въпрос.
Всички ние яздехме споменатите вече волове — начело едно отделение борски воини, после отряд асакери, нататък следваха товарни волове, сетне отново войници и товарни животни, след които другата половина от борите заключаваше шествието. Беше щастие за нас, дето се бяхме съюзили с чернокожите, защото без тях никога нямаше да достигнем целта си, а щяхме да загинем из това безкрайно тресавище. Но те го познаваха, както всеки човек познава пътеките на родния си край. Техните обучени очи различаваха с лекота местата, на които можеше да се довериш. Само не биваше двамина едновременно да рискуват да го сторят и ето защо яздехме все един подир друг. Аз все повече и повече се учудвах на зоркия поглед и съобразителността на тези хора и се научих тук да уважавам и воловете, защото без животните дори робите нямаше да могат да се придвижват. Воловете затъваха почти при всяка крачка до половината крак и при все това не показваха никаква умора. Никой не се отклоняваше надясно или наляво. Всеки знаеше, че трябва точно да следва преднокрачещия. И това не ставаше по права като конец посока, а Воат, предводителят на борите, които оглавяваше шествието, трябваше да се съобразява с товароносимостта на почвата и ето как се случваше да описваме сегиз-тогиз завои, при което последният в шествието се доближаваше до първия, докато яздещите по средата се намираха далеч от челото и опашката.
Така я карахме вече три дена и порядъчно се бяхме заситили, комарите ни докарваха страшно много главоболия. Нямаше твърд нощен бивак, водата не свършваше, а онова, което дишахме, не беше въздух, ами направо зловонна треска.
Ето че отпред, където яздеше предводителят, прозвуча в най-висок регистър един протяжен крясък, който тутакси бе повторен от всички бори. Агади, преводачът, се движеше между Рейс Ефендина и мен по средата на шествието. Аз го попитах какво требва да значи тоя крясък и получих за отговор, че това било възвестяване на някакво радостно събитие. Що за събитие се имаше предвид, разбрах още след броени минути, когато видях през станалите по-рехави върхари да се прокрадва един слънчев лъч и въздухът из един път проникна в дробовете ми лек и живителен. Земята стана по-твърда и между гигантските стволове започнаха да се мяркат нежни храсти. Хората пред мен яздеха по двама, трима и по четирима един до друг. Всичко това загатваше, че тресавището е на края си, и зад нас се разнесе гърленият глас на Селим:
— Хамдулиллах! Голямата каша е надвита. Тя зинваше своята паст, за да ни погълне, ала ние минахме по нея като героите, които не се боят от никой змей. Сега тя захлопна зад нас грамаданската си уста и чезне от яд и срам, дето не й се удаде да изплюска Селим, храбрия покорител на всички тресавища и мочурища във всемира!
Старият празнодумец не пропускаше случай да се „докара“, ама „покорител на всички тресавища и мочурища във всемира“, това надминаваше всичко, което бях чувал досега от неговата уста.
Воат беше спрял, за да ни позволи да приближим, и каза посредством устата на преводача:
— Тресавището е зад нас и сега започва добър път. Скоро ще пием вода и ще видим поля, които принадлежат на гохките. Привечер ще влезем във Вагунда.
Не е трудно да си представи човек как силно ни зарадва тази вест. Толкова смълчаните, омърлушени досега хора се оживиха и станаха приказливи, а и животните, изглежда, знаеха, че целта е близо. Те дадоха своите гласове да се чуят и започнаха да напират напред, така че старият ни порядък вече не можеше да се съблюдава. След известно време насреща ни плисна ярката слънчева светлина. След дългия полумрак ни се стори, като че ни заля море от светлина. Беше пладне, ала ние чувствахме зноя само като топлина, която благотворно прониква в нашите тела и съживява всичките ни сетива.
Вековната гора свърши. Тя граничеше с река Тондж, на другия бряг на която растеше само тръстика, примесена с буш. Реката беше широка наистина, но не дълбока. Борите намериха след кратко търсене едно място, където можехме да я прекосим. После продължихме по старото направление, все на запад. Тръстиката изчезна, но храстите останаха. Те образуваха острови сред зеленото море от трева, която по отношение тучност не оставаше нищо повече да се желае. Аз помолих предводителя на борите да спрем тук поне за късо време, за да могат воловете ни да попасат. Воат обаче предаде да ми бъде отговорено, че скоро сме щели да стигнем до едно място, което било къде по-подходящо за спиране.
