Здрач

Когато влязохме в класната стая, Анджела отиде да седне на лабораторна маса с черен плот, подобна на онези, с които бях свикнала в старото ми училище. Тя вече си имаше съсед по чин. Всъщност, всички маси бяха заети, освен една. От другата страна на централната редица разпознах Едуард Кълън по необичайната коса, седнал до единственото свободно място.

Докато тръгнах покрай редиците, за да се представя на учителя и да му дам бланката си за подписване, го наблюдавах тайно. Точно като минавах, той внезапно се скова на мястото си. Той се взря в мен отново, срещайки погледа ми с възможно най-странното изражение на лицето си — беше враждебно, разярено. Погледнах настрани бързо, шокирана и отново изчервена. Препънах се в една книга на пътеката и се наложи да се хвана за ръба на една маса. Момичето, което стоеше зад нея се изкикоти.

Забелязах, че очите му са черни — черни като въглени.

Господин Бенър подписа бланката ми и ми подаде един учебник без никакво суетене от представяния. Личеше си, че ще се разберем с него. Разбира се, той нямаше друг избор освен да ме прати на единственото свободно място в средата на стаята. Държах очите си сведени надолу, когато седнах до него, объркана от враждебният поглед, който ми беше хвърлил.

Не посмях да вдигна поглед, докато сядах на мястото си и поставих учебника на масата, но с ъгъла на окото си видях как позата му се сменя. Той се бе отдалечил възможно най-далеч от мен, седейки едва на ръба на стола си и извърнал лицето си настрани, сякаш е помирисал нещо лошо. Незабележимо помирисах косата си. Миришеше на ягоди, аромата на любимият ми шампоан. Изглеждаше като достатъчно невинен мирис. Оставих косата си да падне върху дясното ми рамо, правейки тъмна завеса между нас, и се опитах да внимавам какво говори учителя.

За нещастие урокът беше върху клетъчната анатомия, нещо което вече бяхме покрили в старото ми училище. Въпреки това си водех старателно записки, продължавайки да гледам надолу.

И все пак не можех да се спра да поглеждам през тъмната завеса на косата ми към странното момче до мен. По време на целият час той не отпусна неприветливата си поза на ръба на стола си, седейки възможно най-далеч от мен. Можех да видя лявата му ръка стисната в юмрук върху левият му крак, сухожилията изпъкващи изпод бледата му кожа. И юмрукът му също не се отпусна. Беше навил дългите ръкави на бялата си риза над лактите си, и ръцете му бяха изненадващо силни и мускулести изпод светлата му кожа. Изобщо не беше толкова слабичък, колкото изглеждаше до мускулестият си брат.

Часът сякаш се проточваше повече от останалите. Дали защото денят беше на приключване, или защото очаквах стиснатият му юмрук да се отпусне? Нищо подобно не се случи — той продължаваше да седи толкова сковано, че почти изглеждаше така, сякаш не диша. Какво му ставаше? Това нормалното му държане ли беше? Поставих под въпрос мнението си върху ожесточеността на Джесика по обяд днес. Може би не беше чак толкова злопаметна колко си мислех.

Не можеше да има нещо общо с мен. Та той дори не ме познаваше.

Погледнах към него още един път и веднага съжалих. Той отново бе втренчил черните си очи в мен, пълни с отвращение. Като се дръпнах далеч от него, свивайки се на мястото ми, изразът „ако погледът можеше да убива“ внезапно мина през главата ми.

В този момент звънец би силно, карайки ме да скоча, а Едуард Кълън да изхвърчи от мястото си. Той се изправи бързо — оказа се много по-висок отколкото бях помислила — с гръб към мен, и беше излязъл от стаята още преди останалите да са станали от местата си.

Стоях замръзнала на мястото си, гледайки безучастно след него. Беше толкова гаден. Не беше честно. Започнах да събирам бавно нещата си, опитвайки се да удържа гневът, който ме изпълваше, защото очите ми щяха да се насълзят. Поради някакви причина, темперамента ми беше свързан със слъзният ми канал. Обикновено се разплаквам, когато съм ядосана, една крайно унизителна склонност.

— Ти не си ли Изабела Суон? — попита мъжки глас.

