— Моята съвест е също така крепка като твоята. Щом аз съм този, към когото някой е прегрешил, то считам за свой дълг поне да вметна някоя добра дума за него. Не помогне ли това — нищо, е, аз съм си изпълнил задължението и няма за какво да се упреквам.
— Значи си съгласен, дето ще разпоредя да обесят и Абд ел Барак, и ще тръгнеш с нас?
— Да.
— Това ми е приятно, защото ти си по-добър водач и съветник от Бен Нил. Даже още сега трябва да те помоля за съвет. Мислиш ли, че ще сбараме хаирсъзите?
— Убеден съм.
— А аз се опасявам, че са офейкали. Та нали могат да си помислят, че ще се върнеш!
— Даже ловците на роби да си го помислят, то при всички случаи няма да вярват, че ще отида толкова скоро. Аз се погрижих днес да се чувстват още сигурни. Те смятат, че си отдалечен на ден и половина път оттук. Аз трябва, понеже ни взеха оръжията, да дочакам пристигането ти, та да мога да предприема нещо срещу тях. Аз съм им избягал, разкарал съм се сигурно надалеч, за да не могат да ме намерят. Това е тяхното гледище и поради това те ще се чувстват в новопостроената сериба толкова сигурни, все едно днес изобщо нищо не се е случило.
— Ако нещо не се заблуждаваш, то ние действително можем да бъдем уверени, че ще турим ръка на тях. Кога ще потеглим?
— Час по-скоро. Аз и сега съм готов. Ние имаме две лодки и ако заемем само още една от борите, те ще поберат повече хора, отколкото са ни нужни за надвиването на малкото врагове.
— Само че трябва да хванем някой друг път, та ловците на роби да не забележат идването ни.
— Определено! Те знаят, че избягахме в западна посока, и, в случай че изобщо бдят, ще насочат вниманието си в това направление. Ние трябва да се появим от изток. За тази цел ще гребем в сянката на дърветата винаги близо до отсамния бряг, докато подминем лежащата на отвъдната страна нова сериба. После прекосяваме напреко маийех, приставаме, зарязваме лодките и се промъкваме пешком.
— Не можем ли да се объркаме?
— Не. Луната скоро ще изгрее. После тъмната гора по отвъдния бряг ще е лесно отличима от тревната равнина, в чийто край е разположена серибата. Вземи освен мен и Бен Нил още двайсет мъже. Това е достатъчно.
— Аз също мисля, че от повече не се нуждаем. Необходимите ти оръжия можещ да получиш от кой да е оставащ тук аскери. Накарай да ти дадат!
— Не желая никакви. Аз ще си прибера моите. Взема ли сега други, то по-късно ще трябва да ги мъкна ненужно обратно.
— В такъв случай ще поговоря с Воат за лодката.
Предводителят на борите не само беше готов да ни заеме една от своите лодки, но и помоли на това отгоре да го вземем със себе си, което на драго сърце му беше позволено. Аз се качих с Рейс Ефендина и Бен Нил в малката лодка, която бяхме имали в следобеда, за да гребем начело, докато асакерите щяха да ни следват с двата по-големи съда.
Луната още не беше изгряла, когато нашето плаване започна, но звездите светеха достатъчно ярко, за да ни позволяват да избягваме стърчащите из водата коренища и разните други препятствия. Ние следвахме брега, който имаше от тази страна няколко големи бухти. От това нашето пътуване се забавяше, но това хич не ми беше неприятно, тъй като исках, за да не се заблудя по-късно, да изчакам луната.
Когато изгря, видяхме я да стои ниско в края на небосклона, понеже отсреща нямаше никакви дървета да я скрият. По това разпознах, че вече сме на една ширина с лишената от дървеса степ, в другия край на която се намираше серибата. Сега налегнахме по-здраво веслата от преди. Луната бавно се възкачваше, ала скоро изчезна пак зад една тъмна стена. Това беше гората, започваща отново отсреща. Значи бяхме отминали тревистата площ, погребахме още малко нататък и се насочихме после напреко през маийех насреща.
На отвъдния бряг слязохме и вързахме лодките. Първата ни работа беше да разберем дали приближаването ни е било забелязано. За тая цел останахме напълно притихнали и заслушани, но нямаше нищо за слушане. После, докато другите все още си стояха по местата, аз претърсих околността. Дърветата не растяха нагъсто и луната надзърташе между короните, така че можех горе-долу добре да виждам. Наблизо нямаше никакъв човек. Значи късият марш можеше да започне. Намирахме се на не повече от шестстотин крачки зад серибата.