Не след дълго теренът започна леко да се изкачва и ние съгледахме в далечината възвишения, увенчани с гори. Оттам извираше, както научихме, един приток на Тондж, край който били разположени по-големите села на гохките. Продължавайки да яздим нагоре, достигнахме една долина с преливни форми, на чието дъно се появи езерце. То намираше своя отток на североизток в нещо, което почти бих могъл да нарека бара. Това беше рекичката Яу. В миг наскачаха чернокожите от своите ездитни добичета и също така бързо снеха товарите от другите животни, за да не бъдат повредени, тъй като хайваните станаха вече неудържими. Те хукнаха към езерцето и навлязоха навътре, додето могат, за да се напият до насита след дългото странстване през тресавището, чиято вода не бе годна за пиене. Хората си имаха работа колкото щеш с опазване барата свободна за себе си.
Барата? Това звучи толкова родно! Вярно, употребявайки тази дума, аз извършвам една неправда. Тези неща, които ние наричаме езерца и бари, по онези местности ги няма. А възвишенията, за които говорех, далеч не бяха планини. Но след едно тридневно мъкнене из вонящо на треска мочурище човек лесно изпада в риск да класифицира една земна издутина като възвишение и една вода, която не е баш застояла и е горе-долу прозрачна, като бара.
След около час потеглихме отново. Яздехме на запад, но следвахме течението на друга вода, която много скоро се вля в една тясна река, чийто бряг стана наш водач. Той ни отведе до големи полета захарна тръстика и негърско просо3, сред които видяхме да стърчат кръглите покриви на отделни колиби. Приближавахме едно малко селце на гохките и спряхме, за да изпратим напред вестител, та жителите да не се изплашат и побягнат при нашата поява.
Когато той се върна, подире му търчеше „кьораво и сакато“ от селото — бащици и майчици, мъжоря и женоря, момчурляци и девойчета, всеки и всяка в най-гиздавата премяна, насъбрана и навлечена с цялата му бързина.
Един стар, посивял мъж, представен ни като повелителя на селото, носеше само една кожена препаска, ала на главата му се мъдреше някакъв кош, който като едното нищо имаше метър височина и бе набучен с шарени пера. Една млада селска красавица беше засукала косата си в плитчици и така ги вкоравила с лой и охра, та създаваше впечатление, че някой дузини червени тирбушони са провъртени през черепа й навънка. Един момък, много вероятно контето на селото, беше украсил куфелницата си с една съдрана периферия на шапка. Как ли се беше запиляла насам в дълбока Африка? Десният му крак беше намъкнат в кожена обувка без подметка, докато на левия беше закрепил един сандал. Неговото най-хубаво труфило обаче, може би най-голямата драгоценност в цялото село, се състоеше в една лишена от стъкла, разкривена старовремска рамка за очила от месинг, която беше прикачил към врата си с помощта на тънък ремък.
Аз на драго сърце щях да продължа наблюденията, ала споменатият старик хвана за ръката младия притежател на рамката, повлече го към Рейс Ефендина, който му бе охарактеризиран като наш предводител, и дръпна някаква съпроводена с оживени жестове реч, от която, наистина, думица не вдянах, но съдържанието й отгатвах. Стрият посочи именно неколкократно очилата и после на запад — една пантомима, която си преведох по следния начин:
„Вие сте другоземни, много височайши господари и искате да отидете във Вагунда. Младият Адонис тук е притежателят на тази рамка за очила и по тази причина е единственият достоен да ви показва пътя.“
Оказа се, че правилно съм отгатнал. Агади ни преведе словото. Ние дарихме стария с няколко дребни, за него изключително ценни предмета и продължихме после ездата. Собственикът на очилата без стъкла крачеше в качеството си на наш водител гордо напред. Ама някой да не си помисли, че той беше единственият, дето вървеше пред нас. След посрещането на нашия вестител и преди да дойде после при нас, стареят на селото изпратил един мъж към Вагунда, за да доложи там най-добросъвестно за предстоящото пристигане на толкова много чужденци. Последицата от това забелязахме по-късно.
Нашият водач си го биваше в търчането, макар краката му да бяха така неравнозначно оборудвани. Той поддържаше еднакъв темп с нашите волове, които все пак тичаха много бързо. Придвижвахме се все надолу покрай споменатата река, после я прекосихме при един брод и продължихме в продължение на час по една нажежена от слънцето, пуста земя. След това видяхме в далечината една проточила се надълго гора от дървета белут, която даваше да се заключи за наличието на вода.
Докато яздехме към нея, водачът непрестанно ни джомолеше нещо. Узнахме от Агади, че ни правел описание на Вагунда, което бих предпочел, наистина, да чуя на някой по-разбираем за мен език. За да