Вдигнах поглед към сладко момче с кръгло лице и светлоруса коса, внимателно оформена с гел на иглички, което ми се усмихваше приятелски. Той очевидно не мислеше, че мириша ужасно.

— Бела — поправих го аз с усмивка.

— Аз съм Майк.

— Здравей, Майк.

— Имаш ли нужда от помощ, за да намериш следващият си час?

— Трябва да отида към физкултурният салон. Мисля, че ще успея да го открия.

— И аз имам час там! — Изглеждаше развълнуван, въпреки че не беше кой знае какво съвпадение в такова малко училище.

Вървяхме заедно към салона — той беше доста приказлив — окупираше по-голямата част от разговора, което го направи доста лесно за мен. Живял е в Калифорния до десет годишна възраст, така че знаел как се чувствам относно слънцето. Оказа се, че е и в часът ми по английски. Беше най-милият човек, когото срещнах днес.

Но докато влизахме в салона, той попита:

— Да не би да си намушкала Едуард Кълън с молив или какво? Никога не съм го виждал да се държи така.

Свих се. Значи не само аз бях забелязала. И очевидно това не беше обичайното поведение на Едуард Кълън. Реших да се престоря на разсеяна.

— Това не беше ли момчето, което седя до мен по биология? — попитах аз неподправено.

— Да — каза той. — Изглеждаше така, сякаш го боли нещо.

— Не знам — отвърнах. — Изобщо не съм говорила с него.

— Той е доста странен. — Майк се помота около мен, наместо да се отправи към съблекалните. — Ако имах късмета да седя до теб, бих те заговорил.

Усмихнах му се преди да вляза в момичешките съблекални. Той беше дружелюбен и очевидно прекрасен. Но не беше достатъчно, за да намали раздразнението ми.

Учителят по физическо — треньор Клап — ми намери екип, но не ме накара да се преобличам за днешният час. В старото ми училище се изискваха само две години от допълнителните часове. Тук, физическото възпитание държеше мандата от четири години. Форкс беше буквално моят личен Ад на земята.

Наблюдавах едновременно четири волейболни мача. Като си припомних колко наранявания бях претърпяла — и причинила — играейки волейбол, почувствах как ми се гади леко.

Последният звънец удари най-накрая. Вървях бавно към офиса, за да предам бланката си. Дъждът беше спрял, но имаше силен вятър, при това студен. Обвих ръце около себе си.

Когато влязох в топлият офис, насмалко да се обърна и да си изляза.

Едуард Кълън стоеше на плота пред мен. Разпознах го по разрошената му бронзова коса. Той сякаш не забеляза, че някой е влязъл в стаята. Притиснах се към стената, очаквайки рецепционистката да се освободи.

Той спореше с нея с нисък, привлекателен глас. Бързо схванах същността на спора. Той се опитваше да размени шестият си час по биология за друг час — който и да е час.

Просто не можех да повярвам, че всичко това беше заради мен. Трябваше да има някаква друга причина, нещо което се бе случило, преди да вляза в кабинета по биология. Изражението на лицето му сигурно е било заради някакво напълно различно усложнение. Беше невъзможно този непознат да развие такава внезапна и силна неприязън към мен.

Вратата се отвори отново и студеният вятър внезапно нахлу в стаята, карайки листите по плота да се разшумолят и косата ми да се завърти около лицето ми. Момичето, което беше влязло почти се приближи към плота, остави бележка в плетената кошница, и излезе отново навън. Но гърбът на Едуард Кълън се скова, и той се извърна бавно, за да ме погледне — лицето му абсурдно красиво — с пронизващи и изпълнени с омраза очи. На секундата почувствах трепет от истински страх, надигащ космите на ръцете ми. Погледът трая само секунда, но ме смрази повече от студеният вятър. Той се обърна обратно към рецепционистката.

— Няма значение тогава — каза бързо той с глас като кадифе. — Виждам, че това е невъзможно. Благодаря ви много за помощта. — И се врътна на пета без да поглежда към мен, изчезвайки през вратата.

Пристъпих кротко към плота, лицето ми поне веднъж бяло наместо червено, и подадох подписаната