Стефани Майер
Здрач
За голямата ми сестра Емили, без чийто ентусиазъм тази история може би щеше да остане недовършена.
ПРЕДГОВОР
Никога не съм се замисляла как ще умра — въпреки че имах достатъчно причини през последните няколко месеца — но дори и да бях, никога не бих си го представила така.
Взирах се, без да дишам, през дългата стая право в тъмните очи на ловеца, който ме погледна приятно.
Определено беше добър начин да умреш, на мястото на някой друг, на някой, когото обичаш. Благородно дори. Това трябваше да се брои за нещо.
Знаех, че ако никога не бях заминала за Форкс, изобщо нямаше да се изправям лице в лице със смъртта сега. Но, колкото и ужасена да бях, не можех да се накарам да съжалявам за това решение. Когато животът ти предложи мечти отвъд което и да е от очакванията ти, няма смисъл да тъгуваш, когато настъпи краят.
Ловецът се усмихна по един приятелски начин, преди да се насочи напред, за да ме убие.
1. ПРЪВ ПОГЛЕД
Майка ми ме докара до летището със спуснати прозорци. Беше 24 градуса във Финикс, с безоблачно синьо небе. Бях облякла любимата ми тениска — без ръкави, с кръстосани бели връзки отпред. Носех я като за последно сбогом. В ръцете си държах дебело зимно яке.
На Олимпийският полуостров, северозападно от щата Вашингтон, съществува малък град на име Форкс, забулен постоянно от облаци. В това непретенциозно градче вали повече от всяко друго място в Американските щати. Именно от този град и мрачната му, вездесъща сянка, майка ми избягала с мен, когато съм била само на няколко месеца. Именно в този град бях принудена да прекарвам по един месец всяко лято, докато не станах на четиринайсет. Това беше годината, когато най-накрая тропнах с крак — вместо това през последните три лета баща ми Чарли ходеше на почивка с мен в Калифорния.
Точно във Форкс сама се пращах на заточение — решение, което предприех с голям ужас. Мразех Форкс.
Обожавах Финикс. Обичах слънцето и изгарящата жега. Обичах разпростиращият се, енергичен град.
— Бела — каза майка ми, седяща до мен — за последен от хилядите пъти — преди да се кача на самолета. — Няма нужда да правиш това.
Майка ми прилича на мен, само че е с по-къса коса и следи от смях по лицето. Почувствах спазъм от паника, когато погледнах в широките й, детски очи. Как можех да оставя любящата ми, ексцентрична и безразсъдна майка да се грижи сама за себе си? Разбира се, сега тя имаше Фил, така че сметките вероятно щяха да се плащат, щеше да има храна в хладилника, бензин в колата, и някой, на когото да се обади, когато се изгуби, но все пак…
—
— Поздрави Чарли от мен.
— Непременно.
— Ще се видим скоро — настоя тя. — Винаги можеш да се върнеш у дома, когато поискаш — ще се върна веднага, щом се нуждаеш от мен.
Но можех да видя жертвата в очите й зад обещанието.
— Не се тревожи за мен — увещавах я аз. — Ще бъде страхотно. Обичам те, мамо.
Тя ме прегърна силно за около минута, след това се качих на самолета и нея я нямаше.
Четиричасов полет от Финикс до Сиатъл, един час пътуване с малък самолет до Порт Анджелис, и още час път с кола до Форкс. Летенето не ме притеснява; часът в колата с Чарли обаче ме тревожеше леко.
Чарли беше доста мил относно цялата тази работа. Той изглеждаше истински зарадван, че ще живея с него за пръв път с известна степен на неизменност. Той вече ме беше записал в гимназия и щеше да ми помогне да си взема кола.
Но определено щеше да ми е неудобно с Чарли. Никой от нас не можеше да бъде наречен многословен, а аз така или иначе не знаех какво да му кажа. Знаех, че е малко повече от объркан от решението ми — както майка ми преди мен, бях разкрила ясно неприязънта ми към Форкс.
Валеше, когато се приземихме в Порт Анджелис. Не гледах на това като знак — а като на нещо неизбежно. Вече си бях взела довижданията със слънцето.
Чарли ме очакваше с патрулката. И аз очаквах това — Чарли Суон е познат като шефът на полицията на добрите хора от Форкс. Основната ми причина да си купя кола, въпреки оскъдните ми спестявания, беше че отказвах да бъда разкарвана из града в кола със сини и червени светлини отгоре. Нищо не спира трафика така както едно ченге.
Чарли ми даде една стеснителна прегръдка с една ръка, когато слязох препъвайки се от самолета.
— Радвам се да те видя, Бела — каза той, като механично ме хвана и ме задържа на едно място. — Не си се променила много. Как е Рене?
— Мама е добре. И аз се радвам да те видя, татко. — Не ми беше позволено да го наричам Чарли в лицето.
Имах само няколко чанти. Повечето ми аризонски дрехи бяха прекалено промокаеми за Вашингтон. С майка ми бяхме обединили ресурсите си, за да допълним зимният ми гардероб, все още недостатъчен. Всичко се побра с лекота в багажника на патрулката.
— Намерих ти добра кола, наистина евтино — обяви той, когато си сложихме коланите.
— Каква кола? — Бях подозрителна от начина, по който каза „намерих
— Всъщност е пикап, шевролет.
— Къде го намери?
— Спомняш ли си Били Блек от Ла Пуш? — Ла Пуш е малък индиански резерват край брега.
— Не.
— Преди ходехме с него на риба през лятото — подсказа Чарли.
Това обяснява защо не си го спомнях. Справям се доста добре с блокирането на болезнени, ненужни неща в паметта си.
— Сега е в инвалидна количка — продължи Чарли, като не отговорих, — така че не може да кара вече и предложи да ми продаде пикапа си наистина евтино.
— Коя година е? — Можех да позная от смяната на изражението му, че се е надявал точно този въпрос да не бъде зададен.
— Е, Били е поработил доста върху двигателя — само на няколко години е.
Надявах се, че не ме подценява толкова като се надява, че ще се откажа така лесно.
— Кога го е купил?
— През 1984, струва ми се.
— Чисто нов?
— Ами, не. Мисля, че е бил нов в началото на шейсетте — или в края на петдесетте поне — призна глупаво той.
— Чар… Тате, наистина не разбирам нищо от коли. Не бих могла да я поправя, ако нещо й се случи, а не мога да си позволя механик…
— Сериозно, Бела, нещото върви прекрасно. Вече не ги правят такива.
— Колко евтино е „евтино“? — Все пак това беше частта, с която трябваше да се съобразявам.