Аз вървях начело, може би на двайсет крачки отдалечен от другите, които образуваха зад мен дълга върволица. Още не бях стигнал края на гората, когато видях отпреде си проблясъците на огън и чух високи гласове. Наредих на асакерите да спрат и продължих да се промъквам сам. Хранех увереността, че ще надвием враговете, без да се наложи капка кръв да пролеем.
Както вече споменах, тукулите на новата сериба се издигаха при окрайнината на гората, сред първите дървета. Между два от тях беше запален огън, във всеки случай за прогонване на жилещите мушици. Край него седеше моккадемът с асакерите си, от които не липсваше никой. Безделниците не бяха намерили за нужно да поставят стража и се смятаха за сигурни. Този извод се налагаше и от факта, че не съзрях никаква пушка. Мъжете бяха оставили кремъклийките си в тукулите. Това ме зарадва както заради нас, така и заради враговете, защото ако и Абд ел Барак да не можеше да бъде спасен, то се надявах, че Рейс Ефендина ще помилва останалите, при положение че не се пролееше кръв.
Върнах се и поведох хората насам. Можехме да различаваме враговете ясно, защото огънят гореше така, че сянката на едната колиба затъмняваше мястото, на което стояхме. Поисках да споделя с Рейс Ефендина моето виждане за начина на действията ни, ала той ме хвана под ръка и каза:
— Ела тук настрани, та да не бъдеш улучен!
Ахмед ме повлече при тези думи. Последвах го, без нищо да подозирам, и попитах:
— Улучен? Ами че ловците на роби изобщо няма да стигнат до стрелба. Ние ще ги връхлетим от невиделица и…
— Ефенди — прекъсна ме Бен Нил, който се беше промъкнал безшумно след нас, — враговете ще бъдат застреляни, всички освен моккадемът. Когато ти вървеше одеве напред. Рейс Ефендина заповяда да…
— Мълчи! — сряза го Ахмед гневно на думата. После посочи огъня и викна, преди да съм съумял да попреча, на хората си: — Огън!
Двайсет изстрела изтрещяха. Всички, които седяха нищо неподозиращи край огъня, рухнаха с изключение единствено на моккадема. Той скочи и се вторачи ужасено към нас.
Аз предугадих какво ще се случи, ама не хукнах към огъня, за да го заловя, а наляво към брега, който — до започването на степта — беше обточен с храсти.
— Какво ти хрумна! — викна подире ми Рейс Ефендина. — Хайманата стои там при огъня. Напред!
Ахмед се затича, следван от всичките си хора, към огъня. Това възвърна присъствието на духа на Абд ел Барак. Той се обърна, за да побегне. Накъде? В гората, от която виждаше да се задават враговете, не можеше. По откритата степ, където луната така ярко грееше? Това също беше опасно. За него имаше само един изход — към водата. Само в укритието на крайбрежия храсталак можеше да намери спасение. Той се затърча нататък. Това беше, което бях предвидил, и затова бях поел в тази посока. Бях стигнал там незабелязано от него. Когато се озовах при храсталака и се сниших, той тъкмо се обърна да бяга, сега търчеше право към мен. Аз се изправих. Оня ме видя и отскочи назад.
— О, Аллах! Ефендито! Пъкълът да го погълне!
Абд ел Барак беше толкова изплашен, че изобщо не стигна до мисълта да си послужи с някакво оръжие. Той видя своето избавление единствено в бягството и направи ново обръщане, за да се втурне в степта. В същия миг аз го пипнах за мишниците и го метнах към дотърчалите подире му асакери, които тутакси го събориха на земята. Какво щяха да правят после още с него, ми беше безразлично. Аз побързах към огъня да видя сразените с изненада врагове. Девет бяха мъртви, от които неколцина улучени от няколко куршума, останалите — тежко ранени. Това не бях го искал.
Рейс Ефендина стоеше настрани и ме наблюдаваше. Аз отидох при него и го запитах силно възбуден:
— Необходимо ли беше? Защо не ми каза по-рано? Налагаше ли се всъщност да бъдат избити?
— Избити? — върна репликата египтянинът разгневено. — Прощавам ти тоя въпрос, защото си превъзбуден. Да не би да трябваше да пусна тия хора да си вървят по живо по здраво и да им предоставя
