своите герои и с предмети и с това подсказва пълното отсъствие у тях на духовен живот. Така напр., когато Чичиков се доближава до имението на Собакевич, той вижда главите на хазаите зад един от прозорците и те странно му заприличват на краставица и молдованска тиква.
Своеобразна сатирична функция получава и речевата характеристика на Гоголевите герои. Чрез нея писателят осмива сладникавата сантименталност и мнимата културност на Манилов, скъперничеството на Плюшкин, неубозданата енергия на Ноздрев, „Зяпни, душке, да ти туря това късченце“ — се обръща Манилов към своята благоверна съпруга. Представлява интерес и речта на Плюшкин, изпъстрена с ругателни прозвища към крепостните му слуги и с ласкави, умалителни суфикси към предметите, към които той се е пристрастил. „Ето на, не мога да го намеря, а пък имах един много хубав ликьорец, ама ако не са го изпили; слуги са такива крадци!… Още покойницата беше го правила, тази мошеница — икономката, беше го захвърлила и дори го оставила незапушено, каналията недна! Буболечки и други нечистотии се бяха набъкали вътре, ала аз ги поизвадих и сега е чистичко, та ще ви налея една чашка.“ Недовършените фрази, постоянните възклицания и обръщения, неочакваното преминаване от един към друг предмет без логическа и синтактическа връзка, вулгарният жаргон, всичко това добре характеризира буйния, непостоянен Ноздрев, героя на картите и панаирите.
Още Пушкин беше показал умението да се разкрива човешкият характер чрез детайлите на обкръжаващата го битова среда. Гогол довежда този художествен похват в обрисовката на героите до съвършенство. И това не е случайно. Неговите помешчици са така сраснали с бита, в който живеят, че сами сякаш са се превърнали в своеобразни битови вкаменелости. Всяка мебел в дома на Собакевич сякаш повтаря след своя стопанин: „И аз съм Собакевич, и аз съм Собакевич.“ Всичко е солидно, здраво, грубо и безвкусно, какъвто е самият хазаин. Дори картините по стените и изобразените върху тях антични герои с огромни прасци на краката напомнят грубата мечешка сила на Собакевич. Натрупаната в дома на Плюшкин купчина с всякакви боклуци ясно говори за скъперническата страст на стопанина. А латерната на Ноздрев, която започва с една мелодия и завършва с друга, или турският кинжал, върху който „по погрешка“ било написано името на руския майстор Савелий Сибиряков, отговарят на непостоянния, вятърничав характер на Ноздрев или показват неговата глупава, често самоцелна лъжливост. Най-сетне пухените басмени възглавници и юргани на Коробочка, старият хъркащ и съскащ часовник или топлите, плувнали в масло банички говорят за старинния патриархален бит, в който тя изцяло е потънала. Гогол не разкрива своите герои в действие, защото те отдавна са престанали да се занимават с каквато и да е по-широка обществена или стопанска дейност. Единственото събитие, което смущава съня на спокойните провинциални обитатели е покупката на мъртви души. Поради това и начинът, по който отделните помешчици реагират на Чичиковото предложение, дава на автора богат материал за художественото индивидуализиране на образите им. То служи като пробен камък, при който особено ярко се проявяват различните човешки характери. Колко голяма е разликата от щедрата галантност на Манилов, който доброволно отстъпва душите на Чичиков и връзва красиво подготвения списък с розова лентичка, до алчния практицизъм на Собакевич, който поисква по 100 рубли за всеки умрял селянин, или тъпата ограниченост на Коробочка с настойчивите й убеждения към Чичиков да си купи вместо мъртви души мед или сланина (надявайки се междувременно да разбере на каква цена вървят душите).
