бързо — препънах се, и доктор Кълън ме хвана. Изглеждаше загрижен.
— Добре съм — уверих го отново. Нямаше нужда да му обяснявам, че проблемите ми с пазенето на равновесие нямат нищо общо с удара по главата ми.
— Вземи малко тиленол за болката — предложи той като ме задържа на място.
— Не боли чак толкова много — настоях аз.
— Изглежда си имала невероятен късмет — каза доктор Кълън, докато се разписваше върху картона ми със замах.
— Имах късмет, че Едуард беше близо до мен — поправих аз със суров поглед към обекта на моето изявление.
— О, ами, да — съгласи се доктор Кълън, внезапно зает с листовете хартия пред него. След това измести поглед встрани към Тайлър и се приближи към неговото легло. Интуицията ми припламна — докторът знаеше какво е станало.
— Страхувам се, че вие ще трябва да останете малко по-дълго — каза той на Тайлър и започна да преглежда раните му.
Веднага щом докторът бе обърнал гръб към нас, аз се приближих към Едуард.
— Може ли да поговоря с теб за малко? — изсъсках аз изпод дъха си. Той отстъпи назад с внезапно стисната челюст.
— Баща ти те очаква — каза той през зъби.
Хвърлих бърз поглед към доктор Кълън и Тайлър.
— Бих искала да поговоря с теб насаме, ако нямаш нищо против — притиснах го аз.
Той ме изгледа и след това се обърна с гръб към мен и пое с широка крачка през дългата стая. Почти ми се наложи да бягам, за да го настигна. Веднага щом стигнахме ъгъла на един малък коридор, той се обърна с лице към мен.
— Какво искаш? — попитай раздразнено той. Очите му бяха студени.
Недружелюбността му ме изплаши. Думите ми излязоха не толкова строги, колкото възнамерявах.
— Дължиш ми обяснение — напомних му.
— Спасих ти живота — не ти дължа нищо.
Дръпнах се назад от негодуванието в гласът му.
— Ти обеща.
— Бела, удари си главата, не знаеш какво говориш. — Тонът му беше язвителен.
Гневът ми беше на път да избухне, затова го изгледах предизвикателно.
— Нищо ми няма на главата.
Той отвърна на погледа ми.
— Какво искаш от мен, Бела?
— Искам да знам истината — казах аз. — Искам да знам защо лъжа заради теб.
— Какво си
Думите ми излязоха като поток.
— Знам само, че ти изобщо не беше наблизо — Тайлър също не те е видял, затова не ми казвай, че съм си ударила главата прекалено силно. Онази кола щеше да смачка и двама ни — но не го направи, и ръцете ти оставиха вдлъбнатини във вратата й — и остави вдлъбнатина и в другата кола, но на теб нищо ти няма — и колата щеше да прегази краката ми, но ти я държеше нагоре… — чувах се колко налудничаво звуча, и не можех да продължа. Бях толкова ядосана, че усещах прилива на сълзи. Опитах се да ги спра, като стисна зъби.
Той ме гледаше скептично, но изражението му беше напрегнато, отбранително.
— Мислиш си, че съм вдигнал кола над теб? — тонът му поставяше под въпрос разсъдъка ми, но това ме направи само още по-подозрителна. Беше като перфектно изиграна реплика от талантлив актьор.
Кимнах леко със стисната челюст.
— Нали знаеш, че никой няма да ти повярва. — Сега гласът му съдържаше нотка на присмех.
— Няма да кажа на никого — казах всяка дума бавно, внимателно контролирайки гнева си.
Изненада премина през лицето му.
— Тогава защо има значение?
— Има значение за мен — настоях аз. — Не обичам да лъжа — така че ми трябва добра причина, за да го правя.
— Не можеш ли просто да ми благодариш и да го забравиш?
— Благодаря. — Спрях, ядосана и очакваща.
— Няма да го забравиш, нали?
— Не.
— В този случай… приятно разочарование.
Мръщихме се един на друг в мълчание. Проговорих първа, опитвайки се да остана съсредоточена. Имаше опасност да се разсея от смъртно бледното му, величествено лице. Все едно се опитвах да не гледам унищожен ангел.
— Защо изобщо го направи? — попитах студено.
Той мълчеше, и за момент ослепителното му лице беше неочаквано уязвимо.
— Не знам — прошепна той.
След което ми обърна гръб и се отдалечи.
Бях толкова ядосана, че ми отнеха няколко минути, преди да успея да се раздвижа. Когато започнах да вървя, си поправих път към изхода в края на коридора.
Чакалнята се оказа по-неприятна отколкото се страхувах. Изглежда всяко лице, което познавах във Форкс беше там и ме зяпаше. Чарли веднага притича към мен — вдигнах ръце.
— Нищо ми няма — уверих го намусено. Все още бях ядосана, не бях в настроение за приказки.
— Какво каза доктора?
— Доктор Кълън ме видя, каза че съм добре и ме пусна да се прибирам вкъщи. — Въздъхнах. Майк, Джесика и Ерик идваха към нас. — Да тръгваме — помолих аз.
Чарли сложи ръка на гърба ми, но без да ме докосва съвсем, и ме поведе към стъклените врати на изхода. Помахах глупаво на приятелите ми, като се надявах, че няма да се тревожат повече. Беше огромно облекчение — за пръв път се чувствах така — да се кача в патрулката.
Пътувахме в мълчание. Бях толкова погълната от мислите си, че почти не съзнавах, че и Чарли е там. Убедена бях, че отбранителното поведение на Едуард в коридора потвърждаваше всичките странни неща, на които все още не можех да повярвам, че бях станала свидетел.
Когато се прибрахме вкъщи, Чарли най-накрая проговори:
— Ъм… трябва да се обадиш на Рене. — Той сведе виновно глава.
— Казал си на мама! — Бях ужасена.
— Съжалявам.
Затръшнах вратата на патрулката малко по-силно, отколкото беше нужно.
Майка ми беше в истерия, разбира се. Трябваше да й кажа, че се чувствам добре поне трийсетина пъти преди да успея да я успокоя. Тя ме умоляваше да се върна вкъщи — забравяйки факта, че къщата бе празна в момента — но молбите й бяха по-лесни за устояване, отколкото бих могла да си помисля. Бях погълната от мистерията, която Едуард представляваше. И малко или много обсебена от самият Едуард. Глупачка, глупачка, глупачка. Не изгарях от желание да избягам от Форкс, както би и трябвало, както всеки нормален, разумен човек би направил.
Реших, че така или иначе мога направо да си легна по-рано тази вечер. Чарли продължаваше да ме наблюдава загрижено, и започваше да ме дразни. Спрях по пътя да взема три тиленола от банята. Наистина помогнаха и като намалиха болката, се унесох в сън.
Това беше първата нощ, през която сънувах Едуард Кълън.
4. ПОКАНИ
В сънят ми беше много тъмно, и каквато и мъглява светлинка да имаше, изглежда се излъчваше от кожата на Едуард. Не можех да видя лицето му, само гърбът му, докато се отдалечаваше от мен, оставяйки