Галерията от герои, чрез които е представено в поемата провинциалното руско дворянство, се допълва от колективния образ на губернската чиновническа аристокрация и особено на дамите от града NN. Тук основният художествен похват в изобразяването на героя е авторовата характеристка и особено своеобразният Гоголев стил, проникнат с тънка ирония и лукава, хаплива насмешка. Класически в това отношение е начинът, по който той описва умението на дамите от NN да се обличат и разговарят помежду си. „Всичко у тях беше обмислено и предвидено с необикновена грижливост. Шията, раменете бяха открити точно толкова, колкото трябва, и съвсем не повече; всяка бе разголила владенията си дотам, додето чувствуваше, по собствено убеждение, че са способни да погубят човека; всичко останало бе прикрито с необикновен вкус: или някаква лекичка фльонга с панделка, или шарф, по-лек от оня сладкиш, известен под името целувка, ефирно обгръщаше шията, или около раменете бяха пуснати изпод дрехата малки назъбени диплички от тънка батиста, известна под името скромности. Тези скромности скриваха отред и отзад онова, което вече не можеше да докара гибел на човека, а пък караха да подозираш, че там именно е същинската гибел…“ Дамите от NN умеят също така изискано да се изразяват. Те никога не казват: „изсекнах се“, „изпотих се“, „изплюх се“, а казват „облекчих носа си“, „послужих си с кърпичката“. „В никой случай не биваше да се каже: «тази чаша или тази чиния вони». И дори не можеше да се каже нещо такова, от което се подразбира това, а вместо туй казваха: «тази чаша се държи зле» или нещо подобно. За да се облагороди още повече руският език, почти половината му думи бяха съвсем изхвърлени от разговора и твърде често ставаше нужда да се прибягва до френския език; затова пък там, по френски, работата беше друга. Там се позволяваха такива думи, които бяха много по-остри от споменатите.“
Интелектуалните възможности на дамите от губернския град се проявяват особено нагледно в начина, по който те решават въпроса за Чичиков, след като се пръска слухът, че той е купувал мъртви души. Тук те измислят такава неправдоподобна, но така убедително аргументирана история с безброй невероятни детайли, че пред тях мъжете могат да дигнат само ръце и да се преклонят пред необикновената им изобретателност.
Покупките, които Чичиков прави от дворяните, и по-късното му стълкновение с тях представлява своеобразен художествен израз на нарастващия конфликт между отмиращата дворянска класа в Русия и зараждащата се нова буржоазна. В лицето на Чичиков Гогол рисува нов социален тип, който се появява на историческата сцена, близък и същевременно твърде различен от предишните господари на живота. Той се сближава с представителите на дворянството със своята пошлост, с пълното си равнодушие към обществения живот, с липсата на духовни интереси. И все пак Чичиков е нов герой в сравнение с дворяните. Предприемчива, дейна, целенасочена натура, той рязко се отличава както от празната мечтателност на Манилов, така и от безполезната активност на Ноздрев. Той точно знае какво иска и се стреми към набелязаната цел с педантично усърдие и учудваща последователност и неуморност. За разлика от помешчиците, които сякаш са се срасли с имението, в което живеят и не биха могли да съществуват вън от него, Чичиков умее да се приспособи към всякаква обстановка, навсякъде да се почувствува като у дома си. Тази способност към приспособяване се подсказва от автора още в самото начало на произведението в начина, по който той нахвърля портрета на героя. „В бричката седеше един господин, не хубавец, но не и с лоша външност — нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад.“ Тази неопределеност на външността сякаш показва умението на героя да се изменя, като се снизява или изправя в зависимост от обстоятелствата, които го обкръжават. Голямата гъвкавост на Чичиков особено ясно личи в езика му, в умението му веднага да се приспособи към речта на своя събеседник и да заговори с нейните стилистични интонации. Той е сладникаво любезен с Манилов, предпазливо делови със Собакевич, настойчив и груб с Коробочка, а на обръщенията, с които Ноздрев изпъстря речта си, „подлец“, „лъжец“, „мошеник“, „негодник“, „шарлатанин“, той също отговаря твърде безцеремонно: „Какво се перчиш?“, „Какви са тия чифутски подбуди у тебе?“.
При характеристиката на Чичиков Гогол използува по-различен художествен похват в сравнение с останалите помешчици. Докато дворяните и чиновниците са разкрити предимно с една или няколко доминиращи черти на характера, то образът на Чичиков е твърде широко индивидуализиран. Единствено при него Гогол поднася на читателя и подробна биография на героя, след Като вече е разкрил основните черти на характера му. Биографията на Чичиков е поставена в края на произведението и се свързва с последното сюжетно звено — заминаването на героя от губернския град. Изяснявайки образа на Чичиков след този на помешчиците и чиновниците, Гогол дава своеобразен художествен израз на съществуващата в
